На 4 октомври тази година Робърт Уилсън навърши 80 години. Той прекарва по-голямата част от тях на сценичното поле в преосмисляне на представите за сценично действие, театрален език и драматургия, оформяйки индивидуален стил на изразяване, който се превръща в провокация и метод за следване от редица съвременни режисьори и хореографи.
Признавам, че не бях чувала нищо за Робърт Уилсън до 1998 г. По силата на съдбата първата ми среща с неговото изкуство се случи в Италия, в красивата и древна Таормина, където ежегодно се провеждат арт фестивали и множество културни събития. Италианците ни предупредиха, че „той е доста странен режисьор“, в което имахме възможността да се убедим напълно. Гледахме „Полетът над океана“ на Бертолд Брехт, постановка с Берлинер Ансамбъл. Спектакълът предизвикваше изумление като кацнал космически кораб. Нищо от това, което виждах на сцената, не ми беше известно – нито от театъра, нито от танца и същевременно ми приличаше на множество познати неща, но претопени в един свръхерудиран визуален език, който след първоначалния ступор предизвиква продължителен анализ.
***
Ако проследим житейския път на Робърт Уилсън, можем да открием основанията на неговите естетически принципи.
Той е роден на 4 октомври 1941 г. в Уейко, Тексас, в семейство на адвокат, със силно консервативни възгледи и пренебрежително отношения към изкуството и в частност към театъра. „Израснах в общност, за която да отидеш на театър беше неморално, това беше много консервативна дясна религиозна общност“, казва той пред AFP.
От 1959 до 1962 г. Боб Уилсън учи бизнес администрация в Тексаския университет, а впоследствие живопис и архитектура в Бруклин, Ню Йорк, където се премества през 1963 г. В Ню Йорк той се потопява в авангардния свят на Анди Уорхол и Джон Кейдж, оказва се привлечен от работата на авангардните хореографи Джордж Баланчин, Мърс Кънингам, Марта Греъм и др., но е отблъснат от това, което вижда на Бродуей. „Театралните пиеси бяха изцяло свързани с естественото действие, което винаги ми се струваше толкова изкуствено. Какво лошо има в илюзията?“
Едно случайно житейско събитие преобръща не само живота, но и естетическите възгледи на Уилсън. Когато е на 27 години, той става свидетел в съда на 13-годишен афроамериканец, Реймънд Андрюс, бит от полицай на улицата. Уилсън открива, че Андрюс е глухоням, и потресен от социално несправедливата ситуация, в която се намира момчето, в крайна сметка го осиновява. „Това момче никога не беше ходило на училище, не знаеше думите. Не го осинових, защото е чернокожо, а защото нямаше шанс за никаква форма на обучение, на образование. Представяте ли си го? Беше ням! И моят живот напълно се промени и се обърна към визуалните звуци и сигнали.“
Тази случка се оказва с фундаментално въздействие върху артистичните позиции на Уилсън, който започва да гледа на света през очите на глухонямото момче. Това може да обясни дългите мълчаливи епизоди в неговите пиеси и изострената чувствителност към думите. Том Уейтс, който работи с Уилсън, казва, че при него „думите са като боси крачета върху студения цимент на кухненския под през нощта“ – преоткрити и поднесени с такава степен на чувствителност.
„Погледът на глухия“, който Уилсън създава като непосредствена рефлексия от срещата си с чернокожото момче, е аплодиран от критиците в Ню Йорк, но седем часа мълчание е твърде голямо изпитание за търпението на публиката и театралните мениджъри.
Истинската слава на Уилсън тръгва от Франция, където поетът сюрреалист Луи Арагон казва: „Откакто съм се родил, не съм виждал нещо толкова красиво“. Така изгрява звездата на Уилсън и той получава многобройни адмирации и награди от Берлин и Милано до Москва.
***
„Когато работиш върху нещо, понякога виждаш какво е, но осъзнаваш, че никой друг не вижда това, което виждаш, и това е добре.“
Роберт Уилсън е от онези магьосници на сцената, които я превръщат във вълнуващ с красотата си свят, във вдъхновяващо пътуване през океана на въображението и естетическия опит. Потапянето в света на Уилсън прилича на слизане в подводния свят на общото несъзнавано, където всички сме едно, но само някои виждат изумителната му красота.
В своите театрални и оперни постановки Уилсън се позовава на естетиката на японския театър Но, без да се ограничава стриктно от неговите принципи. Движението е ключов елемент в работата на режисьора. Той казва: „Правя движенията преди да сме започнали да работим по текста. По-късно ще съберем текст и движение. Първо правя движението, за да се уверя, че е достатъчно силно да стои на краката си без думи. Движението трябва да има свой собствен ритъм и структура. Не трябва да следва текста. То може да подсили текста, без да го илюстрира. Това, което чувате и виждате, са два различни пласта. Когато ги съберете, вие създавате друга текстура“.
