Начало Идеи Гледна точка Родихме се в чужда страна
Гледна точка

Родихме се в чужда страна

3891

Не, чисто фактически и аз, и хората от моите поколения сме родени в България. Но в годините, в които израснахме, за голяма част от нас тя не беше нашата страна. Тя бе отнета още от нашите бащи и майки. Бащата на моята майка например – моят дядо – ѝ бе отнет още в началото на 1945 г., когато е бил разстрелян от провинциален състав на т. нар. „Народен съд“ в резултат на което както тя, така и съпругът ѝ – моят баща, а след това и аз, и брат ми бяхме превърнати в род на (политически) „чужденци“ в държавата на неговите екзекутори. Общият гроб, в който бе заровен, не беше наше, семейно място – той бе в „тяхната“ държава и ние всички никога не посмяхме да го посетим.

Но отнети от нашите родители в някакъв смисъл бяхме и ние – собствените им деца, на които „тяхната“ държава си бе присвоила правото да завързва червени връзки, да ги кара да декламират „Партийо родна, водач на народа“, да ги прави (задължително) прозелити на официалната си държавна „религия“, чието местно божество лежеше натъпкано със слама в столичния мавзолей и получаваше задължително поклонение от всички нейни „поданици“ още от най-невръстна възраст. Ние бяхме отнети от собствените си бащи и майки, защото нашето бъдеще от самото начало бе в ръцете на точно определени „съкооператори“ (родителите ни с недомлъвки ни осведомяваха „да внимаваме с тях“), които при всеки етап от израстването ни пишеха за нас „семейни характеристики“, в резултат на които нас момчетата ни изпращаха в един или друг род войски – мен например като потомък на „засегнати от мероприятията на народната власт“ – в трудовашко поделение, заедно с представители на етническите малцинства и осъжданите за криминални престъпления, а за всички, на тяхна основа, се решаваше можем или не можем да излезем извън границите на „държавата“ им, можем или не можем да учим в университетите ѝ…

И да, ние постепенно бивахме интегрирани в тази чужда страна, в която се бяхме родили, макар и „интегриращите ни“ никога да не забравиха, че сме от чужд политически и родов произход. Бивахме интегрирани и страната, от която – от преди раждането си – бяхме взети в този „Вавилонски плен“ ни ставаше далечна – потънала в миналото, изчезнала, несъществуваща. Ние никога нямаше да поемем обратния път към нея, защото не бяхме дори блудни нейни синове, а потомци на принудени блудни синове. Ние и не бихме могли да кажем в себе си: „Ще стана и ще отида при баща си“, защото нямахме спомен за този наш „баща“ – погребан в общия гроб, за който не смееха и да ни споменат. За разлика от ситуацията в притчата за Блудния син, ние не разполагахме не само със състоянието, изнесено от бившата родина на нашите родители, но и със самата тази родина. Тя не съществуваше – нямаше я никъде в този свят, та да чуем гласа ѝ и да поемем към нея от чуждата си родина.

