* * *

Дори ако не сте израснали в същински религиозно се­мейство, дори ако сте израснали просто в почтено семейство, познаващо традицията, вие не може да нямате сво­ята Рождественска вечер. Вечерта на дълбоката, будна, съкровена ти­шина, която отваря дверите на чудото.

В никоя друга от вечерите семейството не присъства така осезателно като духовна единица. Не просто като су­марно битие, като събраност на души, а като една душа.

В едно тихо и просто откровение, на трапезата тази ве­чер оживява реалната „едност” на семейството, оживява ед­на по-дълбокаот „нас” жизнена реалност, която семейството е. Оживява едно неизречено, ду­ховно същество, едно свръхиндивидуално същество, една не-единична монада. В та­зи вечер – макар че сме само четиримата или петимата, присъства нещо повече от нас четиримата или петимата. При­съства именно онова неизречено, на което сме четирима или петима. На трапезата е седнала заедността ни като такава. Заедността ни, която е едно същество. Не „този”, „този” и „този”, а едносъщество. И в него, в неговата едност тази вечер сме – и аз, и тя, и той.

* * *

Това по-дълбоко от съществата ни едно същество, тази по-основна от душите ни една душа! В нея сме единени, при-мир-ени, и именно тя, тази вечер се уплътнява почти като фи­зическо присъствие над масата. В Рождественската вечер този духовно-субстанциален „мир”, в който сме примирени, буквално витае над масата като тиха светлина. И тъкмо защото е не­що повече от нас, тя се открива в нас като витаеща над нас обективна, незрима реалност.

* * *

Защото трябва да прозрем, че четиримата или петимата не „съставят” семейството. Четиримата или петимата мо­гат да съставят само четири или пет, но не могат да съста­вят „едно”. Със субективнитеусилия на четирима или петима може да се постигне изключително приятелство, любов – единство на четирима или петима, но няма субективна сила, която може да превърне единството в единица, в битие. За това е необходима Божията благодат. От нея е тази най-дъл­бока в нас и по-голяма от нас духовна реалност, която се припомня в Рождественската вечер.

* * *

Колкото и чудно да е това, тъкмо простотата и интимността на семей­ното откровение, на човешката заедност тази вечер най-осезателно ни сближава с ангелския свят. Рождественската вечер е вътрешна врата към ангелското.

Доколкото семейната монада е нещо изначално и дъл­боко, нещо едновременно съхраняващо и прорастващо се­мейството, нейната откровеност тази вечер е откровеност на ангел. На ангела-хранител на семейството.

На масата е седнал ангелът на това семейство; него­вият създаващ го като семейство неповторим „мир“, него­вата съхраняваща го като семейство „едност“. И в същото време – това е неповторимият „мир“ на тези люде, съкрове­ната „едност“ на техните същества: на масата седят те.

Ако бихме могли да видим пълната картина на тази благодатна вечер, ние би трябвало да съзерцаваме и онова, което не се вижда в нея физически, тоест да съзерцаваме и онова, на което тези четирима или петима са четиримата или петимата; онзи битийствуващ „мир“ на който те са същес­твувание. Да видим не тях, а онова (или онзи), в което те участват. Да видим онзи ангел, който отколе е в този дом, и който тази вечер, на тази трапеза е станал пределно-явствен и духовно зрим. И в същото време ние трябва нераздел­но и неслято да съзерцаваме в тази картина именно това, което се вижда в нея – тези четирима или петима люде, тази маса, тези мирни и просветлени движения; да осезаем ми­риса на гозбите, да чуем гласовете на хората. Защото всъщ­ност това е – друго няма.

* * *

Една неизречена, тиха и будна оживеност. Тя се чувствува у всички около масата. В стъпки­те на домакинята, които суетливо шумолят около нея, в ду­мите на мъжете, които тази вечер са изпълнени с някакъв настойчиво-благоговеен гомон, във възклицанията на деца­та, в искрящата нетърпеливост на очите им. Не е ли самата семейна монада с някаква тайнствена, възбудена, крилата природа? Вие помните този развълнуван, младенчески-жив, крилат лик на семейния дух явен на „Бъдни вечер“. Помните, че семейната „заедност“ви се открива тази вечер не само като нещо интимно-постижимо, но и като нещо вълшебно, което пронизва изконното със своя дискант.

И същевременно – спомнете си какъв покой е самата тази пърхаща развълнуваност! Да, тази искряща суетливост на семейната монада е самият покой. Никаква недостатъч­ност! Всичко е изпълнено. Всичко отколешно е пак ново и всичко ставащо тази вечер е постоянното, винаги билото. Една особена безвремевост, едно гъсто до предел настояще. Една пълнота. Така е откровено семейното същество. Всич­ко е на масата. Старецът не е само в старостта си, защото пак животът, общият, целият живот тук е детски. Тази Рождественска вечер пак е събитие, тя е млада, млада – младенческа ве­чер. Но и детето не е само в своето детство. Защото Рождественската вечер, която за него е тъй нова, е същата, постоянната вечер – вечната вечер на семейството. На масата е най-старият, най-първият, онзи от който са всички тук, онзи, в който постоянстват всички и който днес, тази вечер е настояще, съ­битие.

