Луксозно издание на сборника „Роден съм да живея в самота“ от Франц Кафка излиза със знака на издателство „Кръг“ 140 години след рождението на писателя

Книгата включва писма на писателя до любимите му Фелице Бауер и Милена Йесенска, известното „Писмо до баща ми“ и кореспонденция с приятели. Преводачката и съставителка Ива Иванова ревизира своя труд от  2020 г. В книгата е поместен и послесловът от Ирен Крумова, а художник на корицата отново е Кирил Златков.

„Роден съм да живея в самота“ е ци­тат от писмо на Кафка до Фелице и свързваща нишка между текстовете. С тях не просто навлизаме в личния живот на писателя, но и ни се разкриват мислите му за живота, изкуството, смъртта, гнетящите го страхове. 

Книгата започва с кореспонденцията на писателя с Фелице Бауер. Прагматична и амбициозна, тя не се подвоумява да продаде писмата му за сумата от 8000 долара през 1955 г. Това са общо 511 писма, картички и телеграми, общо 700 страници, изпратени от Прага до Берлин между 1912 и 1917 г. Това е и най-плодотворният период в творчеството на Кафка, в който той създава някои от най-значимите си текстове – „Присъдата“, „Огнярят“ и „Метаморфозата“, първите части на „Процесът“.

Следва легендарното „Писмо до баща ми“ – мъчителна и всестранна изповед и ключ към творбите на Кафка. Писмата на Кафка до Милена Йесенска заради значимостта си често са публикувани и в отделно издание. След раздялата с Милена му остават само две години живот. Писмата стават все по-кратки, накрая се смаляват до бележки, мънички хвърчащи листчета, върху които пише кратки изрече­ния, за да общува от леглото в болницата, тъй като вече му е невъзможно да говори.

Въпреки изричната воля на Кафка след смъртта му неговият приятел Макс Брод да унищожи всеки написан ред, творчеството му оцелява. Брод публикува ръкописите на трите му романа: „Про­цесът“, „Замъкът“ и „Америка“, а първите фрагменти из кореспонден­цията отпечатва през 1937 г., разширявайки я с нови през 1946 г. През 1952 г. излизат и писмата до Милена Йесенска, през 1967 г. – до Фелице Бауер.

„Роден съм да живея в самота“ продължава линията на издателство „Кръг“ на преоткриване на велики творци чрез техните дневници или писма. Досега са излезли епистоларният шедьовър на Винсент ван Гог „Завинаги твой, Винсент“, „Книга на безпокойството“ от Фернандо Песоа, „Бележници“ на Антон П. Чехов.

„Роден съм да живея в самота“, Франц Кафка, превод Ива Иванова, художник на корицата Кирил Златков, издателство „Кръг“, 2023 г.

Писмо до баща ми

Драги татко,

Преди известно време ме попита защо твърдя, че се страхувам от теб. Както вина­ги не знаех какво да ти отговоря – донякъде именно защото се страхувам от теб, доня­къде поради това, че за да обясня този страх, са ми нужни твърде много подробности, ко­ито не бих могъл да подредя задоволително в устния си отговор. А сега, когато се опит­вам писмено да сторя същото, съзнавам, че и този отговор ще бъде доста непълен, защо­то страхът и неговите последици отново ми пречат и защото обхватът на темата далеч надхвърля способностите на паметта и раз­съдъка ми.

Всичко това винаги ти се е струвало пре­делно просто, поне доколкото си се показвал пред мен, а и безразборно пред много други хора. Мислиш си, че нещата стоят горе-долу така: ти си работил изнурително през це­лия си живот, пожертвал си всичко за тво­ите деца и преди всичко за мен, в резултат на което аз съм живял „нашироко“, имал съм пълната свобода да уча онова, което желая, отсъствала е необходимостта да се грижа за прехраната си, следователно не съм имал ни­какви грижи; ти обаче не си търсил благодар­ност, познаваш „благодарността на децата“, но все пак си очаквал някакво внимание или поне знак на съчувствие; вместо това аз от­край време съм се криел от теб – в стаята си, при книгите си, при умопобърканите си прия­тели, сред налудничави идеи; честно казано, никога не съм изпитвал заедно с теб семей­но чувство – никога не съм се приближавал в храма до теб, никога не съм те посещавал във Франценсбад и изобщо не съм се грижил за ма­газина и другите ти сделки, нахлузил съм на врата ти фабриката и след това съм те изо­ставил, подкрепил съм упорството на Отла и докато за теб не съм помръднал дори пръ­ста си (не съм ти донесъл дори един билет за театър), за приятелите си правя всичко. Ако обобщиш присъдата си над мен, излиза, че всъщност не ме упрекваш в непристойност или грях (с изключение може би на последно­то ми намерение за женитба), а в студенина, отчужденост, неблагодарност. И дори ми го натякваш така, като че вината е само моя, сякаш с един замах бих могъл да подредя всич­ко по друг начин, докато ти в същото време нямаш и капка вина, дори и тази, че си бил твърде добър към мен.

