Какво се случва в България? Ако се съди по новините, напоследък сме по-скоро „украинци”, в смисъл, че съпреживяваме революцията в Украйна, а някак занемарихме собствената си политическа участ?
Във всяка култура и всяка публичност има един разпространен етикет на говорене, неща, които е редно да се кажат. В България е редно да се псува България. Много се говори за национализъм в България, а малко се говори за друга форма на национализма, която е доста по-разпространена и в някакъв смисъл дори определяща. Аз го наричам „негативен национализъм”. Ситуация, в която ти задължително по силата на националния етикет трябва да мразиш България и да казваш, че в тази страна нищо не може да се случи, да псуваш този, да псуваш онзи, да намекваш, че всинца са маскари и косвено да казваш, че ти не си оттук. Това се случва непрекъснато. Разнообразни хора влизат в тази роля и тя е изключително удобна, защото ти можеш да изкажеш крайни мнения в нея и едновременно с това да си останеш абсолютно недосегаем. Тази национална роля не трябва обаче да се обърква с реалното състояние на нещата. Реалното състояние на нещата в никакъв случай не е розово. Има какви ли не сили, които допринасят то да не е розово, но все пак в тази страна има страшно много умни и разумни хора, както в София, така и в провинцията, както образовани, така и необразовани, както бедни, така и богати. На огромната маса от подобни хора им е отнет социалния глас, това е същинският проблем. Ще дам един пример. Аз чета от известно време изказванията на социолога Иво Христов, добър социолог и умен човек, който през цялото време обяснява как в България има разпад на националната тъкан. Той казва с изключително категоричен тон неща, които не са съвсем неверни, те са верни. Само че социалните факти могат да се обобщават по различни начини, зависи какво избираш за представително. Ако избираш за представителни корумпираните хора, мрежите, циничния алкохолик, който е деградирал в някакво село, и правиш изводите си на тази база, ситуацията излиза черна и безнадеждна, като в някакъв смисъл тя започва да обслужва онези, които искат да внушат, че тя е черна и безнадеждна. Ако избереш други хора, ще излязат други обобщения. На такова микрониво дори и най-добрата социология не е правила истински научни изследвания. Социолозите имат огромна отговорност в момента. Те създават картина на обществото. И ако тази картина на обществото е напълно черна, тя демотивира всеки да участва в каквото и да е, да прави каквото и да е. Тогава възниква въпросът: когато обобщаваш тези неща, ти в каква позиция си? Кой ти дава тази метапозиция, привилегирована и благословена, от която да можеш да сипеш хули по всички? Аз съм враг на подобен тип обобщения. Те са не просто черногледи, те са „сбъдващи се предсказания“, които успяват да демотивират огромен брой хора. Във фейсбук например много хора, мои приятели, умни и интелигентни, се възхищават на публикациите на Иво Христов, защото той, по някакъв начин, гъделичка нихилистичното и песимистично усещане за това, че по-лошо не може да бъде.
Има два вида нарцисизъм. Единият е оптимистичен и тогава наблюдаваш себе си с огромно самочувствие – ти си най-идеалния и прекрасния човек, а твоята нация е най-добрата. В другия случай ти наблюдаваш себе си с тотален песимизъм и изпитваш перверзно удоволствие от собствената си демонизация. Ние сме в такава една фаза, в която социалният етикет, а вече и научните изследвания започват да подпомагат тази демонизация на българина. Не съм привърженик на подобни гледни точки.
Трябва ли тогава да се сравнява ситуацията в Украйна с тази в България, което в момента се извършва на всякакви равнища?
Разбира се, че трябва да се сравнява. Въпросът е това сравнение да не се използва компенсаторно, за собствена терапия. В Украйна стават много важни неща. Определени пластове от украинското общество воюват за своето самоопределение, което е базова демократична ценност. Всички хора, които подкрепят демокрацията, трябва да подкрепят процесите на самоопределение. И, разбира се, всички знаят, че в Украйна има и сложна етническа ситуация, сложна политика на липсващите идентичности, там самоопределението се сблъсква с проблеми, които също трябва да се имат предвид. И двете неща трябва да се обсъждат, и за двете неща хората трябва да имат мнение. Онова, срещу което аз съм, е да се използва украинската ситуация за оплюване на българското, за поредното оплюване на българското. От юни месец насам, България има шанс за мобилизация и шанс за движение, обратно на социалния цинизъм, обратно на омерзението и на потъването в блатото на тоталната пасивност. И който действа против тоя шанс, не действа в добра посока, той не е добър гражданин. Естествено в това има риск, ние сме в „рискова ситуация”. Всеки трябва да поеме този риск и отговорността за това, да знае къде се намира. Хората, които се борят за нещо, например ние сега се борим за провеждането на референдум, могат да загубят. Това е риск и е отговорност. А онези, които не правят нищо, си мислят, че нямат рискове и отговорности. Те имат рискове и огромни отговорности. А онези, които твърдят, че нищо по-лошо не може да се случи, се натоварват с огромна и за съжаление престъпна отговорност.
