Галерия „Лоранъ“ представя основни направления, мотиви и технически похвати в необятното творчество на Илия Бешков – карикатурата, сатиричната рисунка, илюстрацията, моливната рисунка, бързата тушова скица, акварела и перото… Куратор на изложбата е Красимир Илиев.

Публикуваме откъси от неговия текст в съпътстващия каталог, издаден от галерия „Лоранъ“. Изложбата може да бъде видяна до 6 юли. През 2018 се навършват 60 години от смъртта на художника.

„Той е един от ония всеобемащи пластични таланти, у които е невъзможно да се определи граница между карикатурата така, както тя е известна на широката публика, и рисунката и картината в тяхното широко художествено значение. … Често пъти едно малко, умело забелязано движение на тялото или лицето, понякога в сянка, където подробностите едва се забелязват, композирани в рембрандовско разделяне на сянката и светлината, ни дават цяла една житейска драма или комедия, на която присъстваме, както в картините: „Свидетели“, „Във влака“, „Домашен танц“ и „Съпрузи“. … С начина на рисуване Илия Бешков в своя одухотворен реализъм продължава пътя на големите майстори на рисунъка, от Гоя, Домие, Гаварни, Форен, Тулуз Лотрек и заедно със споменатия Георг Грос до съвременните стремежи да се изрази с рисунката истинския живот…. Онова, по което този балкански селянин е близък и сроден на големите майстори на Запада, то е в силата на психологичното наблюдение, в съразмерното художествено изразяване с учудващо изтънчено съгласуване на живописните и графични средства.“[1]

Това са думи на най-изтъкнатия югославски карикатурист Пиер Крижанич, написани за участието на Бешков в изложбата на българските карикатуристи в Белград в края на1937-а и началото на 1938 г.
Още с първите си участия в политическия живот като 22-годишен студент в Художествената академия Илия Бешков прави нещо знаменателно. По това време страстите „за“ и „против“ реформите на Стамболийски са силно политизирани (нещо типично за родния начин на мислене тогава и, опасявам се, завинаги). Младият художник дава няколко карикатури за земеделското хумористично списание „Див дядо“, но вместо да защити министър-председателя, го рисува с вампирски зъбки и нещо повече – в хумористичното списание „Маскарад“ Стамболийски е изобразен в одеждите на Нерон – Бешковото отношение смайва, защото той е земеделец по убеждение. И така, със своя прощъпулник Бешков заявява, че ще бъде с различно мислене от всички останали.

Години по-късно, в хумористичната притурка на вестник „Пладне“, той променя из основи възгледа за мястото на художника. Рисува се почти опрял буза до министър-председателя Ляпчев, озъбен, обвиняващ. За пръв път в България карикатуристът от коментатор на събитията се е превърнал в участник, при това поставящ първия човек в страната в положение на отбрана. „– Г-н Ляпчев, връзвай си полицията да не бие народа през изборите“ – казва Бешков, „– Не бой се, златен – тя бие само опозицията.“ – е отговорът.[2] Много скоро „първият човек“ ще бъде не министър-председателят, а „негово величество“ Борис III. Бешков няма да пропусне да изтъкне, по неподражаемия си начин, обстоятелството, че същинският управител на страната вече е царят, в нарушение на Конституцията, и пророкува, че германският националсоциализъм, с помощта на Сакскобургготската династия, ще доведе до ликвидация на цяло едно поколение.

