Разговор с легендарния герой на „минимум рокендрола“ Иън Ф. Свенониъс, който представя тази вечер в София солова версия на музикалния си проект Escape-Ism
„Всичко, което хората казват за мен (е тъкмо това, което не съм)“, „Рим не е бил изгорен за ден“, „Музиката не е за всекиго“, „Всеки иска да е беден“, „Нямах си нищо, но сега имам дръм машина!“… – неслучайно започваме този текст със заглавия/мантри от песни на Иън Свенониъс от различни периоди и различни музикални групи от богатата му, над 30-годишна история в независимата музика. Защото именно те са ритуалът, те грабват и хипнотизират още при първо слушане. С монотонното жужене на електрическата китара и този глас, проповядващ на границата между дзен-алиенацията и екстаза на госпъла. Иън Свенониъс e ключова фигура в американския рокендрол, но ролята му на културната сцена не се изчерпва само с музикалните му проекти от 90-те до днес – The Make-Up, The Nation Of Ulysses, Chain And The Gang, Weird War, XYZ, Escape-Ism… Той е още режисьор, актьор, писател… (Обещал е да донесе и в София „Срещу написаната дума“, „Цензура сега!“, „Свръхестествени стратегии да направиш рокендрол група“ и други свои книги, доколкото багажните условия на полетите позволяват.)… Проектът Еscape-Ism, чиято солова версия ще представи довечера (сряда, 21 декември) в „Сингълс“ (НДК, вход А4), също отдавна е излязъл извън чисто музикалните жанрове с филма The Lost Records, с чието представяне пред публиката се беше ангажирал самият Джим Джармуш. В София слушаме Иън Свенониъс по покана на „Аларма Пънк Джаз“, като цялата концертна вечер е още по-концептуална – с кратък откриващ сет от Lepi Xhoni, рокендрол герой от Скопие, израснал с музиката на Свенониъс (той ще представи някои от песните от новия си проект dog dylan) и с няколкочасова селекция за ценители от легендарното XRaydio, веднага след като Иън слезе от сцената.
Иън, позволи ми да започна с коментара, че настоящото ти турне е може би „най-добре пазената тайна в Европа“. Буквално до деня на обявяването на концертите в България, Сърбия и Румъния преди около две седмици целият интернет тънеше в абсолютно мълчание по въпроса…
Да, сигурно е така. Нямам механизъм за промоция. Аз съм наистина много ъндърграунд артист и в голяма степен разчитам на организацията на място. Не познавам никого в България, освен теб, сега. Започвам вече да създавам хайп около себе си през социалните медии, но засега има ограничения какво можеш да направиш дистанционно. Свързах се с теб, знаеш, през Александър Делибашич (Bad Music For Bad People), a той не е част от типичната корпоративна промоция и реклама. Действам по стария начин, отдолу нагоре – грасруутс, ъндърграунд, пънк…
Това е и нашият стил на работа, тъй че си попаднал на правилните хора. А освен това мога да те зарадвам, че освен софийската публика ще има и доста хора от Пловдив и Скопие.
Фантастично! Опитах се да включа и Скопие в турнето, но този път не можах да намеря подходяща дата. Винаги ми е било мечта да свиря в София, но когато си с група, е трудно, защото разходите за турнето са твърде високи. С Escape-Ism, „минимум рокендрол“ групата ми, е донякъде възможно да свирим и в некомерсиални, независими пространства, които не са част от типичните маршрути на западните рок групи.
Сигурен съм, че ще се почувстваш напълно комфортно тук. Но понеже отворихме дума за „минимум“ (или „минимъл“) рокендрола, знам, че това е концепция в музиката ти от години. Как би я обяснил на човек, който например никога не е чувал за Escape-Ism?