След всички протести през 2013 г. промени ли се с нещо българската ситуация, стигна ли се до формирането на един вид морална солидарност?
Такава морална солидарност се създаде временно, когато хората излязоха на площада. Много се говори за това как хората излезли да се възмущават, а на площада били радостни, весели, пеели, имало артистични пърформанси. Това много се критикуваше, и аз съм го критикувал, имаше защо да бъде критикувано. От друга страна, трябва да се обясни защо хората бяха радостни. Защото те видяха, че не са сами. Аз самият отидох на площада с голяма умора. И изведнъж видях, че има страшно много хора като мен. Това създаде усещане за ведрост, заедност и солидарност, може би временно. Протестите следваха целта си да свалят това правителство, но не я постигнаха. И започна да се говори: ето за пореден път се провалихме, вижте Украйна, вижте България, вижте къде е Украйна, ние сме „украинци”, ние не сме оттук, ние сме от Киев и т.н. Умората е нормална. Измяната спрямо собственото усещане за морална солидарност не е нормална. И ако човек от онова състояние на ентусиазъм – че не е сам, че има такава солидарност – изпадне обратно в другото – всинца са маскари – той сам си е виновен, никой не му е виновен. Той трябва да помни, че е видял тези хора, че те са много. Той трябва да помни, че в тази страна има много подобни хора и че всички са в полуотчаяние. И че от него зависи да избере в каква посока да тласне това отчаяние – дали към дълбоко, черно и безнадеждно състояние или към някакъв вид надежда. Изключително умният и уважаван от мен д-р Николай Михайлов, който напоследък казва някои работи, с които не съм съгласен, има една много важна мисъл, която трябва да бъде тиражирана и повтаряна – надеждата е дълг. Надеждата е морално задължение. Онези, които създават безнадеждност, действат срещу този дълг, и в този смисъл те са неморални.
Как изглежда един такъв надежден български политически проект на фона на тези европейски избори, в които няма много Европа, а по-скоро има затъване в процедурни правила и краткосрочни сметки?
Аз не съм политик, не желая да ставам такъв, нито ще ставам такъв. Но като гражданин, а не като политик, смятам, че задачата на хора като мен е заниманието с тези базови граждански ценности. Имал съм възможността за момент да се почувствам заедно със суверена и се опитвам да формулирам неща, които дори са елементарни, но същевременно са много важни. Протестите нямаха интелектуално съдържание. Един млад човек, Георги Медаров написа в „Обзървър”, че протестите са загубили своето първоначално интелектуално съдържание, своите леви идеи и борба срещу неолиберализма. Аз отговорих на този текст в един свой постинг във фейсбук, че според мен протестите нямат интелектуално съдържание. Тяхната същност е в това да припомнят базови за демокрацията неща – че властта е в народа, че властта се връща при народа, че народът трябва да участва, че правото в някакъв смисъл е и задължение. И че спазването на принципите на демокрацията е задача на всички, задача на всеки един гражданин. Мъча се да припомням тези базови неща, защото това е основното съдържание на думата анамнезис – припомняне на базовите ценности на демокрацията. В това има нещо досадно. И нещо назидателно. Голям риск от досада и назидателност има, когато се говорят едни и същи работи. На хората им писва, появяват се разни естети, разни тънки теоретици на лайфстайла, които казват: стига с тия неща, писна ни, омръзна ни, що е морал, вие говорите празни приказки, абстрактни неща… Да, и аз смятам, че те са абстрактни. Основанията на демокрацията са абстрактни ценности. И припомнянето на тези абстрактни ценности може да звучи учителски и назидателно , когато човек не иска да ги чуе, защото ако ги чуе, това означава, че трябва да осмисли нещо в собственото си гражданско поведение. Поел съм риска от тази назидателност и гледам да я удържам в рамките на поносимото. Имам дар слово, надявам се, смятам, че тези неща могат да бъдат казани по много и различни начини. Така че тази назидателност не е най-голямата опасност, докато забраната на базовите демократически ценности е голяма опасност. Затова разни псевдоестети с различни политически окраски, които се занимават с това да обясняват колко скучни са тези базови неща, говорят глупости. Те режат клона, на който седят.
Каква надежда тогава има в провеждането на един референдум? Вие сте в гражданския комитет, който събира подписи за едно конкретно допитване до народа?
