Поне на Рождество (а също и на Пасха) повечето от хората, които обичайно не намират път към храма, все пак се отбиват и влизат в него. Затова днес, на рождественския празник, ще им предложа да се съсредоточат с „умно сетиво“ в онова, което храмът – православният храм, им разкрива. Защото то неслучайно е такова. То е, ако щете, богословски красноречиво, макар че се възприема по най-непосредствен начин.
На първо място нека се забележи, че вътрешността на православния храм е неповторима, чудесна съ-разтвореност на тайнственост и на интимна сетивност. Цялата му атмосфера е по особен начин йонизирана, трепетна и в същото време внушава дълбоко, сърдечно-утробно доверие – тя е топла. В храма всичко сякаш е дематериализирано и въпреки това обстъпва сетивата ни. Самите тайни са станали пределно близки: усещани с дъха, с обонянието, с устните, и в същото време тази гъста, жарка сетивност сякаш се намира в транс, пребивава сякаш в някаква особена пре-образеност.
Най-изразително тази съ-разтвореност на тайнственост и интимна сетивност е проявена в общото осветление на храмовия интериор. За посветения то е богословски красноречиво и има свойството да потапя непосредствено в тайните на вярата, които догматическите формули изразяват с пределно логическо напрежение. Много от тези парадоксални формули вярващият постига сърдечно и със същество именно в тази мистична храмова светлина.
Изключително богословско значение има например това, че в православния храм не се допуска пълнотата на външната, атмосферна светлина. Прозоречните отвори обикновено са тесни и сводести и се намират високо горе в купола, където стъклата им са опушени и непрозрачни. Вътре в църквата никога не е ясно кой час от денонощието цари в света. Неопределено е времето, което цари в храма: ден или нощ, вечер или утро. И богословски това е съвършено справедливо, тъй като по същество, по тайна, времето на Църквата е време извън времето на денонощието. В храма като че ли винаги е нощ – тя е в сумрака, в дълбоката откънтяваща тишина, в свещите, които са постоянно запалени. Но все пак в храма и не е нощ – все пак твърде ярка, силна, грееща е светлината вътре, твърде изобилно е блестенето на златото, твърде свежи, утринно-прохладни са краските по стенописите и облаците на тамяна. Тази непосредствено-сетивна, „антиномична” съразтвореност на светлина и мрак в храма буквално преобразява космическото време, преодолява денонощието, прави времето – свръх-времево.
Нещо повече, поради недопуснатостта на пряката слънчева светлина, тук времето сякаш изобщо не тече. Тази тайнствена, неприличаща на света „сияйна тъмнина” представлява същинска „плерома” на времето (пълнота и единство на деня и нощта, на утрото и вечерта), постоянно пребиваваща в храма. Храмът живее, изглежда, не под въртящото се слънце на времето, а в друг, тайнствен „век”.
И пак казвам – всичко това е богословски значимо, то е непосредствена, сетивна реалност на една богословска тайна. Защото именно по тайна Църквата е пълнота на Възкресението, а според парадоксалната формулировка на Отците Възкресението не се е случило и не се случва в един от дните на седмицата. Възкресението е едновременно „ден осми”, „ден първи” и „ден не-вечерен”.
То е „ден осми”, защото е ден, настъпил след свършека на „пълнотата на времената” (след жертвата на Бога в света). То е ден на пре-сътворение на този свят след сътворяването му в седемте дни. То е „ден осми” – настъпил след старозаветната „събота” (за иудеите последен, седми ден от седмицата). Но именно затова и Възкресението, в което по тайна пребивава Църквата, не е изобщо ден, защото „ден” в този свят може да бъде само един от седемте дни на първото творение, на ветхия, до-пасхален свят.
Възкресението обаче е и „ден първи” – ден първи на пре-сътворението, на спасения свят, на света, изведен от нощта на грехопадението, смъртта и времето; ден – за първи път изгрял в този свят и осветил напълно отвъдното дотогава. Ден на начатъка на Царството Божие.
Този „ден след дните” изобщо, който е и „първи, съвсем нов ден”, наистина „не е от мира сего и само Църквата го знае, той се извършва и празнува при затворени врати, тайно от света” (прот. Ал. Шмеман). Тъкмо затова Възкресението е тайнствен ден, „ден невечерен” – т.е. неотминаващ, неизтляващ, ден на новата „плерома” на Царството.