Вероятно в края на 20-те и началото на 30-те години Илия Бешков започва да осмива усилията на мъжа да се докаже като сексуален великан, за радост на жената. В Националната галерия се съхранява рисунка, в която той е изобразил женския оргазъм, постигнат с доста пот от горкичкия, напънал крайни сили, мъж.
След преврата от 1934 г. и забраната на партиите, когато за пореден път е ликвидирана лявата преса, художникът се втурва да изследва от всевъзможни страни „щенията“ човешки. Уникално творчество, не само защото никой в България не се осмелява да го стори, а защото в процеса на това изследване Бешков променя своя метод на изобразяване и в средата на 30-те години достига това очевидно световно майсторство, за което с възторг говори Крижанич. Границата между добрия художник Бешков и гениалния Бешков е необичайно рязка. От доста време се питам, какво точно го е преобразило през 1935 г., когато създава изумяващи рисунки. Отговорът, може би, е кодиран от самия него, докато подрежда първия си албум, за първата си и последна изложба. В началото е сложил не особено сполучлива рисунка, в която авторът, прималял от щастие, засмян до уши, носи на рамене своята дъщеричка Павлина (родена през 1933 г.).

Приемете това като една хипотеза. Ще се радвам да се появи друга, по-убедителна, но неопровержим факт е, че обаянието, което движи ръката му, е обаянието на любовта, която започва да изпитва към всички свои герои – и добрите, и злите.[3] Това е поредното фундаментално различие между него и останалите български художници, той „облазва като въшка“ телата на своите избраници и… „окъпва със сълзите си“ душите им.
Време е да дам думата на самия Бешков, който, освен останалите си дарби – да свири на духови музикални инструменти, да пее, да импровизира куклени спектакли, да говори, притежава и таланта на пишещия:
„Обичам хората. От нищо друго не се умилявам, не се отвращавам, не плача и не примирам от страх, както от хората. И никой не ме убеждава в безсмислието на живота ми, както видът на първия срещнат човек. Цялата горчивина на своя живот аз превръщам в искрена и чиста усмивка, с която дарявам първия срещнат човек. Прониквам през дрехите, плътта, през костите (до дедите му и виждам родените и неродени деца) и изтръпвам пред това печално тяло, което той храни, почесва и не познава.“[4]
Написаното за Радой Ралин всъщност описва отношението на Бешков към собствените му герои: „Всички нечестници, користолюбци, грешници и наивници, които пъплят из родината и омрачават дните ѝ, Ралин милостиво е прибрал в сърцето си, озвучил ги е със своя смях, окъпал ги е със сълзите си, за да превърне тия негодни поданици в живота в прекрасни поданици на изкуството, където живеят с чудната жизненост на своя автор.“[5]

Участието на Бешков в Десетата юбилейна обща художествена изложба през 1936 г. е повече от забелязано. Стефан Митов пише: „Една серия от карикатури излага Илия Бешков. Това са неща, които надминават нашето обикновено мерило за изкуство, това са постигания на едно голямо дарование, продукти на творчество от най-чист вид, а не само външно майсторство. Средствата тук престават да са външни елементи на занаята, те избликват от самата кръв на художника с такава спонтанна естественост, че наистина [са] единствените неща в цялата изложба, в които гори най-чистия пламък на вдъхновението и в които форма и съдържание, изразът на идея са в едно ненарушимо единство с неговите карикатури: „Единомислие“, „Свидетели“, „Събота“ и особено „Испанска хроника“. В тази създадена само с няколко линии карикатура има такава дълбока човечност, такъв горчив сарказъм, такава сила на израза и несравнимо умение – изникнало в пламъка на едно истинско творчество, да се говори направо и непосредствено с рисунъка, да се изрази цяла една философия в един миг, просто, но с величествен патос, че сякаш у този наистина роден художник се е преселил духа на великия Домие.“[6]

Окуражен от отзивите на българската и сръбската критика, Бешков организира през 1938 г. първата си (и последна приживе) самостоятелна изложба във фото „Централ“[7], която предизвиква фурор сред софийската публика. Продадени са 2337 билета, в пресата излизат над 32 статии, една от тях, на бъдещия академик Тодор Павлов, се състои от пет части.[8]