Това твое обичайно излагане на нещата считам за вярно само дотолкова, доколкото и аз те мисля за напълно невинен за взаимното ни отчуждаване. Но също така напълно неви­нен съм и аз. Ако можех да те накарам да го признаеш, тогава би бил възможен – е, не ня­какъв живот, за такъв и двамата сме твърде стари, но все пак един вид примирие, не пре­установяване, но поне смекчаване на твоите непрестанни упреци.

Странно е, че имаш някакво предчувствие за това, което искам да ти кажа. Така напри­мер неотдавна ми рече: „Винаги съм те оби­чал, макар и наглед да не се държах към теб като другите бащи именно защото не мога да се преструвам като тях“. Макар, татко, общо взето, никога да не съм се съмнявал в добротата ти към мен, това изказване считам за невярно. Ти не можеш да се преструваш, така е, но само по тази причина да твърдиш, че другите бащи се преструват, е или само голо, недостойно да бъде дискутирано по-на­татък налагане, или пък – и то по мое мнение е истината – е прикрито изражение на обтег­натите ни отношения, за които имаш вина и ти, макар и невинно. Ако наистина мислиш така, тогава сме на едно мнение.

Разбира се, не твърдя, че това, което съм сега, се дължи единствено на твоето въз­действие – би било твърде силно казано (а аз дори проявявам склонност към такова преувеличение). Дори да бях израснал без никакво въздействие от твоя страна, пак можех да стана човек, който да не е по вкуса ти. Веро­ятно бих станал хилав, страхлив, колеблив, неспокоен човек, нито Роберт Кафка, нито Карл Херман, но все пак съвсем различен от това, което съм в действителност, и ние бихме могли да се разбираме отлично помеж­ду си. Щях да съм щастлив, ако ти ми беше приятел, шеф, чичо, дядо, та дори (наистина с известно колебание) баща на жена ми. Но точно като баща ти бе прекомерно силен за мен, особено поради факта, че братята ми ум­ряха твърде малки, а сестрите ми се родиха доста късно, така че аз трябваше съвсем сам да устоя на първия удар, за който бях твърде слаб.

Направи сравнение между двама ни: аз, съв­сем накратко казано, съм Льови, с известна доза от същността на Кафка, но без да при­тежавам житейските, търговските и завое­вателните въжделения, присъщи на Кафка, а само подтика, типичен за Льови, подтик, кой­то действа по-тайнствено, по-плахо, в друга насока и често изобщо отсъства. За разлика от мен, ти си истински Кафка – с тяхната сила, здраве, апетит, гласовитост, дар слово, самодоволство, пренебрежителност, издръж­ливост, присъствие на духа, проницател­ност; ти притежаваш още известно велико­душие и разбира се, всички присъщи на тези достойнства грешки и слабости, към които те тласкат твоят темперамент и понякога твоят внезапен гняв. Не приличаш на истин­ски Кафка може би според мащаба на твоя све­тоглед, доколкото мога да те сравня с чичо Филип, чичо Лудвиг и чичо Хайнрих. Странно, но тук аз не мога да си обясня всичко докрай. Те бяха по-весели, по-ведри, по-естествени, по-жизнерадостни, не така строги, какъвто си ти. (От тази строгост аз, между другото, съм наследил доста, а и добре съм съхранил това наследство, без да имам наистина необ­ходимите противотежести в природата си, каквито притежаваш ти.) Но от друга стра­на, си имал и други периоди в живота си, бил си може би по-весел, преди да са те разочаровали и притиснали натясно твоите деца и особено аз (когато идваха чужди хора, ти ставаше по-друг), и може би и сега си станал по-весел, тъй като внуците ти и зет ти отново ти дават от онази топлина, с която твоите деца, с из­ключение може би на Вали, не можаха да те дарят. Във всеки случай ние бяхме така раз­лични и поради това различие толкова опас­ни един за друг, че ако можеше предварител­но да се предскаже как ще се отнасяме един с друг – аз, лека-полека развиващото се дете, и ти, зрелият мъж, – би могла да се допусне въз­можността ти чисто и просто да ме смажеш, така че от мен да не остане нищо. Това наис­тина не стана, това, което може да ни подне­се животът, не се поддава на изчисления, но като че ли се случи нещо по-лошо. При това обаче настойчиво те моля да не забравяш, че никога и през ум не ми минава мисълта за някаква твоя вина. Ти ми въздействаше така, както трябваше да ми въздействаш, само трябва да престанеш да считаш за някаква особено лоша проява от моя страна факта, че не съм устоял на такова въздействие.

