Начало Филми Личности Рождеството на целулоидното евангелие
Личности

Рождеството на целулоидното евангелие

2044

Образът на Иисус Христос в киното

Ако някога Божественото е слизало на земята,
то е било в личността на Христа.

Йохан Волфганг фон Гьоте

Ако кинематографът е бил изобретен преди 2000 години, днес учените не биха спорили дали Иисус Христос е историческа личност, или мит. Независимо от изхода на това прение обаче, образът на Сина Божи вдъхновява през последните 20 века хиляди творци на литературата, музиката, изобразителното изкуство, архитектурата… От над век насам към тях се присъединяват и събратята им, отдали се на седмото изкуство. Кога

За първи път

ликът на Спасителя е озарил с духовната си светлина екрана? Отговорът е парадоксален – преди да се появи самият екран! Да, още първите кратки половинминутни филмчета на компанията „Едисон“ са пресъздавали сцени от живота на Христос. Всеки е можел да ги гледа след пускане на дребна монета в отверстието на кинетоскопа – прожекционен апарат, голяма кутия, чийто окуляр е позволявал само на един зрител да проследи запечатаните върху целулоидна лента движещи се образи. Тъкмо от този „прадядо“ на съвременното кино се пръква „синематографът“ на братя Люмиер. Започва новата киноера.

Впоследствие окото на кинокамерата се обръща многократно към сюжета, разработен първоначално от „Едисон“, отдавайки предпочитанията си естествено на най-драматичните моменти от живота на Исус: Рождеството, Тайната вечеря, Разпятието, Възкресението… Най-ранният игрален филм на тази тема е „Страданията на Христос“ („La Passion“, 1897) на французина Леар (Алберт Кирхнер), последван от „Животът и страданията на Исус Христос“ („Vie et Passion de Jésus Christ“, 1898) на Жорж Ато и Луи Люмиер и „Христос, ходещ по водата“ („Le Christ marchant sur les flots“, 1899) на сънародника им Жорж Мелиес, признат днес от историците на киното за патриарх на филмовото зрелище.

Рядък фотос от филма „Христос, ходещ по водата“ на Жорж Мелиес

ШЕДЬОВЪРЪТ НА „ПАТЕ“

„Животът и страданията на нашия Господ Исус Христос“ („La vie et passion de notre seigneur Jésus-Christ“) е един от най-продължително сниманите филми в историята на ранното кино. Първите му епизоди са реализирани още през 1902 г. в павилионите на френската кинокъща „Патé фрер“ от двамата ѝ най-именити творчески асове – кинорежисьора Фердинанд Зека (художествен ръководител на студията) и помощника му Люсиен Нонге, който отговаря за декорите, поема постановката на най-сложните мизансцени и ръководи многобройните статисти. Идеята на ръководството на компанията, най-могъщата по това време в света на целулоида, е да екранизира най-популярните евангелски разкази, свързани с живота на Христос – от Благовещението до Възкресението. Работата върху амбициозния проект продължава и през 1903, и през 1904, и през 1905 г., когато бива завършен филм с дължина 600–700 метра, включващ 18 епизода, сред които „Благовещение“, „Поклонението на влъхвите“, „Христос, ходещ по водата“, „Възкресяването на Лазар“, „Страстите Христови“…

През 1906 г. Зека и Нонге осъществяват „нов вариант“ на творбата, чийто оператор и майстор на триковите снимки е испанецът Сегундо де Шомон, нает по това време от „Патé“ най-вече като „оцветител“. Посредством разработения от него трафаретен (шаблонен) способ биват колорирани на ръка директно върху лентата стотици филми. Ето защо не е изненада, че цели 882 метра от дължината на новия филм (990 м.) са в цвят. Общият брой на сцените му пък е 37, като всред тях (според изследователите) фигурират и такива, заснети в периода 1902–1905. От тях Зека изгражда четирите основни епизода (или действия, ако се използва театралната терминология) на „Животът и страданията на нашия Господ Исус Христос“: „Рождеството“ (5 сцени), „Детството“ (8), „Чудесата и животът“ (8) и „Страданията и смъртта“ (16).

