„Животът с французин. Семейни истории“, Велина Минкова, корица Росен Дуков, издателство „Колибри“, 2025 г.
Книгата може да бъде мислена както като сборник с петнайсет разказа плюс послеслов, но и като един цялостен роман. Би могла да бъде описана като съкровен семеен мемоар, но и като наратив за няколко епохи. Може да е сага. Както малка, северна, амстердамска (от която започва любовта, тоест – всичко), така и голяма, южняшка; защото действието се развива в почти всички южни морета. Докато си потопиш краката в заливите на Малага, вече си усетил полъха на родното Черноморие, заедно с егейските ветрове и тропиците на Варадеро и на Ипанема. Голяма и южняшка е сагата и по друга причина. Героите, подобно на кленовите листа от песента на Скот Джоплин, са отвсякъде: Париж и Атина… София, Ротердам и Калкута… Летят в ритъма на безброй мелодии, сякаш за да покажат как същите тези безброй мелодии могат да съществуват в един общ ритъм. Дали това е ритъмът на разкъсаното време? Своеобразен рагтайм[1]? Или салса? Заради първичното значение на echale salsita – сложи му малко пикантен сос, т.е разкажи го интересно. Салса в ритъма на една прекрасна разруха, от чиито сенки ще изникват – като привидения – уличните музиканти на Хавана. Само там грохнали от старост мулати носят пионерски връзки и пеят с пура в уста. Едновременно пенсионери и пионери, те не могат да не пеят. Велина знае, че това са призраците на комунизма. Призраци в плът и кръв. И ги описва чудесно. Во главе с Командира, все едно дали името му е Фидел или Че. Заради този почти магически ефект, миналото завинаги ще си остане недоотминало. Филийка хляб и днес ще струва колкото седмичната заплата на един кубинец, ала колко живец има в тези хора… Колко музика. Вслуша ли се човек в нея, празникът ще стане безкраен. Въпреки глада. Или точно заради него!
Но книгата не е за това. Не е за призраците на социализма. Нито за спасяването на котарака Гюро. Нито е за пътешествията. Нито за делниците! Нито за празниците! Нито за онова „Синьо лято“, което сме пренесли сякаш под мишница заедно с осемдесетте години. Книгата е за онези безброй много малки неща, от които е сглобен Животът. И за това как тези неща – подобно на собствените ни деца – порастват. Тоест хем порастват, хем не порастват. Тя е за всичко, което би могло да се сравнява с Платоновите идеи, с кленовите листа или с габардиновото сако на любимия дядо. Както и за онова, което не може или поне не бива да бъде сравнявано.
„Животът с французин“ е книга за празнично-делничните недоразумения, митологично-приказни, но и до болка реални. Сякаш – увещава ни повествователят – важното е да се изобрази онази граница, която свързва, но и разделя битовото от приказното. Струва ми се, че заради това фабулите сякаш ни нашепват с тайнствено-загадъчен глас, че в този наратив, както и в „Снеговете на Килиманджаро“, няма нищо измислено. Всичко е разказано така, както се е случило. Всичко е „строго“ документално. Всичко е Наистина! Защото Велина не си „измисля“ Живота. Тя го живее. И то на много езици. А ние, сричайки в захлас, без да усетим как и защо, внезапно се чукваме с пръст по челото и се сещаме, че езикът неслучайно е дом на битието; сещаме се и защо една история се е случила, само когато е добре разказана. Ето защо вярваме! Както на автора, така и на книгата. Вероятно защото французите от векове настояват, че в литературата, особено в добрата литература, трябва да се вярва!
––––
[1] Буквалното значение на думата води към идеята за разкъсано време.