* * *

Всичко това наистина е покоят и пълнотата – неповто­римата, лична пълнота, сиреч ангелът на семейството. Защо­то ангелът е без-възрастният лик, в който старецът и детето са едно и също, пре-биваващо „едно“ – самоовечностяващо се „едно“ Ангелът е онова, в което тече времето. Ангелът е личност-род, ангелът е „еон“ (самоподвижна вечност).

* * *

Но пак припомням – като пронизваща самия този будно-дълбок покой на предрождественската вечер се чувства и някаква особена, трепетна нетърпеливост. В самата всеобемаща тишина има възклицателност; някакво вътрешно, задъхано движение. И в това няма нищо чудно за участващите в тайната. Защото ангелът (той е монадата) е едновре­менно изпълненост, покой, пребивание, но и постоянно-отново-ставане, вечна събитийност. Ангелът е вестител, анге­лът е крилат.

Духовно-онтологичното същество, присъстващо на трапезата, е в едно и също време изпълненост и дете.

Спомнете си, че в иконографията ангелът се изобразява еднакво и в образа на дете – румено, крилато, подвижно – с лицето на съвършената новост, изненадата, събитието; но и в образа на благолепно-безсмъртния, древен андрогин. Ан­гелът е онзи повече-от-полов-дух, в който са лицата и на мъ­жа и на жената, онзи, който няма възраст, постоянстващото присъствие, „хранителят“

* * *

Истинският домакин на Рождественската вечер не са „членове­те“на семейството, а онази уникална пълнота, в която е всичко в това семейство. Истинският домакин е „еоничната“ съвършеност на семейството, в която са при-мир-ени неговите души. Домакин е техният сам в себе си съществу­ващ и основен „мир“ който сам не се нуждае от нищо, но в който е утолението на семейните грижи. Този обективно-реален „мир“се е разположил около масата. Не ние сме поста­вили свещ по средата, а тя ни е положила в кръга си, ние сме сиянието на тази свещ, която е по-нашето от нас самите.

* * *

Затова има толкова много тишина в Рождественската вечер. Но не тишина-отсъствие, не няма тишина, а тишина-изпълненост; тишина от това, че всичко е налице, че всичко присъства. Яснота, в която словата са казани, имената са нарече­ни, желанията са изпълнени. Такава тишина има в точката след поантата на стихотворение. В нея то е увековечено. На „Бъдни вечер“ спомените присъстват, старото е отново, а новото е паметното. „Бъдни вечер“ е празникът на неповторимия семеен „eон“ – онзи, в който се върти семейното време, но който сам не е време, а е непоклатният, неизменен дом на времето.

* * *

Езикът на този „eон“ е чисто слово – слово, което не казва, а битийства. Такова слово е гъсто, почти плътско слово и същевременно – наистина почти нищо не казващо. То е слово на свещените формули на семейството – думи-достояния. Думи, които ангелът отколе „храни“ и кои­то винаги звучат в това семейство, дори когато не ги казват. И същевременно – колко бликаща топлина има в тези думи на „eона“ колко те са винаги удивително млади, когато прозвучат. Те са думи-изненади, неочаквано извадени от стария шкаф и светещи от празничност.

Ние всички много добре знаем този език. Просто не си даваме сметка за неговата значимост. Знаем този начин на говорене, което е и многоточие. Никаква деловитост, съвър­шено безгрижие. Синтаксисът наистина е изпълнен с много­точия, с безгрижна недовършеност на фразите, с кротко и почти безцелно произнасяне на собствените имена, с повта­ряне на имената на ястията, сякаш за да ги чуят децата, за да вкусят самите имена…Няма какво да се каже, защото всичко е казано и се знае. Просто кротко се възклицава. Ду­мите пърхат в тишината си, самата изреченост на всичко пърха в интимна възклицателност. Изричат се думи не от нужда, а от празнична щедрост. Всичко е известно и отко­лешно и само ритуално про-звучава. Викат при себе си деца­та не за да им кажат нещо, а само за да ги погладят по гла­вата, обръщат се един към друг само за да звучат имената им в пълнотата на рода. Реплики припламват и заглъхват от чисто великодушие. Няма за какво да се приказва, защото в епическата пълнота на семейния дух всичко е изконно каза­но и отвърнато. „Eонът“ на дома сам в себе си плиска пъл­нотата на словесното си достояние.