Три кадъра от „Животът и страданията на нашия Господ Исус Христос“ на „Патé фрер“

Успехът на филма е неочакван, ала бляскав. От него биват продадени „хиляди копия“ – според мемоарните свидетелства на Шарл Патé и Зека. Докато широката публика се диви на декорите, костюмите и цветните кадри, критиците отбелязват сложността на някои от мизансцените и изобретателността на Сегундо де Шомон, осъществил със своята кинокамера няколко невидени дотогава панорами. Особено впечатляваща е неговата операторска работа в сцената „Поклонението на влъхвите“, в която „участват“ дори няколко живи камили. Индикация за успеха е появата на подражателни изработки и откровени имитации – дело на конкурентите „Гомон“ и „Бон прес“ (фирма, произвеждаща филми за нуждите на френската католическа църква). По-същественото е, че работата на Фердинанд Зека оказва благотворно влияние върху творбите на неколцина сериозни кинотворци – като пример за това френският киноисторик Жорж Садул посочва шедьовъра „Нетърпимост“ (1916) на американеца Дейвид Уорк Грифит.

В първите дни на 1907 г. „Животът и страданията на нашия Господ Исус Христос“ тръгва и по световните екрани, където се задържа над десетилетие – за разлика от мнозинството тогавашни филми, чието прокатно битие не продължава повече от месец, привлича огромна публика, спечелва всемирна слава, извоюва си почетната характеристика „крайъгълен камък на ранното кино“. През декември 1909 г. част от него, най-вероятно епизодът „Чудесата и животът“, бива показана в полустационарното софийско кино „Съвременен биограф“, опънало шатра от 23.Х.1909 до 6.І.1910 на бул. „Княгиня Мария Луиза 43“.

Плакатът на филма „Животът и страданията на нашия Господ Исус Христос“ на „Патé фрер“

В репертоара на разположения от другата страна на булеварда „Модерен театър“ подобно заглавие през 1909 г. не присъства, но през априлската седмица на 1910 г., предшествала Страстната, киното очевидно показва попревтасалия филм, след което управата му го изпраща на своя филиал в Пловдив, където тамошния „кинемотограф на Вакаро“, притежаван от Едмондо К. А. Вакаро, сина на италианеца Карло Алберто Вакаро, собственика на столичния „Модерен театър“, се заема с подготовката за неговото „представяние“ в навечерието на православния Великден (18 април), огласявайки намерението си „чрез афиши“.

С този филм приключва доминиращата роля на французите във вече обособилия се „поджанр“ и те „предават щафетата“ на американците, които я поемат с охота и много скоро издигат

ФИЛМОВАТА ГОЛГОТА В ХОЛИВУД

Пълнометражният (с времетраене 71 мин.) „От люлката до кръста“ („From the Manger to the Cross“, 1912) на родения в Канада кинорежисьор Сидни Олкът се смята за връх в разработването на евангелската тема в епохата на ранния кинематограф. За разлика от своите предшественици, осъществени до един в павилиони, филмът на Олкът е заснет след мащабна киноекспедиция в Египет и Палестина, а финалните му кадри са реализирани в Йерусалим. И още една разлика – докато религиозните филми до този момент не предизвикват възторг у църковните власти, то след прожектирането на „От люлката до кръста“ в Лондон (за пръв път на 3 октомври 1912), той е одобрен официално от Кентърбърийския архиепископ.

Плакатът на американския филм „От люлката до кръста“

Могъщата кинокомпания „Метро-Голдуин-Майер“ влага 4 милиона в религиозната суперпродукция „Бен Хур“ („Ben-Hur: A Tale of the Christ“, 1925) на Фред Нибло. За да извае образа на Христос, режисьорът прибягва до метода на „укриване на божествения персонаж“, характерен за църковната живопис. На екрана се появяват ту ръцете на Исус, ту неговите коси, ту гърба му, но зрителят (макар и да знае за какво става въпрос) така и не успява да „види“ Спасителя. Името на актьора Клод Пейтън, превъплъщаващ този „загадъчен“ образ, дори не бива изписано в надписите на филма, донесъл приходи от 11 млн. долара.

Плакатът на „Бен Хур“
Най-вълнуващият епизод във филма – надбягването с колесници

Затова пък „Царят на царете“ („The King of Kings“, 1927) на Сесил Блънт Демил показва Христос в цял ръст. Снимките за този филм още от самото начало са обгърнати от атмосфера на святост. Всяка сутрин се е започвало с молитва, пред изпълнителя на главната роля Хенри Байрон Уорнър се е благоговеело – единствено режисьорът е имал право да разговаря с него, возили са го само в закрит автомобил… Тази тайнственост (макар и продиктувана от рекламни съображения) постига целта си – изграденият от Уорнър образ става „христоматиен“ за дълги години. След време един американски свещеник признава на актьора: „Като дете ви гледах в „Царят на царете“ и сега всеки път, когато говоря за Христос, пред мен изниква вашето лице“. Не случайно през 1981 в официалния орган на Ватикана в. „Осерваторе романо“ е поместена статия по повод 100-годишнината на Сесил Демил, в която той е „канонизиран“ за „баща основател“ на школата на религиозните филми.