„С тялото се случват неща, които нямат нищо общо с това, което казваме. По-интересно е, ако умът и тялото са на две различни места, заемащи различни зони на реалност. Тези ритми държат ума „на пръсти“, съзнателно и подсъзнателно приемайки значенията зад движението и начина, по който то съвпада с езика“, казва още режисьорът.
* * *
„Никога не съм казвал на един актьор какво да мисли“.
Абсолютната изчистеност на телесното поведение, стилизираните движения и минималистичният движенчески образ създават на сцената великолепни поетични картини, в които светлината има първостепенно значение. Самият Уилсън споделя, че винаги започва постановките си с присъствието на светлината. Той обяснява: „Рисувам, строя, композирам със светлина. Светлината е вълшебна пръчка“. Боб Уилсън е признат от някои като „най-великия художник на светлината на нашето време“. Осветлението му е „като музикална партитура“, понякога сменяща 400 сигнала за 90 минути.
Част от сценичния език на Уилсън е и мълчанието. Дълги мълчаливи сцени, които се развиват бавно и протяжно със или без всякакъв звук като музика или конкретни шумове. Фигури, движещи се като манекени, всяка в свой стил на поведение, уточнен до малкото пръстче на дланта, или строго ритмизирани минималистични хореографски фрази, навързани като фриз от движещи се фигури. Поразяващият ефект идва от изненадата, от неочакваните решения и неординерните инвенции, които съчетават майсторството на архитект и художник със смелостта на търсач на илюзии.
Изящното осветление, времето, пространството и тишината са основните реалии, върху които Уилсън конструира магията на своя сценичен свят – изтънчен, изискан и пълен с изненади. Сменящите се картини създават усещане за извисена чувствителност, почиваща на древни традиции и съвременни рефлексии. Уилсън е режисьор-художник-хореограф, който използва тялото като съвършено дисциплиниран и стилизиран обект-форма.
***
Уилсън намира своето истинско признание и дом в Париж.
„Забележително е, че французите през ХХ век дадоха дом на Брак, на Пикасо, на Стравински, на Питър Брук, на мен“, каза Робърт Уилсън в интервю пред AFP.„Французите ми дадоха дом. Има четири събития около 80-ия ми рожден ден във Франция, а нито едно в Съединените щати.“ Тези събития са „Турандот“ на Пучини в Опера Бастилия, адаптация на „Книга за джунглата“ в Театър „Шатле“ в Париж и два проекта с хореограф Лусинда Чайлдс в Театър де ла Вил.
Той започва да работи за операта в началото на 70-те години, създавайки „Айнщайн на плажа“ с композитора Филип Глас и хореографа Лусинда Чайлдс. Този спектакъл донася на авторите си световна известност. Уилсън е необикновено продуктивен и търсен от театри и артисти в цял свят. Само през 1990 г. той създава четири нови продукции в четири различни града в Германия: Шекспировия „Крал Лир“ във Франкфурт, „Лебедова песен“ на Чехов в Мюнхен, адаптация на „Орландо“ на Вирджиния Улф в Западен Берлин и „Черният ездач“, сътрудничество на Уилсън, Том Уейтс и Уилям С. Бъроуз, в Хамбург. През 1998 г. Уилсън поставя „Мечтаната пиеса“ на Аугуст Стриндберг първо в Стокхолм, след това в Ница и Лондон. Дори му е поверена честта да организира откриването на новата Опера Бастилия в Париж през 1989 г. Постановките на Робърт Уилсън поразяват както с необикновения си стил, така и с необичайните си мащаби – те се реализират на странни места и понякога имат продължителност от 7 или 12 часа и дори няколко дни, носят предизвикателни заглавия като „Животът и смъртта на Марина Абрамович“ например.
Уилсън си сътрудничи с Том Уейтс, Пиер Карден, Лусинда Чайлдс, Изабел Юпер, Михаил Баришников, Лейди Гага и много други, които са привлечени от необятното му въображение и оригинален стил. В публикувано писмо до Андре Бретон Луи Арагон казва за Уилсън: „Той е това, което ние, от които се роди сюрреализмът, сме мечтали да дойде след нас и да отиде отвъд нас, да ни надхвърли“.
„Ако продължиш да работиш достатъчно дълго и достатъчно усилено, все ще намериш нещо“, казва Марта Греъм, от която Уилсън е научил значението на постоянството. А той самият твърди: „В девет от десет пъти нещата не работят, но ти просто продължаваш“.
На 18 и 19 ноември 2021 г. е официалната премиера на „Бурята“ от Шекспир, постановка на Робърт Уилсън в Народния театър. Режисьорът е в София за финалния етап от репетициите заедно с екипа си – корежисьора Ан-Кристин Ромен, Ясмин Табасоми – художник на костюмите и грима, Марчело Лумака – художник осветление, Дарио Фели – звукорежисьор, драматурга Юта Ферберс и сценографа Мари де Теста.