Escape-Ism е опит за комуникация през рокендрола, но в неговата най-изкристализирала, най-чиста форма, която е просто ритъм и електричество – идея, сантимент, емоция, някакво общуване с групата, с публиката, с конгрегацията. Мисля, че рокендролът израства от госпъла на чернокожите в Америка. Дори стилистично да се различават, идеята за това как да се използва ритъмът, за да се създаде атмосфера на екстаз в общността, е водеща и в двете музики. И особено днес, в дигиталната ера, когато хората са алиенирани, разделени, когато ги има всички тези фалшиви противопоставяния, хората не вдигат очи от телефоните си, живеят в интернет и потъват в караници или се занимават с неща, които не съществуват или нямат значение. В момента рокендролът е по-важен за нас от когато и да било.
Когато говорим за рокендрол обаче, винаги говорим за абсолютната му стойност, нека уточним. Защото в днешно време в тази музикална форма има и толкова неистински неща. Но пък и винаги можем да разпознаем истинските.
Той има същност. Прав си. В днешно време има много неща, които са просто симулация. Има много симулации на рок и пънк в съвременността ни. Но пък от друга страна, рокендролът може да бъде всичко. Наистина няма граници – само да е електрически. Защото тук са важни звукът на електричеството и усилвателите, през които минават гласовете и емоциите… Като това усилване може да бъде изпълнено и доста тихо. Няма нужда да е шумно. Мисля, че дефиницията на рокендрола е просто този електрически звук. Интересно е, защото той представлява новаторство в технологиите отпреди сто години. А сега сме в дигиталната ера и ако се замислиш за философа Маршъл Маклуън, който казва, че медията е посланието… Той смята, че начинът, по който правим нещата, медията, през която е представена идеята, начинът, по който е представена, е всъщност самата идея – повече, отколкото съдържанието. Например сюжетът на един филм е подчинен на идеята за това какво е филм и на начина, по който гледаш кино в залата или по телевизията. Можем да кажем същото и за рокендрола: медията е посланието… Така че важното в случая е просто електричеството. Електрическият звук.
Спомням си, че някъде беше сравнил каменната ера с Ренесанса. И беше казал, че Ренесансът е ужасно време, понеже е поставил началото на системата, в която живеем досега, икономическите условия за създаването на изкуство…
Аз не възприемам света през призмата на прогреса. Това, че нещо е изобретено по-късно, не го прави по-добро. Не вярвам в това. Хората са приучени от капитализма да вярват в напредъка, да вярват, че в момента сме на някакво плато, а винаги трябва да вървим нагоре – към някаква голяма цел. Но това не е реалността. Тъй нареченият напредък се определя от преживяването ни на икономиката. Той няма нищо общо с доброто и злото. Не е морална система… А относно Ренесанса… ами, поизхвърлил съм се. Но смятам, че Ренесансът е началото на капиталистическата концепция за прогреса. Иначе тогава говорех всъщност за перспективата в живописта. Смятаме рисуването в перспектива за постижение, но тя, перспективата, не подобрява наистина картините. Разбираш ли ме? Рисуването с перспектива е просто техника, то не прави изкуството по-добро. Имаме едно такова отношение към историята – че сме били по-примитивни, а сега не сме… не знам дали това е полезна идея. Но, колкото до каменната ера, Eascape-Ism определено е група от каменната ера.
И владее ритуалите от онези далечни епохи.
Да. Мисля, че музиката е била първата технология и тя има ключова социална функция. Повторенията. Начинът, по който във фолклора се предават посланията. Това очевидно е ключова част от човешката култура. В песните е имало житейски уроци – „не яж зелените плодчета“, например… Функцията на музиката е била и в това да обучава на някакво ниво или да е част от ритуал и да свързва хората в една общност. Интересно е обаче как с времето музиката постепенно става безполезна. Мисля, че дигиталното програмиране сега се опитва да заеме ролята, която музиката е имала за хората – с всичките там нови дигитални платформи. За мен това принизяване на музиката до някакви плейлисти и този повсеместен шум са много вредни за музиката и за ролята ѝ. Тя е в културата ни, в кръвта ни, а ето че е сведена до някакви плейлисти. Има ли смисъл в това, което казвам?