Неслучайно десетилетия след Нибло и Демил, законодатели на „евангелската мода“ в епохата на нямото кино, Холивуд „експлоатира“ триумфа на техните филми и го „мултиплицира“ в поредица от нови варианти на старите суперколоси: „Соломон и Савската царица“ (1959), „Царят на царете“ (1961), „Содом и Гомор“ (1961), „Библията“ (1965) на големия Джон Хюстън…

Хенри Байрон Уорнър в „Царят на царете“

Сред тези заглавия се откроява „Бен Хур“ (1959) на Уилям Уайлър – най-„оскаруваният“ филм в историята на киното, грабнал 12 награди на Американската киноакадемия. „Оскари“ взема и Уайлър (за най-добър филм и за най-добър режисьор), и Чарлтън Хестън (за най-добър актьор), и операторът, и художниците, и проектантите на гигантските декори…

През 1934 г. французинът Жюлиен Дювивие поставя филма „Голгота“ („Golgotha“), в който ролята на Пилат Понтийски е поверена на младия Жан Габен. Така топката бива върната в полето на европейците. Сетне започва войната и човешките страдания засенчват Христовите.

Жан Габен като Пилат Понтийски в „Голгота“

След изживения ужас в италианската кинематография се ражда неореализмът, а подтик за продължаването и развитието на темата дава

НЕОХРИСТИЯНСКОТО ДВИЖЕНИЕ

в европейското кино. Не е изненада, че двама от патриарсите на неореализма стават родоначалници и на движението, използващо символиката и мотивите на християнството за разглеждането на остри социални и дори политически проблеми. „Раждането, пътят, изпитанията на една политическа идея“ – така Пиер Паоло Пазолини определя темата на своя филм „Евангелието по Матея“ („Il vangelo secondo Matteo“, 1964). Създадена въз основа на една от най-святите книги на християнството, творбата е разказ както за земния живот на Христос, така и за учението му, синтезирано от Пазолини в една безкрайна притча. Режисьорът не крие, че използва християнската религия и нейните митове за преоценка на стойностите на европейската цивилизация. И в същото време Пазолини стриктно следва евангелския разказ, свежда глава пред авторитета на вярата и чудото, прекланя се пред страданията на Сина Божи, разпнат заради спасението на грешното човечество.

Актьорът Енрике Иразоки (Христос) и режисьорът Пиер Паоло Пазолини по време на снимките за „Евангелието по Матея“

И друг голям италиански кинорежисьор – Роберто Роселини – посяга към религиозната тема с нужните уважение и респект. Неговите филми „Деяния на светите апостоли“ („Atti degli apostoli“, 1969) и „Месия“ („Il messia“, 1975) са част от образователна поредица, предназначена за телевизията. Сам дълбоко религиозен, Роселини се отнася с почит и към чувствата на вярващите. По повод на „Месия“ той признава, че е искал да направи филм с уважение към вярата, но който в същото време да бъде възприет и от атеистите.

В този ред на мисли ми се ще да припомня, че един от най-ярките и темпераментни италиански режисьори Федерико Фелини е ученик на Роселини. Израснал в

СЪРЦЕТО НА КАТОЛИЦИЗМА,

учил в провинциално католическо училище, Фелини с цялото си творчество остава верен на своята вяра, макар че соцкинокритиката му бе лепнала етикета на „антиклерикал“. Под подобен знаменател бе поставяна и личността на гениалния испанец дон Луис Бунюел, също възпитаник на йезуитски колеж. Но все се забравяше, че тъкмо доброто му познаване на религията (най-общо казано) и нравствените ценности на християнството прави творбите му разбираеми за всеки зрител, въпреки тяхната артистична усложненост. „Назарин“ (1958), „Виридиана“ 1961), „Млечният път“ (1969) са критики, но не на религиозното чувство и принципите на вярата, а на човешките слабости и безверие.

Тези традиции на католицизма пренася на американска почва Мартин Скорсезе, син на италиански емигранти, кандидатсвещеник и режисьор на такива успешни филми като „Шофьор на такси“ и „Разяреният бик“. През 1988 г. Скорсезе се обръща към романа на Никос Казандзакис „Последното изкушение на Христос“. Помня как тази дръзка, безкомпромисна и много оспорвана филмова версия взриви инак равнодушното общество на международния кинофестивал във Венеция’88, където бе отличен с Наградата на критиката. Намеси се и Ватикана, до анатемосване не се стигна, но стана ясно, че Светият престол не е очарован от творбата. Същото отношение демонстрира и Светият синод на Българската православна църква, който се обяви против показа на филма по Българската телевизия – национална институция, която неочаквано за мен „клекна“ пред неаргументираното искане на синодалните старци. Независимо от противоречивите оценки за „Последното изкушение на Христос“ („The Last Temptation of Christ“) Мартин Скорсезе за пореден път бе предложен за „Оскар” за най-добър режисьор.