От всичко написано художникът избира за предговор на своя албум с репродукции статията на Никола Мавродинов, която разглежда неговите рисунки сравнително хладнокръвно, без характерната за времето патетика: „Той вижда и рисува целия живот на човека в мигновения му образ. Чете по външността му или по израза на лицето му цялата му история. Поразителна е верността на движенията, жестовете и стойките на образите. Но най-силно е дадена психологическата им страна, и то не само в изразите им, а в образите, мислите им, желанията им. Леко, неуловимо подчертаване на известни техни особености ни ги представя изведнъж в цялостта им. Ние виждаме всичко у тях – миналото им, обществената среда, в която се движат, сегашния им живот. Познаваме наведнъж и бъдещето им – то е определено и ясно.“[9][…]
Гениалното у Бешков не е заключено само в майсторското владеене на перото и четката. То е в способността му да преживява заедно със своите човеци греховете им, да страда зарад тяхната неизбежност. В признанието, че всички те са и негови грехове.
Убедителността, с която ни внушава, че това са извечните стенания на християнската душа, разкъсвана между томленията на плътта и убеждението, че те са греховни. Нещо повече, той е прозрял, че зад непрекъснатото куцукане на политическия живот стои сянката на проявленията на човека в „най-интимните“ му сфери.
„Всяка човешка проява, дори и най-интимната, има свой корен и своето отражение в общественото развитие…“[10] […]
В годините на Втората световна война, отвратен от човеците, Бешков участва заедно със своя приятел Сава Попов в живота на антимилитаристичния вестник „Стършел“ (предвидимо краткотраен), за който прави серия от рисунки, придружени с текстове-интервюта с животни. С хората е отказал да разговаря. Поставя офицерски ботуши вместо глави на дипломатите, същите ботуши е нахлузило и ангелчето на мира. Рисува цикъл от мрачни живописни рисунки (ще ги нарече „опушени“), в които жената вече не е онзи закачлив обект на желание. Рисува полицейските блокади по улиците на столицата, тела на убити в престрелки.

Властта на Отечествения фронт (в който участва и неговата Земеделска партия), станала възможна след окупацията на страната от Съветската армия, поставя художника в кошмарно раздвоение. От едната страна е възможността да рисува до насита омразния му Хитлер и злодеянията на националсоциализма (което доскоро е било забранено), от другата е арестуваният му брат, който е имал злощастната участ да бъде министър в едно от панически сменящите се, с цел да се избегне нахлуването на Червената армия, правителства. Арестуван е и неговият учител Александър Божинов, заедно с други карикатуристи, които ще бъдат обвинени в съучастие на фашистката пропаганда. Бешков рисува неуморно притиснатия на два фронта фюрер (за разлика от другите карикатуристи, неговите рисунки са лишени от злоба и желание за мъст). Опитва се да спаси брат си от смъртното наказание. Изказва се в защита на Божинов пред „Народния съд“. Приема да бъде преподавател по рисуване в Художествената академия и участва активно в преобразуванията на новоучредения Съюз на художниците в България.
Полицейското му досие преминава в ръцете на новата Държавна сигурност, попълва се с нови донесения, в които агентите го наричат „реакционер“, който „има враждебно отношение към мероприятията на правителството“. Новата власт се опитва всячески да го привлече на своя страна. Заплата 20 000 лв. от „Земеделско знаме“ (която ще стане 30 000 лв.), награди, ордени, дори „великият вожд и учител“ Георги Димитров се среща с него.
Въпреки това Бешков сътрудничи в периодичния печат спорадично. Не дава карикатури за новопоявилия се вестник „Стършел“. След разцеплението на Земеделската партия публикува в оранжевото „Земеделско знаме“, което е в съюз с комунистическата партия, но влиза в конфликт с лидера му Георги Трайков и не рисува срещу „зелените“ земеделци и Никола Петков, основна мишена на оранжевия вестник…
Писмото на Александър Жендов до Вълко Червенков от април 1950 г. е повод да бъдат нападнати художниците, които не усвояват с достатъчно старание съветския метод на изобразяване, наречен „социалистически реализъм”. Бешков не е в групата на изброените в доклада на Тодор Живков „жендовци“, четен пред партийната организация на Съюза на художниците, но той ясно вижда примката, която окончателно се е затегнала около вратовете на всички непослушни, дори и на изповядващите „светлото бъдеще“ на комунизма художници, и записва в черна тетрадка: „Шест години изминаха и всеки ден е година. Случиха се с мен хиляди неща. Видях безкрайно много неща, които съставляват пълната истина за това време. Но те не могат да се изразяват и запишат. И най-дребното и незначително събитие, и най-едрото и важното са еднакво лишени от смисъл. Словото отказва да ги приеме, то се пази от тях като от лоша храна. Наистина, невъзможно е да изразиш каквото и да е от това време, без да поквариш и опустошиш самото слово. Всичко тече като река, пълна със злина. Абсолютната лъжа е станала въздух и климат, проникващ дълбоко във веществения мисловен свят. Печално и непоносимо е да гледаш човека, лицето, тялото му, умъртвената му мисъл, устата му, обезобразена от лъжа и принуда. И все пак хората живеят, търсят храна и подслон, треперят от страх, останали без всякаква надежда и упование, теживеят само по инстинкт, залагат живота на всекиго, дори и на близките си. Лишени завинаги от всичко свое, те са станали хищни към всичко чуждо.”[11] […]

