„Вино от глухарчета“ по Рей Бредбъри, превод Жени Божилова, драматизация и режисура Катя Петрова, сценография и костюми Петя Караджова и Юлияна Войкова-Найман, мултимедия Сотир Гелев, музика Христо Йоцов, хореография Анна Пампулова, въздушна акробатика Емил Видев, участват Боян Арсов, Венцеслав Димитров, Димитър Иванов-Мич, Ралица Туджаро, София Трейман, Йордан Тинков, Александър Йорданов, Анна-Валерия Гостанян, Ангелина Славова, Кристина Янева, Светослав Добрев, Младежки театър „Николай Бинев“, премиера на 22.11 и 25.11.2023 г.
На 22 ноември избухна красив взрив. Експлодира театралният пейзаж на софийския сезон, досега съставян от веселяшки или кахърни сивоти. Взривиха го куклите. По-точно куклениците: като се започне от Катя Петрова, режисьор и драматург на спектакъла, продължи се със сценографките и повечето от актьорите на сцената, за да се стигне до същественото: неконвенционалното радикално владеене на сценичното пространство.
Решаващи са плътността на въображението и неговото въплътяване. Катя Петрова формулира метода си като „рисуване с тяло“ от страна на актьорите. Как се постига? Най-напред като се ситуира всред условна и пестелива, но изненадваща и провокираща, мултифункционална сценографска картина. Тя добива внушителен обем, „вписвайки“ се в изумяващата мултимедийна среда, сърцевинно съществена за спектакъла. Такива са и музиката, танцът, акробатиката. Прецизното „сплавяне“ на всичко това сътворява многопосочния простор за работата на актьорите. А те го изпълват безкомпромисно.
Зрителят, нагледал се на стандартен български театър, изумява пред разгърнатата комплексност. Сценичната психосоматична убедителност се продължава „естествено“ в измеренията на танцовото, песенното, екзерсиса. Със същата „естественост“ повечето от актьорите преминават от роля в роля, градят ансамбли, влизат в синергия с оживявания кръг от въвлечени „предмети“ (между които нечесто – и кукли).
По право трябва да се заговори първо за най-младите: тъкмо те са натоварени със задачата да полагат и удържат „вътъка“ на представлението. Най-напред следва да се спомене Боян Арсов, не само защото е в главната роля. Той актуализира мощен потенциал така, че влиза убедително в кръга на актьорите, следени с особено внимание. Разбира се, демонстрираното от него тук би останало само в потенция, ако не беше отличното партньорство на Венцеслав Димитров и Димитър Иванов-Мич, както и диалогичните баланси, дължащи се на София Трейман, Ралица Туджаро, Анна-Валерия Гостанян, Йордан Тинков, Александър Йорданов. Казаното никак не подценява работата на останалите. Тъкмо напротив: сцените със старата дама, генерала – машина на времето, бабата и дядото на Дъг (Ангелина Славова, Кристина Янева, Светослав Добрев) са носещи стени на цялостния градеж.
Общият му характер, онова, което зрителят задържа задълго в себе си, е ведростта, усетът за духовен полет, за пълнотата на смисленото човешко присъствие. Какъв е разказът? Той стъпва върху „Вино от глухарчета“, знаменитата повест на Рей Бредбъри от 1957 г. Тя е една от творбите му, повествуваща за живота в „Грийн Таун, Илинойс“, нарочно несръчен „псевдоним“ на градчето Уокигън в същия щат, където Бредбъри е роден през август 1920 г. и живее (с едногодишно прекъсване) до 1932 г. Автобиографичната „закваска“ няма как да остава неразпозната.
Катя Петрова внимателно, в някакъв смисъл безмилостно селектира части от сюжета, дестилира сцени, незаобиколимо значими за нейния разказ. Разбира се, в центъра е Дъглас Сполдинг, дванадесетгодишно хлапе във вълшебното за него лято на 1928 г. Годината е избрана съвършено неслучайно. През следващата тъкмо в САЩ ще се отприщи световната икономическа депресия, траеща до края на 30-те, след които идва ужасът на войната. Тридесет и седем годишният Бредбъри, който тогава е бил на осем, разказва чрез дванадесетгодишния Дъг история за жизнен интервал, много силно лъхащ на щастие.
„Лятото на 1928 година“ даже не е период, а миг, събрал в себе си минало, настояще и бъдеще, който полита с новите, най-хубавите гуменки. Концентрация на приятелство, вълнение, мечтание, приключения, свобода: на чиста радост. На усета, че си истински жив и за истинския вкус на живота. Той не е задължително сладък. В него ще се втъкат горчивините, носени от илюзиите, предателствата, жестокостта, забравата и старостта, прокъсването на смисъла, грозното лице на „героичната“ история, кошмара на войната, в която няма победители – във всяка война.
Горчилката не съсипва усета за щастие, а напротив – усилва вкуса му, радостта да си жив. Тази радост, тези именно радости дядото и бабата наливат в бутилки, съхраняват го като вино от глухарчета. Защото идва септември, а лятото трябва да бъде предпазено от зимата, опазено за през целия жизнен път. В една от финалните сцени всички действащи лица дълго си предават от ръка на ръка големи шишета с глухарчета, мелодията на живота и духа, която така – защото рисуват с тяло – даряват на залата, на човека, на човеците. И тази си постановка Катя Петрова посвещава на Дафи, на дъщеря си Дафина Георгиева-Роня, останала завинаги на четиринадесет. Посвещение, придаващо особена сила. На виното от глухарчета.