Сега обърнете внимание как храмът въплъщава това богословско тайнство, този висш парадокс за ума. Обърнете внимание как той го въплъщава в цялата му пълнота с една съвсем сетивна непосредственост. Обърнете внимание, че времето, царящо в храма, е именно тайнственото след-дневие на „осмия ден” – и затова е мрак, с цялата му дълбочина и непостижимост. Но вижте, че то е също и времето на „първия” ден – и затова е ярко сияние на огнени езици и утринен аромат на благовония. Пак то е и „денят невечерен” – и затова е тъждество на мрака и светлината, тяхната преодоляност в нещо съвсем друго. Обърнете внимание, че и трите са едно и също в осветлението на храма. Помислете как мъдро е въплътена тази умонепостижимост в храмовия интериор, в който времето не тече, а при „затворени врати и прозорци”, тайно от въртенето на ветхото космическо светило отвън, пребивава в съ-разтвореност на мрак и светлина. Съ-разтвореност, която е повече от ден и повече от нощ, и повече от време.
* * *
Опитвайки се да изрази Божествената Свръхсъщност, един от най-големите мистици на източното богословие – известен като Псевдо-Дионисий Ареопагит – антиномично нарича нейното живо средоточие „светъл мрак”. Според Псевдо-Дионисий същностният живот на Бога е постижимо тъждество на тайна и откровение. Божественият живот е онази безусловна свръхестественост, онази непристъпност за съществуващото, която се открива из себе си като светлина, и онази светлина на висшето откровение, която ни открива тайната именно като тайна, като свръхестествен мрак.
И действително, в православния храм е постигната точно тази изключителна, свръх-логична отьждественост на светлина и мрак. Онова, което в богословската формула „светъл мрак” е чиста антиномия, тук в храма е сетивна атмосфера, тайнствена непосредственост.
Тъмнината в него е въплъщение на тайната.
Тъмнината изобщо е онова, което е непостижимо за нашите сетива; тя е онова, което е отвъд възможностите на зрението и затова е не-видимост. Но тази непостижимост за очите е навсякъде в храма и ние никак няма да сгрешим, ако кажем направо, че в него цари мрак.
Същевременно обаче – и в това се състои чудото на православния храм – тъмнината в него, самата тъмнина, не е без светлина, не е разделена от светлината. Тъмнината в храма свети и е сетивно несъмнено, че именно тъмнината, оставайки си тъмнина – свети.
Несъмнено е също, че светлината в храма е откровение. Светлината изобщо е откриване на очите, тя е самата възможност на зрението. Чудото отново е в това, че сиянието на светлината в храма не премахва мрака. Светлината, самата светлина в него, е тайнствена и тъмна и е несъмнено, че именно тази светлина е тайнствена и тъмна.
Мистерията на подобна неразделна и неслята съ-разтвореност се осъществява благодарение на това, че православният храм подобава да бъде осветяван единствено от пламъка на горящите свещи, единствено от пламъчната светлина. А това има дълбока и много важна богословска значимост. Светлината на свещите съвсем непосредствено и зримо е чудна светлина.
Дайте си сметка колко различна е тя от пряката слънчева светлина, която прогонва мрака, изключва го, просто се различава от него. Ако в съвършено неосветено отвън помещение запалите свещ и се вгледате в нея, вие непременно ще установите, че светлината на свещта изпълва мрака, но не го опразва. Тя се разпространява съвсем свободно, като ореол, но този ореол, дори в непосредствена близост до горящия пламък, не ликвидира мрака. Това е особено забележително! Ако застанете в близост до горяща срещу вас свещ, вие ще бъдете обгърнати от нейната жива, почти плътска светлина, ще бъдете изцяло в нейния златен кръг и същевременно – ще си оставате в тъмнината, тя няма да е изчезнала от светещия кръг, тя ще си остава тъмнина, макар и светла. Парадоксално казано – тъмнината ще е осветена, и то достатъчно осветена, за да се чете, да кажем Псалтира, и същевременно ще си остава тъмнина. Оттук идва и онова неповторимо усещане за тайственост на светилничната светлина. Светлина има – тя е ярка, плътна, тя е дори златна светлина. Дневната светлина например няма тази блестяща, почти веществена плътност, тя не е огнена, а въздушна. И все пак светилничната светлина не ликвидира тъмнината. Осветявайки я, тя я оставя в кръга си, оставя ѝ тайнствеността. Пламъчната светлина на свещите просветява слепотата на мрака, но запазва неговата тайнственост. Бихме могли да кажем: просветява мрака, за да открови тайната му, за да осияе и отчетли непостижимостта му. Каква символическа диалектика!