Проблемът с референдума трябва да се раздели на две части. Едната е референдумът като базов политически акт на пряка демокрация, а другата – конкретните въпроси. Аз подкрепям първата, но за конкретните въпроси, зададени от президента, имам диференцирано мнение, впрочем такова мнение имат и моите приятели и колеги от инициативния комитет. Ние не сме единни по отговора на тези въпроси. Но смятаме, че след като съберем достатъчно подписи, за да предизвикаме такъв референдум, ще има втора фаза, в която конкретните въпроси ще бъдат подложени на дискусия и ще се чуят различни мнения, експертни мнения. Тогава въпросите ще могат да бъдат формулирани по-добре. При всички положения това вероятно не са най-добрите възможни въпроси, сигурно може да има и референдум с по-добри въпроси. На една среща, която проведохме с КНСБ, казах, че президентът, такъв, какъвто е, не е перфектната политическа фигура, но това не пречи. Президентът е създал мобилизиращо събитие. Това събитие е важно, то получи подкрепа отдолу, от граждански комитети, организации, от различни индивиди и структури. Не защото е спуснато от елитите или защото е инициатива на президента, а защото то създава условия за мобилизация, за изразяване на тази солидарност, за която говорим. Ето защо лично аз подкрепям референдума. Оттук нататък по неговите конкретни въпроси, такива, каквито са, ще има дискусии. Ако самият референдум стане факт, хората ще могат да гласуват с „да” и с „не”. Ако чакаме перфектния референдум, нищо няма да дочакаме. Има нови събития, в които трябва да се включим, има ситуация – времето дойде. Формулирано на възрожденски език – „дойде време”. И ако „дойде време”, то не пита. Времето не задава перфектните форми на участие. Човек трябва да прави и компромиси, да се съюзява и с най-неочаквани съюзници, това е положението. В нашия граждански комитет влиза проф. Георги Близнашки, който е от БСП, проф. Калин Янакиев е бивш член на ръководството на ДСБ, той е човек със силно консервативни религиозни възгледи, аз пък съм десен либерал. Има най-различни хора, обединили сме се заради тази кауза. Следователно мобилизацията е възможна. И този комитет е пример за подобна мобилизация. Разбира се, че от това произтичат опасности, рискове и отговорности.
А какво ще стане, ако референдумът се провали? Лошо ще стане, ще страдаме, ще си понесем отговорностите. Но се надяваме да не се провали. Надяваме се това да е шанс за участие на гражданите във властта. Оттук нататък има и отговорности на експертите, които трябва да изяснят различните вълчи ями пред, около, и под конкретните въпроси. Това предстои.
Как смятате, когато искахме повече морал, всъщност не беше ли по-добре да настояваме за повече законност?
Точно това се опитвам да обясня – всички писани правила се основават на неписани правила. Всички закони се основават на базови морални очевидности. Думата морал е многозначна, тя вкарва много неща в един кюп и това обърква. Например въпросите „що е добро?”, „що е истина?” са в сферата на високите морални философски доктрини. Никой не повдига такива абстрактни философски въпроси. Занимаваме се с неща от типа на това, че в публичния живот, в политическия живот не бива да се лъже по най-елементарен начин. Не бива да се използват техниките на измамата и манипулацията, има очевидни престъпвания, които законът просто не е предвидил. На законодателя, както се казва, му е била бедна фантазията за това. И в тази сфера на морални очевидности е добре да се говори за морал. Например, ако аз вървя по улицата и срещу мен има човек, като вървим един срещу друг, нормално е всеки от нас да се поизвърне, за да можем да се разминем. Ако той е мутра, която ме помете и ме блъсне, в това има нещо ужасно. То не е предвидено от закона. Аз какво да направя – да го дам под съд ли? За такива елементарни човешки очевидности става дума, защото те са нарушени в България. Нека да го кажем ясно: това се нарича морал! А не толкова етическите доктрини, по които може има дискусии, които траят векове и които никога няма да имат разрешение. Никой не се занимава с тези етически доктрини в момента. Те са професионално занимание на философите. Така че не съм на мнение, че само законът ще реши нещата. На дискусията в КНСБ казах: юристите говорят за хаос, за ентропия в нормативните уредби, в Конституцията, в законите, но те забравят, че има една по-важна ентропия и това е ентропията на социалността, в която подобни елементарни неписани правила започват да се нарушават, и то се нарушават систематично. В случая говорим за елементарен базов фундаментален морал, дори не е нужно да го наричаме морал, защото моралът е избор, а това е морален навик. Става дума за първична сфера на моралното, в която няма избор: ти просто го правиш, защото всички правят това нормалното човешко действие. Всички са свикнали така да постъпват и когато този морален навик бива нарушен, това става проблем на обществото. Тук пак се връщаме към онова, което пишат черногледите социолози – дали нещо много, много дълбоко в България не е нарушено? Аз твърдя, че не е, защото има хора, които не мислят така. Има тенденции, има групи, има индивиди, които не мислят и не постъпват така, което е достатъчно основание, за да се каже, че има надежда.
Проф. Александър Кьосев е преподавател по история на модерната култура в СУ „Св. Климент Охридски“. Преподавал е в Гьотингенския университет, специализирал е в Чехия, Великобритания, Франция, Унгария. Автор на статии и книги върху история на културата и литературата, сред които: „Лелята от Гьотинген“, „Индигото на Гьоте“, „Караниците около четенето“. Директор е на Културния център на СУ „Св. Климент Охридски“.