Като дете бях боязлив; въпреки това бях и вироглав, каквито понякога са децата; майка ми също ме глезеше, но не мога да повярвам, че е било трудно да ми се въздейства, не мога да повярвам, че с добра дума, с кротко хва­щане за ръката, с благ поглед не е могло да се постигне всичко онова, което се искаше от мен. И така, ти по природа си добродушен и мек човек (това, което ще последва, няма да си противоречи с казаното дотук, защото го­воря само за начина, по който си въздействал върху едно дете), но не всяко дете притежава издръжливостта и безстрашието да търси достатъчно дълго, докато стигне до добро­тата. Ти можеш да се отнасяш към детето само така, както самият ти си устроен, със сила, шум и гняв, и на всичко отгоре тези об­носки са ти се стрували извънредно подходя­щи, защото си искал да израсна като силно и смело момче.

Разбира се, не бих могъл днес непосредстве­но да опиша възпитателните ти средства през най-ранното ми детство, но бих могъл приблизително да си ги представя, като съдя по тези от по-късните години и по твоите обноски към Феликс. Тук трябва да се отчете и утежняващото обстоятелство, че по оно­ва време си бил по-млад, в резултат на което си бил по-бодър, по-див, по-първичен, още по-безгрижен от днес и освен това си бил изцяло свързан с магазина, могъл си най-много по един път на ден да се появяваш пред мен и поради това да ми правиш толкова силно впечатле­ние, че то да успее да се превърне в навик.

Непосредствено си спомням само за един случай от първите години. Ти сигурно също не си го забравил. Веднъж цяла нощ хленчих за вода, и то не защото бях жаден, а вероят­но отчасти, за да ви ядосвам, отчасти, за да се забавлявам. След като няколко сериозни закани не помогнаха, ти ме взе от леглото, изнесе ме навън и ме остави да постоя там известно време самичък, по ризка, пред за­ключената врата. Не искам да кажа, че това е било неправилно, може би тогава е било невъз­можно да се осигури по друг начин нощното спокойствие, но искам чрез този пример да характеризирам възпитателните ти сред­ства и тяхното въздействие върху мен. По­сле вече бях наистина по-послушен, но този случай ми навреди вътрешно. В себе си никога не можах да проумея правилната връзка меж­ду естествената за мен, макар и безсмислена, молба за вода с извънредно страшното изна­сяне навън. Години наред след това страдах от мъчителната представа как мъжът с великански размери – моят баща, – последна­та инстанция, може да дойде при мен през нощта и от леглото почти безпричинно да ме изнесе навън и как следователно аз за него съм нищожество.

Тогава това беше само едно малко нача­ло, но често завладяващото ме чувство за нищожност (което в друго отношение беше все пак благородно и плодоносно чувство) е до голяма степен резултат от твоето въз­действие. Нуждаех се от малко поощрение, малко любезност, малко свобода по пътя си, а вместо това ти ми го преграждаше, разбира се, с доброто намерение да ме насочиш по друг път. Но на такова нещо аз не бях способен. Ти ме поощряваше например, когато отдавах правилно чест или марширувах, но аз не бях роден за войник, поощряваше ме, когато се хранех добре и дори си пийвах бира или пък ко­гато пеех неразбираеми песни, или повтарях като папагал след теб любимите ти фрази, нищо от тези неща обаче нямаше отношение към моето бъдеще. И показателно е, че всъщ­ност дори сега ме окуражаваш само в случаи­те, в които заради мен пострадваш и ти, ко­гато се касае за твоето самочувствие, което или аз накърнявам (например чрез намерение­то ми за женитба), или то бива накърнявано в мое лице, например когато Пепа ме обругава. Тогава получавам поощрение, напомняш ми за моята стойност, препоръчваш ми някоя по-добра партия, а Пепа получава окончателна присъда. Но независимо от това, че годините, на които съм, почти изцяло изключват въз­можността да бъда поощряван, едно такова поощрение не би могло да бъде от полза за мен, след като идва само в случаите, в които аз не съм този, за когото преди всичко става дума…