Кадър от „Последното изкушение на Христос“ на Мартин Скорсезе

Макар че шведският кинематографист Ингмар Бергман няма нито един филм за Христос, не е възможно да се пише (дори повърхностно, както е в случая) на тази тема, без поне да се спомене името му. Цялото творчество на Бергман (син на протестантски пастор) е пропито от

СИЛНО РЕЛИГИОЗНО ЧУВСТВО,

прерастващо дори в мистицизъм. То кънти от мъчителните въпроси за смисъла на човешкото съществувание, за трънливия път на самопознанието, за тайните на трансценденталното, за греховността и неприкосновеността на людската душа… „Седмият печат“ (1957), „Причастието (1962) и „Мълчанието (1963) са посветени на „търсенето на Бога“, една от основните теми в творчеството на Бергман. „Струва ми се – признава творецът, – че религиозните проблеми винаги са живи. Аз поне никога не съм преставал да се занимавам с тях, това продължава непрекъснато. Но това става на интелектуално ниво, а не на емоционално“.

Всяка епоха прибавя щрих към лика на Спасителя. 1970-те години също. Христос в британско-италианския телевизионен сериал „Исус от Назарет („Jesus of Nazareth“, 1977) на Франко Дзефирели е „идеалният герой“ на католицизма.

В „ИСУС ХРИСТОС СУПЕРЗВЕЗДА

на Норман Джуисън той е бунтар. През 1973 г. тази станала вече класическа рокопера очерта рязко противоречията между традицията и новия смисъл, влаган в древните евангелски текстове. Тези противоречия засегнаха цялото световно кино. Навярно защото бяха засегнали и самия живот. И наистина някои бунтарски мотиви от ранното християнство бяха вече възприети от тогавашната младежка „контракултура“ (най-вече американската), те се бяха вписали в стихийния и непоследователен, но искрен начин на живот на тийнейджърите. Нарекоха всичко това „Исус революция“. Като към тази амалгама от политика и демагогия се прибави откровеността на попмузиката се получава „Исус Христос Суперзвезда („Jesus Christ Superstar“), показан по нашата телевизия.

Плакатът на и кадър от екранния вариант на рокоперата „Исус Христос Суперзвезда“

Различен бе Исус и в „Страстите Христови („The Passion of the Christ“, 2004), продуциран и режисиран от именития актьор Мел Гибсън. В ролята на Спасителя се изяви колегата му Джим Кавийзъл, отнесъл много „бой“ от садистичните римски легионери в този филм, изпълнен с прекалено насилие и краен натурализъм. Който освен това ще се запомни и с участието на неколцина българи, между които Христо Шопов, превъплъщаващ образа на омразния Пилат Понтийски, и Христо Живков, изнасящ ролята на евангелиста свети Йоан Богослов…

„Страстите Христови“ на Мел Гибсън изобилства от прекалено насилие и краен натурализъм

Вече повече от век образът на Сина Божи не слиза от екрана. Защото човечеството (вярващо или не) всякога се е нуждаело от него. „Никой досега – казва Достоевски – не е успявал да създаде по-висок идеал за човека и за добродетелта от идеала, даден от Христа“. Образът Му не слиза от екрана, защото човечеството продължава да се нуждае от него. Особено в преломни и критични моменти, във времена като днешните, когато вярата и човещината са поставени на изпитание, когато разумът и доброто са разпнати. За да дойдат след това словата за Възкресението, за да ни сподоби Превечният Разум с надеждата, че преживяното ще доведе до повсеместно опомняне и искрен стремеж към свобода и истина на земята… Та нали за тези прости неща се е родил Спасителят в онази Свята и Тиха нощ…

Петър Кърджилов е писател фантаст, журналист и киноисторик. Роден е в Стара Загора през 1950 г. В периода 1980–1990 г. е редактор в Българската национална филмотека, главен редактор на списание „Фантастика“ (1990–1991), отговорен редактор в издателство „Златното пате“ (1992–1997), експерт в Националния съвет за радио и телевизия (1998). Автор е на книгите „Орбитата на Сизиф“ (1987), „Призрачен цикъл“ (1989), „Не обиждайте мафията!“ (1996), „Звездни детективи“ (1999), „Основание за смърт“ (2005), „Светлопис за Илинден“ (2009), „Кинохроники, заснети в Македония по време на три войни (1912–1918)“ (2018) и др.

Свързани статии

Още от автора

No posts to display