„Нощта на времето“, изложба на Радостин Седевчев в Института за съвременно изкуство – София
Винаги съм отбягвала да се изказвам за изложби не само защото ми липсва специфичната изкуствоведска компетентност, но и защото обикновено в придружаващата диплянка самият артист и/или кураторът са казали всичко важно. Особено когато са преподавателски изкушени и умеят да формулират ясно – без излишния претенциозен жаргон – идеи, концепции и цели на арт събитието, което са създали. В случая е точно така. Художникът Радостин Седевчев е не само популярен съвременен визуален артист, но и главен асистент в специалност „Стенопис“ на НХА. Колкото до куратора, Аксиния Пейчева, която макар и по-млада, също е разпознаваемо присъствие, особено с последната си изложба в „Квадрат 500“ от края на миналата и началото на настоящата година, и доскоро също беше любим преподавател на студентите в тази катедра.
Изниква резонният въпрос: защо тогава съм седнала да пиша, какво повече мога да кажа от изчерпателната, интелигентно поднесена информация, с която и двамата от различен ъгъл насочват зрителя към особеностите на изложбата. Причините са две: едната е продиктувана от социалния ми рефлекс, а другата е по-скоро лична.
„Социалната“ е свързана с отдавнашното ми желание-надежда: в България най-после да се създаде артистичен контекст – климат, в който да виреят и да си сътрудничат художници, театрали, писатели – атмосфера на толерантност и отваряне към публиката, а и към останалите творци, дори когато те са много „други“ в изкуството си. Една взаимна подкрепа, която да ситуира съвременното българско изкуство на световната сцена не само като отделни спорадични изяви, а като значим феномен. Точно затова не ми се иска тази изложба на Радостин Седевчев да остане незабелязана или забелязана само от феновете на Института за съвременно изкуство, където е експонирана. Тя е рядък екземпляр на онова, което свикнахме да наричаме „съвременно изкуство“, защото идеално съчетава интелектуална концепция с овладян занаят в цялостна творба с образност, демонстрираща тънък естетически усет.
Занаятът, умението да борави със стъкло, вероятно се дължи на школуването на автора при проф. Николай Драчев, известен с изящните си витражи; интелектуалната избистреност на идеята може да се потърси по посока на трайния интерес на Радостин Седевчев към образите на миналото, чиито послания тук придобиват метафизическо значение. Но как е постигнато толкова силно, всеобхватно естетическо въздействие, за мен си остава секрет. Мога да се опитам да го проследя чрез детайлите: мистичността на фотопанелите, изяществото на стъклените обекти, отвъдността на образите върху изпепелената до бяло кора на парчетата дърво, съживено под формата на двоен арт обект – веднъж на снимка, а после като носител на безименен архив. Не мога обаче да го фиксирам, да схвана механизма му, вкарал ме в това състояние на възхита, която Кант определя като „свободна игра на познавателните способности – въображението и разсъдъка“, но и той никъде не стига до удачна формулировка за таланта на художника, овластил го да предизвика естетическа рефлексия. Дали пък това, което припознавам като естетически усет, е някакво друго име на таланта, доколкото въобще можем да го определим понятийно – за мен той си остава неясното Х във всеки естетически дискурс. Разпознаваме го по-скоро интуитивно и говорим абстрактно за „способностите“ на твореца.
Що се отнася до съвременното изкуство, в моя опит на зрител, когато е талантливо, то винаги е протегната ръка към по-широка от единствено специализираната публика, защото прехвърля концептуалните рамки и въздейства не само чрез идеята и жеста, но и чрез своята визуална форма.