* * *
От богословска гледна точка храмът е онова място, в което Църквата извършва основното тайнство на своя живот – Литургията; онова място, в което се извършва причастяването към Светите Тайни на Бога. В известен смисъл, следователно, може да се каже, че храмът е мястото на Църквата в този свят. Но самата Църква „не е от този свят“ – и не е, въпреки че се подвизава до деня на Страшния съд именно „в този свят”. Тази особена природа на Църквата трябва специално да се подчертае. Но затова съгласно литургическото светоусещане, влизайки в храма, човекът влиза в света на Църквата – влиза в нейния тайнствен за този свят „ден невечерен”, в нейното свръх-времие, в Царството Небесно.
И не само човекът, но и цялото творение влиза в откровеността на Бога, която мистически пребивава тук, на земята, в храма. И ето: това „влизане” на цялото творение в света на Църквата е същевременно неговото „излизане” от „този свят”, който е нецърковен. То е въз-молване на целокупното творение, излизащо от „еона” на „този свят” и навлизащо в „еона” на Църквата.
Погледнете сега от тази гледна точка отново десетките свещи, които денонощно горят в православния храм, покайно се скланят над високите канделабри, обтичат ги с разтопен восък и ги обкръжават с жарката светлина на пламъчетата си. Всички те символизират именно постоянната въз-моленост на земната материя в Църквата. В горящите свещи сякаш се разтапя самата неодушевеност на световното вещество – в тях то се смекчава, засветва, възплаква, разтваря се жарко и неудържимо в атмосферата, пробужда се и издъхва тайнствената си душа, кае се с восъчни сълзи. Апокалиптически възпламенено в десетки светлини, непроницаемото вещество на „този свят” се стича в благоутробието на Тайната. То се овосъчностява, т.е. представя се тук в най-„анагогическата“ (възведената) си форма – восъка – тази граница на грубата стихия с душевния порив, тази обогословесеност на материята в храма.
Восъкът на църковните свещи действително е в най-висш смисъл символическа материя. Символически красноречива е преди всичко неговата съвсем особена мекота. От една страна, това не е безсилната, нямаща самостоятелност и определеност, безфизиономна мекота на кашавата материя, в която се чувства нихилация и растление. Подобна материя няма място в храма. Напротив, восъкът е по особен начин крепък, той притежава особена непоколебимост. Но тя не е и инертната твърдост на метала или камъка, чиято непроницаемост, неподатливост издават неодушевеност, чиято твърдост е по същество лишеност от способността за съучастие и причастие. Восъкът е едновременно здрав и в-печат-лителен – изконен символ на душата още от времето на древногръцката философия.
Восъчната свещ в храма е здраво изправена, стройно стояща, сама, „самостна”, и същевременно – мека, жертвено отзивчива, отдаваща се на огъня, топяща се и у-тая-ваща се в неговата тайна. Восъчната свещ в храма е чист символ на молитвената душа, която не е нито „разслабена”, сънно разтопена, нито ожесточена, вкоравена. Символ е на душата, която може да се моли, чиято „ентелехия” е станала молитвата. И десетките восъчни свещи, които денонощно са запалени в храма, представят именно тази молитвена „ентелехия”, само че станала зрима. Восъчните свещи са онези, чрез които земната материя е достигнала „небето” на Църквата.
Но свещите – тези символи на въз-молеността на земното – истински оживяват и истински разкриват своята анагогичност от пламъка. Едва когато Божественият огън въз-пламени дълбините на земната материя, тя оживява в стотици молитвени пламъчета по канделабрите. Горенето на свещите – това е изтръгващо се от веществеността моление. Горенето на свещите е молитвената одухотвореност на земното вещество. Затова в православния храм то сякаш и не е горене с чисто физически характеристики. То е истински развълнувано, възбудено светене, което има свой пулс, свой нерв, свой живец. Пламъкът тук дава непрекъснато и неравномерно трепнеща светлина, прихлипващо-мигаща светлина. Той свети живо, светлината му е неразделно и топлина. Това е топло-греещо светене, това е благоухаещо светене. Ето как неугасимият пламък на свещите почти непосредствено е преобразен в молитва, о-духо-творен е молитвено. Земната светлина заедно с восъка е оживяла, тя се е въз-молила.
