Затвърждавайки имиджа си на театър с уклон към авангарда, Барселонската опера „Лисеу“ приветства Филип Глас с ексклузивни седем представления на „Ехнатон“, елегантен спектакъл, съчетал изчистен разказ с пространствен размах.
През изминалата есен за първи път в Испания бе представен „Ехнатон“ – хипнотичната опера на Филип Глас, вдъхновена от религиозната революция на египетския фараон, която променя хода на историята. Продукцията на британския режисьор Фелим МакДърмът пристигна в Барселона след успешни сезони в Лондон, Лос Анджелис и Ню Йорк, а контратенорът Антъни Рот Костанцо и мецосопраното Рихаб Шаиб дебютираха на сцената на Лисеу под музикалното ръководство на американската диригентка Карън Каменсек. Съчетала символика, пищна визия и пестелива партитура, заключителната опера от портретната трилогия на Глас е определяна като едно от най-значимите премиерни събития на испанска сцена от последните десетилетия.
Пътят в операта на Филип Глас, който на 31 януари навършва 89 години, започва от съвместния му сценичен проект с Робърт Уилсън „Айнщайн на плажа“, трудно съотносим към традиционни жанрови рамки и затова условно наречен „опера“. След премиерата на този своеобразен експеримент в Авиньон и последвалия му триумф в Ню Йорк през 1976 г., почти неизвестният дотогава Глас внезапно се превръща в ярка фигура на популярния авангард. Така през 1980 г. се появява „Сатяграха“ – интерпретация на живота на Махатма Ганди, изпята на санскрит, а година по-късно Щутгартската опера възлага на композитора трета подобна творба – поръчка, от която се ражда „Ехнатон“. Постепенно Глас надипля своеобразна трилогия от минималистични опери за велики фигури на човешката цивилизация: ако Айнщайн въплъщава науката, а Ганди политиката, то фараонът Ехнатон е еманация на духовността и религията.
Либретото на „Ехнатон“ не следва традиционен наратив, а по-скоро се разгръща като серия от ритуали и символични сцени – откриващата например е ключ към формата и стила на цялата опера. Тя пресъздава ритуал от Книгата на мъртвите: сърцето на фараона, поставено на везна с едно перо, където през импровизация и градиращ музикален мотив Глас изгражда собствена минималистична версия на този ритуал и задава тон на цялото представление. Следват погребението на бащата Аменотеп III, коронацията на Ехнатон, отправени химни към Атен (Атон), церемониални любовни откровения към съпругата му Нефертити, бунтът на жреците на финала и убийството му. „Сюжетът“ се ниже леко, плавно и е лесен за възприемане, което го прави достъпен за всякаква публика, дори за неизкушените от операта. Глас не конструира портретните си произведения като биографични разкази, а избира един момент и го разширява вертикално чрез медитативна партитура която задълбава в определени мотиви, за да подсили ритуалните и духовните внушения. Линиите се натрупват, развиват и променят.
Централни теми са радикалният за времето си монотеизъм и последвалата историческа трансформация. Теми, въведени чрез портрет на фараона, преобърнал напълно египетското общество: заменя политеизма с култа към единствения бог-слънце Атен, премества столицата от Тива в днешна Амарна, променя художествените канони и идеята за ролите на мъжа и жената в обществото, преосмисля самия образ на божественото царуване. Прогресивен визионер или безпочвен революционер, пионер или рушител е Ехнатон? Завладяващ именно в своята двусмисленост, той е изобразяван между мъж и жена, подобен на своя бог Атен с неопределен пол.
Флуидността присъства и в партитурата на Глас, написана за контратенор, който да си служи с фалцет, за да достигне високите „женски“ тонове и да произведе несравним звук, подсилен от необичайната оркестрация, която изключва цигулките. „Вокално е изключително любопитно, защото понякога Нефертити трябва да пее по-ниско от самия фараон“, споделя опита си мецосопраното Рияб Шайеб, която е в ролята на Нефертити. Тази полова двусмисленост присъства и физически на сцената: Ехнатон, изпълняван от Антъни Рот Констанцо, влиза напълно гол и обезкосмен от глава до пети; решение, предназначено да разкрие най-уязвимото състояние на престолонаследника, преди да започне трансформацията му във фараон.
Исторически Ехнатон е важен не само заради въвеждането на монотеизма, но и защото поставя жените наравно със себе си, тъй като не се е възприемал като по-висш. В по-ранни и по-късни династии фараонът е изобразяван по-високо от царицата, но Ехнатон и семейството му са винаги заедно, на едно ниво. Статуите му са с андрогинни черти, с широки бедра и гърди – образ, подчертан и в постановката, особено в по-късните сцени, където Ехнатон се появява с очертани гърди под прозирна дреха и тялото му изглежда идентично с това на Нефертити. Тази андрогинност отново е символична и не носи намек за травестия – предназначението ѝ е да покаже, че фараонът въплъщава както мъжките, така и женските аспекти на божеството създател Атен.
Режисьорът Фелим МакДърмот признава, че викторианската британска обсесия по древния Египет се прокрадва фино в костюмите и образите. Лондонското предградие Туикенъм, където е живял, докато работел по продукцията, е изпълнено с псевдоегипетски мотиви. Това наследство на апроприация и на Египет като екзотична фантазия се превръща в част от сценичния „сън-свят“, смес от древни, колониални и съвременни визии. От друга страна, е искал да избегне кича и клишетата за „древния Египет“, поради което изгражда творбата като мечтание за онова време, а на финала всичко показано е резюмирано в атракция за група западни туристи. Осъзнайки, че модерният поглед към Египет често минава през колониална призма – интерпретацията на Британския музей например – МакДърмот не иска да игнорира този поглед, затова заключителният епизод в постановката признава открито тази перспектива.
