На 11 май чествахме празника на светите солунски братя Кирил и Методий. Почитаме и се прекланяме пред тяхното просветителско дело. Заслужено ги зовем равноапостоли, защото подвигът им е равен по значимост на подвига на първоапостолите. Почитта към тях започва още докато превеждат светите книги и ги разпространяват сред хората. Духовното им дело е било преследвано както мисионерството на първоапостолите. Почитта към тях не е преставала и през последвалите години на безпросветност и тъма. През годините на Възраждането имената им изгряват с нов блясък, светите им образи се окичват с красиви майски цветя.
Като контраст на духовната слава и красота в съзнанието ми се появяват други образи – на духовно падение и помрачение. Равноапостолите са разпространявали духовна просвета, която през годините, когато беше налаган атеизъм, не беше в съгласие с партийните клишета и тяхното дело постепенно беше подменено. Лишена от своята същина, налаганата псевдодуховност беше окарикатурена, обезобразена и опошлена. Господстваше официална партийна политика за налагане на новата псевдодуховност. Подмяната на духовното с пошлото се провеждаше по целенасочени партийни програми, тезиси и директиви. Така постепенно подмяната се вкорени в нашия бит. Днес тя е навсякъде около нас, но ние трудно я забелязваме.
На 24 май веем знаменца с образите на Кирил и Методий, но през всички останали дни сме залети от пошлата бездуховност. Леденото хоро на пламенната българщина непоклатимо е заело централното място в националната ни душевност. Февруари е месецът на кукерските маски и прогонването на злото, а след това живеем в лудостта по мартениците, улиците и площадите се запълват със сергии, ние сме овързани и оплетени с червени и бели конци. По Великден боядисваме шарени яйца, месим козунаци и споделяме рецепти. Битовото християнство изземва територията на духовната просвета, разпространявана от Светите братя. По различни поводи си подаряваме „икони“, нарисувани върху камък, пън или керемида и върху всичко друго, което е хрумнало на творците им. Еклектичната псевдодуховност шества триумфално, диктува вкусове и печели пари.
Всяка епоха е оставила свой стил. Ходим по света и се възхищаваме от гениалните образци на класиката, готиката, барока, сецесиона. А у нас се съгради и за съжаление ще остане за векове мегаломанският сталински ампир. Години наред многоръбата псевдомодернистка класика на пропагандното изкуство се извисяваше пред НДК и предизвикваше спорове и сблъсъци. Бутафорната чиния на Бузлуджа вероятно ще стои там, докато се саморазруши или излети в необятния космос. А паметникът на армията, която наложи целият този идеологически кич, вероятно ще плаши още много поколения с размахания си автомат. Вероятно още много поколения ще отправят молитви към космическите сили в еклектичния храм на Бабаванга.
Неусетно и парадоксално под натиска на партийната пропаганда се ширна безпартийният кич. Именно той пусна най-дълбоки корени, точно защото е формално безпартиен. Програмен образец на този неотзвучаващ стил е една стара, но незабравена песен:
Чуваш ли в бистрите ручеи бликнала,
твоята песен звучи,
твоята песен пътува събудила
крепостни кули, реки.
Твоята песен и тъжна и весела,
шарени черги тъче
и на овчарите гайдите грабнала,
халища луди плете.
Чуваш ли, чуваш ли, твоята песен,
шарени черги тъче
и по земята на старите българи
буйни огньове кладе.
С китки закичила пушки и сърпове
живи огнища искри,
изгрева търси с крилата на майстори,
сенките вгражда в стени.
Черните угари семето сее,
есен пендари брои.
Броди през нощите с лучени напеви,
сутрин с юнаци дружи.
Чуваш ли, чуваш ли, твоята песен,
шарени черги плете
и по земята на старите българи
буйни огньове кладе.
Какво ли не е събрано в тази песен – цялата българска история, целият български бит, всичката бойна слава, всичката природна красота! Всичко е омесено, нищо не е пропуснато, цялата 1300-годишна българска слава е опоетизирана и възпята. Не се сещам за друг текст, където с такъв всеяден мащаб и замах да са римувани шарените черги, бистрите ручеи, крепостните кули, черните угари и буйните огньове – цялата българщина. Без да има и дума идеология, песента пламти с идеологически жар. Този стил и дух лумна с кампанията по честването на 1300-годишнината на Българската държава, проведена под указанията на Людмила Живкова. В рамките на тази кампания беше построена и Бузлуджанската чиния, и монумента пред НДК и още десетки паметници. Тогава заеха място едни до други българските царе, равноапостолите и комунистическите родоначалници, които ги отричат. До тях бяха наредени и самите Живков и Живкова. Тогава беше изтъкана тази шарена черга с цялата ѝ крещяща шарения.
Полека-полека идеологическите времена отминаха, но вкоренените фиданки пораснаха и още дълго ще дават плодове. Рицарският замък в Равадиново е такъв помпозен плод, който дълго ще привлича туристи и много сватбарски хора ще бъдат изиграни под неговите островърхи кули. Шарените черги ще продължават да се тъкат.
Не бих искала да драматизирам прекомерно. Кич и пошлост съществуват навсякъде. Еклектизмът е стилът на времето. Причината вероятно е в безпрецедентните темпове, с които се развива светът. Но не може да не изпитваме удивление как е могла неуката българка векове наред да тъче автентичните шарени черги, чипровски и котленски килими, народни носии, да втъкава в тях прелестни багри и шевици, да втъкава в живота си такава недостижима красота.
На празника на Славянските просветители изпитвам тъга по тази чиста духовност и неръкотворна красота, които сякаш са останали безвъзвратно в миналото. Може би, ако по-често изпитваме тази тъга, няма да е безвъзвратно.