В тези живо горящи десетки пламъчета, в това прихлипващо-мигащо-вълнуващо се-греещо горене, в това разлюляно и трептящо светене, в това восъчно „рас-таи-вание” и „у-таивание”, сълзене и стичане – във всичко това земната материя зримо сетивно трансцендира. И ти вече виждаш цялото вещество буквално надрастващо своята инертност и безчувственост, надрастващо самата си вещественост – виждаш самото вещество преобразено във вълнение в една апокалиптична пределност. Присъстваш на чудесното оживяване на физическата светлина, усещаш преобразяването на топлината в дъх, превръщането ѝ в психея, във вълнуващо се и словесно дихание. Виждаш просълзяването на восъка, неговото жилаво, но вече живо огъване в поклон.
И всичко това потопено в неповторимата атмосфера на православния храм, на атмосферата в тесния смисъл на тази дума, т.е. в онова благовоние, което изпълва пространството на храма и което се диша в него.
Тамянът. В прозрачните димения на благоуханното кадиво храмът е и своеобразна анагогия на въздуха. Това е молитвено одухотворяване, приобщаване също и на въздушната стихия към Бога. В кадивото тя се пробужда и се мистериализира, възнася се – онебесява се.
Защото тамянът не е просто равно-лежащият, равномерно изпълващият въздух на извън-храмовата атмосфера. Това съвсем непосредствено е оживял, въздимен въздух, въздух придобил молитвено устремление. Кадивото на тамяна се издига нагоре, непрестанно се възнася – то също е моление на целокупното творение, въздимяващо се заедно с молитвите на богомолците на всяко вечерно богослужение, когато дяконът с кадилница в ръка възглася: „Да исправится молитва моя, яко кадило пред Тобою, воздеяние руку моею, жертва вечерняя..”
Тамянът е лек, той е атмосфера преодоляла физичната, чисто природната гравитичност и отлитаща от „този свят”. Колко богословски-красноречива е тази повече от въздушна лекост на тамяна! Не символизира ли той о-лек-ването, об-лек-чаването, из-лек-уваността, лик-уването на земната атмосфера?
Ако восъкът – символът на възмолилата се земна стихия – „рас-таивает” и „утаивает”, то тамянът – символът на възмолилата се въздушна стихия – „се възнася”, а това наистина са все модуси на молитвеното. Тамянът се вие, той вече не просто изпълва купола на храма (църковното „небе”) – той го гали, докосва го. В неговото обтичащо движение има някаква безплътна одушевеносг, възторженост и страхопочтителност. Ние почти зримо присъстваме в онази пренебесна сфера от апокалиптичното видение на св. ап. и ев. Иоан Богослов, в което ангел със златна кадилница е застанал пред жертвеника на Агнеца и тамянът в кадилницата му – това са молитвите на всички светии към Бога (вж. Откр. 8:3-4). В тревожно-благоуханното и ликуващо димение на цялата храмова атмосфера нагоре, към купола, наистина има нещо апокалиптическо. Както е апокалиптическо и топенето на восъка по канделабрите и възтрепераността на сумрачната светлина. „Този свят” се разтапя и дими: открива се „ново небе и нова земя” (Откр. 21:1).
Тамянът е благовоние, той е символичната възстановеност на райскостта на въздуха в „земното небе” на Църквата. Благовонието е изпълненост на насъщната земна стихия с благост, т.е. с Дух. Защото кадивото е зримо молитвено въз-димяване нагоре, което в същото време духва в нас долу тайнствен, почти словесен аромат.
Благовонието е осмисленост на чисто сетивния аромат, то е свидетелстване на сетивното за свръхсетивното. Благовонието е пределна молитвена сублимация на аромата, един предел, в който тамянът общува вече не със сетивото на обонянието, а направо с душата. Другояче казано: благоуханната пара, оставайки си пара, е преобразена в сетивен благо-слов. И както атмосферата е трансцендирала, сублимирала се е до благодат, до благослов, до райска атмосфера, така и човекът, който я вдишва, е трансцендирал и пребивава в някаква „умна”, небесна и ангелска сетивност. Има нещо от мистичния, възкресен „ден първи” в благоуханието на тамяна. То е някак утринно, празнично-чудесно, лъха на новост. То е свежо благоухание с духовна, дълбоко-сърдечна бодрост. Тамянът е пробуждащо-възнасящ аромат. Неговото стелещо се въздигане нагоре сякаш непрестанно изпарява духовната нощ на „този свят” и раз-съмва тайнственият „ден първи” на Църквата, на възкръсналото ново творение.
Вижте, вижте, усетете всичко това, когато на Рождество тази година влезете в храма.