Нямаше я в този свят, но се оказа, че все пак я имаше мета-физически. Имаше я не тук, в страната на мавзолейното божество, на религията на „диалектическия материализъм“ и на бодряшкото строителство на абсурдния комунистически „есхатон“, не и там – отвъд Желязната завеса, в страните, принадлежащи на своите (свободни) народи. Имаше я някъде дълбоко, незримо, но…  с неунищожима (именно защото бе нематериална, „ефирна“ и духовна) енергия. И тази нейна енергия – почти мистически съм уверен – ни оказваше своето въздействие в най-неочаквани моменти. В моята лична памет, момент, в който изведнъж съм усетил това нейно действие, е наглед дребната, почти „глупава“ случка от моето детство, когато играейки на улицата с другите деца от махалата, видяхме към нас да приближава свещеник – възрастен човек с черното си расо. Започнали да се интегрираме в чуждата страна, в която се бяхме родили, ние бяхме научени вече, че той е чужденец в нея – странно тъмно петно, предизвикателно „замърсяващо“ светлия хоризонт на повсеместната бодрост. „Предавам ти поп!“ – бе възприето да изкрещи детето, което първо бе забелязало „чужденеца“, и да изтърчи да докосне своето другарче, за да не остане в него „стигмата“ от видяното. Докоснатото пък трябваше да отърчи да докосне друго дете със същия вик и т. н. И ето: аз изкрещях това „предавам ти поп!“, бутнах се в другарчето си, но някак си залитнах и буквално се озовах в ръцете на свещеника. Бях сигурен, че най-малкото ще ме изругае, а може би дори ще ми изтегли ухото. И колко бях стъписан, когато възрастният човек ме хвана за рамото и с тих, много благ укорен глас, гледайки ме право в очите, ми каза: „Не прави така, моето момче, така правят само безбожниците“. Да, аз едва ли разбрах тогава думата „безбожници“. Но помня, че изпитах невероятен, невероятен срам. Бях съгрешил и бях обидил… баща си. Да, не в буквалния смисъл, но – помня – чувството беше точно такова, като да бях се сблъскал с някой от родителите си, току що купил ми подарък, а аз – без да подозирам това, изтърсвам някаква мръсна дума. И дълго, дълго след това имах точно това чувство. Ще кажа значи, че и до днес съм убеден, че в онзи момент бях пронизан от енергията на страната, за която ми бе внушено, че вече не съществува, но в която очевидно продължаваше да ме очаква, без да подозирам, че Го има Отецът на моя истински дом. Усетих – може би за първи път – че аз, аз съм в чужбина. Поради това и до днес вярвам, че гласът на този свещеник стои в самото начало на онзи дълъг, дълъг път, който ме отведе, след толкова години в самия олтар на храма – пред Лицето на общия ни Отец. Вярвам също, че енергията на този Божий дом ме е докоснала и години по-късно – когато, вече като студент, четейки книгите на пренебрегваните в университетския курс по философия ранни християнски мислители (все по-силно интригуващи ме в сравнение с „увенчаващите световната мисъл“ марксисти), аз изведнъж усетих, че не мога повече да изписвам думата „Бог“ с малка буква (както бе прието в чуждата страна, в която се бях родил), защото… вече знам, че Него Го има и че е Бог.

Не искам да кажа, че само хора с моята биография – потомци на „засегнати от мероприятията на народната власт“ и поради това буквално родени в чужда страна, са били докоснати от енергията, за която говоря. Не искам да кажа и това, че тази енергия е извеждала всички, които са попаднали под нейното действие, в страната на вярата. Убеден съм обаче, че именно тя е формирала у голяма част от нашите поколения дълбокото и непроменимо усещане, че сме се родили, израснали и живеем в чужда страна – в страна, която не е наша. И ето – това усещане оформи в нас една черта, която е специфично присъща именно за нашите поколения и, естествено, започва да изчезва при по-сетнешните. Не твърдя, че тя е непременно добра. Изпитвам обаче силна носталгична симпатия към нея. Защото за нас, казвам – родилите се в чуждата страна, в чужбината на родината си – да си алиенант от всичко нейно, от всичко „официално“, от всичко „възприето“, да се чуждееш от непременното „вписване-в“, да симпатизираш на отказващите успех, постепенно стана въпрос на нещо като генерационна чест. Ние, които, въпреки всички усилия да бъдем „интегрирани“ постепенно осъзнахме, че страната, в която сме се родили и живеем е „чужбина“, развихме дори нещо, което бих нарекъл парадоксален алтернативен патриотизъм – патриотизъм против патриотизма, наложен ни от съдбата, но привързан единствено към patria-та „не от тук“ – към patria-та в душите ни, patria-та на „субкултурите“, на контраофициалния „маргиналитет“, абсолютно чужд на всеки привичен „патриотизъм“. Patria-та, чието най-автентично име, поне за мен, е вярата (не казионната, не „родолюбивата“, не „дисциплинарната“, не тази на правилата и забраните).

Да, някои от нас достигнахме (или по-точно се завърнахме) в тази patria. Нека сме сигурни, прочее, че в началото на този наш път обратно стои някой като онзи, запомнен от мен човек „от там“ – някой благословен алиенант от официалната „родина“.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“ (1988); „Религиозно-философски размишления“ (1994); „Философски опити върху самотата и надеждата“ (1996); „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“ (1998); „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“ (2002); „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“ (2005); „Светът на Средновековието“ (2012); „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“ (2012); „Европа. Паметта. Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (2015); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018); „Бог е с нас. Християнски слова и размисли“ (2018); „Политико-исторически полемики. Европа, Русия, България, Съвременността“ (2019); „Метафизика на личността. Християнски перспективи“ (2020). През 2015 г. е постриган за иподякон на БПЦ. През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“.

Свързани статии

Още от автора