* * *

Както словата в Рождественската вечер стават почти чисто многоточие на изпълнилото се слово, така и трапезата на тази вечер е постната нищета на надмогнатата нужда. Има някакво удивително съзвучие между епическата косноезичност на празничния „разговор” и зрялата стипчивост на ореховия вкус, между ручейния гомон на говора и „ошафната” лекота на храната. Тази същностна ситост-без-пиршество на „Бъдни вечер“, трезвостта на нейния вкус, прозрачността и мимолетността на трапезата й, са същински „контрапункт” на сгьстеността, реалността, „еоничността” на духа. А контра-пунк­тът допълва, т.е. работи за пълнотата. Постът, бедността ра­ботят за „плеромата”, за наситеността. Землисто-растителната безплътност на трапезата и почти плътската сгъстеност на духа свидетелстват едно-друго, тайнствено се „со­чат” едно-друго, както в „Старозаветната Троица” ангелите посягат към простите плодове на земеделеца, а самите пло­дове – опростяват и приземяват крилатата неизреченост на „хранителите”.

* * *

Свещеникът покадява с тамян целия храм и с този пробуждащ духа, мирен и същевременно предчувствено-трепетен мирис в сърцата, семействата се разотиват у дома си. Светлината от храмовото събрание тайнствено се пренася в къщите и в тази вечер те са и по-светли и по-тържествени. Тази светлина е само вътре в душите, тя е непристъпна за никой външнен на дома, тя запалва дълбоката лампада на душата на тези души, ведома само в тях заедно. Тази светлина е по-дълбоко в тях от тях самите, макар че се усеща почти физически.

Опитът ни ясно свидетелства, че тази вечер мракът, оставайки си нощен мрак, ни внушава нещо светло. Да, нещо не-физическо светло пронизва този мрак. Нещо като купол от светлина обема целия дом и онова, което се вижда от него – чак до небето. И този светлинен купол също е не-физически, той е вътре в душите, той е духовно-сърдечен и все пак – не се преживява просто като психично състояние, а именно като светлина, и то като светлина спускаща се върху нас и обемаща ни като купол. Тази светлина е духовно-сърдечна. Тя е такава, каквато е цялата атмосфера на този празник, зачената още в храма. Сърцето се намира в дълбок, буден и просветлен покой. Преживява вечност и то сега – в тази вечер. Преживява наша, лична, домашна вечност, чиито “моменти” сме ние – поколенията на семейството. И в същото време – този дълбок покой, именно той, е трепетно, радостно вълнение, почти устремност. Това е усещане за присъствие на изненада и затова – траещо усещане за щастлива възкликналост на тишината, за благодарствена възкликналост.

* * *

Това неуловимо, неизречено настроение в предрождественската нощ сякаш само про-говаря словата от евангелската история за Рождеството. Не затова ли, когато за първи път я прочетем у Матей и Лука, ни се струва, че винаги сме я знаели и даже сме присъствали на нея. Макар че е чудна.

Усещане за вечност, за изпълненост и сбъднатост на цялото време…Не е ли това тайнственото “изпълване на времената”, в което предвечният замисъл на Божия “съвет” се е изпълнил? Усещане за събраност на цялото време в безкрайно-плътен момент, усещане за биване във вечност сега…Не е ли това “изпълнилото се време” на Божия Промисъл, на вечния Божи Промисъл, който е събитие, който е Събитието с главна буква, в което самата вечност на Бога има своя рожден ден, самата вечност има своя ден първи? И този ден първи е изпълнен с един небивал дотогава покой, защото – нали Божията свръхпълнота се е родила днес, нали Любовта е положила крилете си на света, нали раз-решението на Историята е дошло. Бог на отците ни е тук.

Не е ли това картината на дълбоката, свята нощ над иудейската пустиня? И същевременно – казваме, че този покой е в корена си пронизан от радостно вълнение устрем, че той е възкликналост. Не е ли това същият онзи възклик на ангелите, явили се в онази нощ, не е ли това завтичането на пастирите към пещерата, не е ли това възкликът на самото небе, пратило звездата си над яслите?

Децата живеят с предчувствие за изненада, за подарък, за обективираща се Новост – казваме ние. Не чакат ли и те, както Младенецът, влъхвите отдалеч, които идват, за да принесат ливан и смирна?

* * *

Преди заспиването в мрака на предрождественската нощ ни докосва някаква очакваща напрегнатост, някаква безсловесна (или отвъдсловесна) кротка приветливост. Съ­ществува някакво тайно, но същевременно внятно знание, съществува като предчувствие, като струене от небето. Като отвореност на небето през цялата нощ. А небето, дори нощ­но, когато е отворено, е откровение на светлина… И някаква песен – не-звучаща, но внятна. Пее самата тишина, или по-­точно: светът е изпълнен със свръхприродна песен. Ангели­те са внятни в тази вечер.

И вестят сбъдването.