С това изречение преминах към втората, лична причина за този текст. А тя е моят дългогодишен проблем с концептуалното изкуство, важна част от така нареченото „съвременно“, което винаги се изкушавам да слагам в кавички, тъй като, както можем да се убедим с разходка из софийските и из световните галерии, съвременни – правени тук и сега – са разнородни видове живопис, често тясно свързани с репрезентацията, дори оценявана по критерия миметичност. Но тук не става дума за названието, а за необходимостта на концептуалното изкуство да изяснява вербално – често под формата на изложен в значими панели текст, смисъла на показаните арт обекти. (Казвам арт обекти, защото те невинаги са творби, но след преврата на Марсел Дюшан – т.е. преобръщането на всички важни понятия, с които се говори за изкуство, – започнал още през второто десетилетие на миналия век, да използваш редимейд е класика.) А пък аз, също като Джон Кейдж, който в едно интервю казва по повод „Месия“ на Хендел – не обичам произведението на изкуството „да ме побутва“, да ми налага какво трябва да изпитам или как да мисля. Затова ми се е случвало, като въображаемия чичо от дълбоката провинция, изправена пред някой концептуален артефакт, придружен от въздълго писмено обяснение, да си кажа: Е, не, това не е изкуство! И да се развеселя, че и аз, съвсем осъзнато, подменям оценъчната си реакция с онтологично твърдение.
Изложбата на Р. Седевчев обаче ми показа необходимостта от текст, при това без той да намали силата на естетическата ми възхита. Напротив, фиксира я на друго ниво, към усещането за метафизичност, което вероятно е присъщо на всяка значима среща с изкуството.
И без помощта на диплянката зрителят се потапя в мистичността на фотопанел с идеща някак отзад светлина, с неясния образ на пухкава котка, лисица или пък оранжево привидение, а на преден план е старо дърво като тотемен стълб, свидетелстващ за отминали времена и обичаи. Този панел си говори с отсрещния фотос на отново странно осветено листато дърво на фона на тъмно небе с вечността на космическите съзвездия, които сме очовечили и разпознаваме като колата на Голямата мечка или зигзагообразната Касиопея, но не можем да заразим с ефимерността на собственото си съществуване. И без диплянката Радостин Седевчев ни отвежда в нещо като втори пласт на реалността – където като че е мястото на изкуството – и който надхвърля естествените сетивни възприятия.
Предоставената информация обаче не просто доизяснява или по-скоро „метафизира“ заглавието, инспирирано от книга на английския мислител от времето на Барока, сър Томас Браун и е част от знаменателна фраза: „Нощта на времето превали отдавна деня и кой знае кога бе равноденствието?“. Тя фокусира погледа върху колажите от фотографии на отдавна живели семейства, които се откриват върху кората на дървесните фрагменти, кара те да се замислиш за паметта на хората, но и за паметта на кората, на природата, където памет и вечност са едно, а смъртта на отделния човек не е край, а завръщане към вечното начало. Обяснява и лицата на неизвестни хора вместени в разлети форми от стъкло, наподобяващи деформирани сувенири, снимки, не успели в битието си на надгробни паметници, но пък привикани отново към живот като важна част от арт обекти.
Това отново извиква мисълта за вечен кръговрат, а и визуализира съвременния постулат, че не всичко Е, но всичко МОЖЕ да е изкуство, ако се инкорпорира в съответния контекст.
Художникът, както пише, търси не образа на миналото, а неговата следа, която би могла да се нарече родова памет. Чрез силата на създадените от него образи обаче прави нещо повече: тази изложба естетизира метафизичното. И ако някому това звучи парадоксално, защото то, метафизичното, нямало си наглед, бих го препратила към пледоарията на Диотима за красивото в Платоновия „Пир“, но може би по-лесно ще е да отиде да види изложбата на Радостин Седевчев в пространството на ИСИ.
Проф. дфн Правда Спасова е преподавател в катедра „Психология на изкуството, художествено образование и общообразователни дисциплини” в Националната художествена академия. Завършила е философия в Софийския университет, с докторат по естетика във Варшавския университет. Авторка на книгите: „Изчезналата любов“ (2001), „Кратък пътеводител из европейската философия за художници“ (2007), „Американската аналитична естетика – въпроси около неконвенционалните произведения на изкуството“ (2007) и др.