Да, определено. Но мисля, че на лично ниво всеки от нас може да избегне тази ситуация. Примерно, когато аз диджействам по софийските барове, понеже нямам добър грамофон, пък и плочите си разпродадох, нося само лаптопа си – изключително изстрадалия си, изпочупен и вътрешно неорганизиран лаптоп. И всяка следваща песен (тъй като работя с физически файлове, а не със Спотифай) я откривам на неочаквано място в неочаквана папка, което създава нови емоции. И тази отдаденост на неизвестността на момента е много различно нещо от пускането на музика от стройно подредени плейлисти…
И аз не използвам Спотифай. Просто не искам да давам информация на тия хора, на тия шведски роботи всъщност. Много съм опак, много съм себичен, но не искам да давам на Спотифай тази информация за себе си. Разбираш ли ме?
Да, уважавам това решение. Но тъй като все пак живеем във времето на машините, нека те попитам нещо друго. Може да ти прозвучи като каламбур с имената на твои песни от различни периоди, но е всъщност сериозен въпрос: ако трябваше да избираш между машината на времето и дръм машината, коя щеше да избереш днес?
Мисля, че дръм машината. Всъщност… интересен въпрос. Защото имам една идея за филм, който искам да снимам: едни хора създават машина на времето и много се радват. Учени някакви, може би историци. Отиват с машината на времето например във Вавилон или в Древна Гърция. Но там откриват, че нищо не могат да ядат, защото храната е адски странна. И си казват: „Може би се върнахме твърде назад, хайде да идем в Римската империя“… Но откриват, че „Ох, и тук храната е толкова гнусна, толкова отвратителна. Може би да идем в Средните векове, там храната ще е по-добре“… И накрая с машината на времето се връщат само седем години назад, когато все още е бил отворен любимият им ресторант… Тъй че май предпочитам дръм машината.
Добре. Ако се върнем към Еscape-Ism, какви са разликите и какви са предизвикателствата, когато на сцената сте дует (както е в оригинал с Александра Кабрал) и когато си сам и правиш соло пърформанс със същите песни?
Когато си сам на сцената, си по-уязвим. А да си уязвим е и добре, и зле. От една страна, когато си сам, общуваш по-лесно. Уязвимостта е адаптация, която те прави по-способен да се свързваш с другите. Двойката, дуетът… е нещо по-респектиращо. Двама души са група, хората ги възприемат като институция. Може би са малко по-защитени и като дует очевидно имаме музикално предимство. А и визуално, защото можем да облечем еднакви костюми, което е визуално привлекателно. Та, институцията може да е привлекателна, но макар хората да искат да са част от институцията, тя може и да ги плаши. А соло форматът, в който съм просто поет, е някак по-достъпен за публиката.
Знам, че няма рецепта и сигурно всеки път е различно, но как създаваш връзка с публиката, когато си сам на сцената? Излизаш с определена нагласа или се оставяш да бъдеш изненадан?
Просто трябва да си отворен към ситуацията. С музиката, ако не искаш тя да бъде нещо като пантомима, трябва винаги да си отворен към обстоятелствата. И трябва да действаш спрямо конкретната ситуация… То и затова съвременният рокендрол е толкова скучен – виждаш групи, които рецитират едно и също, все едно са по телевизията. Нищо не се променя. Според мен е важно, когато свириш на живо, да се съобразяваш със ситуацията, да я коментираш по някакъв начин. Групата не е картина, не е книга, тя е специфична форма в изкуството – интерактивна форма на изкуство, която може да се променя. Необходимо е да се променя всеки път. Всеки път, като изсвириш една песен, се получава различно. И точно това е хубавото. Трябва да се възползваш от предимствата на тази артистична форма. А вече никой не го прави. Или поне рядко го правят. Хората свирят с миди-клавиатури, използват подложки и се оказват като в капан в собствената си музиката. Оказват се затворници на формата. Но формата не бива да ти е затвор, тя трябва да ти е кон.