Във времената на непоносимо отчаяние той намира спасение в православието и създава проникновени, заредени с любов рисунки от живота на Христос. Душата му иска да избяга далеч от царството на лъжата и принудата, затова често изобразява Бягството в Египет. Подлага тялото си на самоубийствено, хронично гладуване и все пак не успява съвсем да угаси искрите ирония, проблясъците на гения в някои от рисунките си – „– Защо, Каине, уби брата си Авела. – Защото, Господи, той е една свиня.“

До смъртта си Бешков съсредоточава своите усилия в преподаването. Студентите – и тези, на които преподава рисуване и перспектива, и тези от другите специалности – се тълпят около него, някои от тях трескаво записват думите му. Един от тях, Тодор Цонев, ще върви по пътя на своя учител в карикатурата, рисувайки за чекмеджето несменяемия началник на държавата Тодор Живков. Ще напише в дневника си: „Вярвам, че Бешков, подобно на Мойсей, може да разговаря с Бога, … да открива хитрините, маските и подлостта на дявола…“[12]

Красимир Илиев

[1] Вестник „Политика“, 1938, 9 януари. Цит. по „Изкуство и критика“ 1940, кн. 1, с. 52.
[2] Пладне“, 1930, 8 ноември. На всичкото отгоре, Ляпчев показва среден пръст.
[3] И още нещо, в тези години той илюстрира множество детски книжки. Само през 1936 г. те са шест.
[4] Без дата. Червена тетрадка, архив сем. Бешкови.
[5] Илия Бешков. „Слово и образ”, С. 2008. Съставител Александър Бешков, с. 235.
[6] Митов, С. „Десетата обща юбилейна художествена изложба”. „Литературен глас“, 1936, 21 октомври, бр. 325.
[7] Намирало се е до Руската църква, на бул. „Цар Освободител“ № 5.
[8] Данните са от албум с изрезки от вестниците, направен от съпругата на Бешков – Сия (архив на сем. Бешкови). Статията на Павлов е публикувана в пет поредни броя на в. „Зора“.
[9] Мавродинов, Н. „Рисунките на Илия Бешков”, предговор към „60 рисунки от Илия Бешков”, С. 1938.
[10] Илия Бешков. „Слово и образ”, С. 2008, съставител Александър Бешков, с. 85.
[11] Илия Бешков. „Черната тетрадка“, съставители Александър Бешков и Савка Чолакова, С. 2015, с. 60. Ноември 1950. Подчертаването е мое.
[12] Милев, Иво. „Тодор Цонев, Художникът в сянка“, Габрово, 2018, с. 26.