Начало Идеи Актуално Рождество и прераждане
Актуално

Рождество и прераждане

2735
Марко Иван Рупник, Рождество Христово, мозайка

Питам се, надявайки се да не съм съвсем самотен в това си питане, какви са корените, какъв е първоизточникът на неутолимата ненавист на всички деспотични режими към християнската кауза и към Христовата мисия като нейно земно превъплъщение. Този въпрос ме вълнува винаги, но с особена сила това ми перманентно и извечно вълнение се разгаря около днешните Христови празници. Ама не са всички деспотични режими – има и деспотизми на религиозна, на верска основа – ще възразят моите опоненти. Не ще и дума, че е така – илюстрира го, векове наред го е илюстрирала клада след клада и Светата инквизиция, и нейният зловещ лов на вещици. На дело е тъкмо обратното, на дело има само една-единствена инквизиция, която е света и свята – инквизицията Христова. Която, доколкото е сторена, за да ни предпази от всички останали, от людските инквизиции, и инквизиция не е, а е по-скоро школа по емпатия и човеколюбие. Не е в пълномощията ни, съвсем не е в нашите нищожни и жалки людски пълномощия да назидаваме, да преследваме и наказваме онези наши съчовеци и онези народи, които разбират и практикуват по свой начин християнството – дори, за разлика от атеистите, и невярващите ни съчовеци, и друговерците дори не са подвластни на нашите людски присъди. Техният легитимен съдник не е от мира сего и, ако ние си позволим арогантността да съдим ближните си по този назидателен и императивен, по този високомерен и безпощаден начин на самозвани безгрешници, Той няма да се поколебае нас да осъди.

И така, защо нацизмът недолюбва Бога, а комунизмът направо го ненавижда, при това с най-гъстата и неистова ненавист? Особено след като става дума за един Бог, който, за разлика от Аллаха, е толкова великодушен, благороден и всеопрощаващ, толкова благ, толерантен и човеколюбив! Не Той дискриминира, преследва и громи своите опоненти и противници – те Него дискриминират, преследват и громят. А след като погромът е факт, факт ще да са и мотивите му. Казано по-обобщено, ако Христос е, а в моето съзнание и дори в моята сетивност на православен християнин Той несъмнено и непоколебимо е, значи е, значи съществува със същата несъмненост и непоколебимост и антихриста – едното предполага другото, всяка тези си има и антитеза. Един антихрист, който като Христос е едновременно и абстракция, и конкретика; и принцип, и персонаж.

Кой е Христос в моите очи, е ясно като ден – Той е Спасителя и Твореца, Първосъздателя и господарят на цялото битие. Казано по-опростено, в моето възприятие Бог е такъв, какъвто е пресъздаден и съхранен от летописи и иконописи. Но не само това – Той е и индивидуализиран чрез моята индивидуалност. Всеки от нас е в една или друга степен и форма и онова, в което вярва, и онова в което не вярва дори – всеки е и вярата, която носи, и безверието, което носи в сърцето си. Вярваш ли в някого, той се влива в душата ти с цялата си душевност – така, както и ти се себетранспортираш, вселяваш се в него. И ако тази животворна взаимност е присъща на междучовешките отношения, още по-присъща е тя на отношенията между човека и Бога. Тъкмо в този смисъл Бердяев пише, че както главната мисъл на човека е за Бога, така и главната мисъл на Бога е за човека. И тази изначална и извечна реципрочност съдържа в плътта и в духа си целта и смисъла, върховенството и органиката на цялото битие.

Ако решим, че комунистическата идеология и християнския светоглед си съперничат, то морален победител от това им непреходно съперничество е несъмнено Всевишния. Той печели морално, дори когато губи физически, дори когато Неговите предани воини и следовници са физически ликвидирани от палачите на антихриста. Ликвидирани са от хора, които са не само невярващи, а и атеисти. Обстоятелство, което трасира отчетливо разликата между невярващия и атеиста: Невярващият е толерантен към вярващия, докато атеистът е ожесточен към него. А това е една много сериозна разлика, разлика между доброто и злото. Като всяка екстремна ситуация и господството на комунистическия тоталитаризъм откроява моралните различията, прави ги видими. Докато насилието на всеки репресивен режим е идеологизирано и ритуализирано от неговите пропагандни централи, превърнато е и официално, и неофициално в средство за преследване на утопични и демонични в своята утопичност цели, християнинът преследва собствената си кауза чрез несъпротива на злото. В съзнанието, а оттам и в обществената практика, на християнина злото не може да бъде побеждавано по зловещ начин, размяната на злини само увеличава и нагнетява господството на злото – чак докато превърне това зло във всемирно. Водещ принцип в нравствеността Божия е любовта към ближния, а ближен за християнина е всеки – дори непознатият, врагът дори. На тази всепобратимяваща любов комунистическата доктрина противопостави ненавистта, омразата към съчовека, класово-партийното разделение на хората на врагове и приятели, на чужди и свои. Черквите, храмовете Божии бяха официално анатемосани, на дневен ред дойдоха врагоманията, шпиономанията, враждебната подозрителност на всеки към всеки, доносничеството, което (донос след донос) взе епидемични размери, превърна се с времето в общонародна художествена самодейност. Така партийната идеология и каузата Христова се оказаха принципно, органично несъвместими – докато партийната доктрина абсолютизира злото, Вечната книга доброто абсолютизира; докато Спасителя изхождаше от доброто в човека, за моралния кодекс на строителя на комунизма същият човек бе по природа зъл и можеше и трябваше да бъде превъзпитан, очовечен и облагороден по ведомствен начин, сиреч със силата на идеологизираното насилие. Между цел и средства обаче съществува една колкото невидима, толкова и непоколебима диалектическа взаимност – благородни цели не се постигат с неблагородни средства, доброто и злото се разграничават не само според ориентирите си, а и според инструментариума, според средствата, с които тези ориентири са следвани и постигани.

Целият така скъпо платен опит на човечеството през вековете и хилядолетията учи, че всяко посегателство да се подменят фундаменталните морални начала на християнския кодекс с една или друга политическа доктрина води до разрастване на мракобесието, до нови и нови издевателства над цели народи, до хегемония на насилието и жестокостта. А обстоятелството, че тази хегемония е преследвана и въдворявана в името на доброто и красивото, я прави не по-малко варварска – само по-перфидна, по-трудно разпознаваема и по-цинична я прави. А заедно с това – и по-непоколебима, по-безскрупулна и по-успешна, по-неуязвима за моралния регламент, по-оцеляваща и по-непобедима. Една победа на злото и грозното, един триумф на обезчовечаването, портретиран от гениалното перо на Оруел както в „1984”, така и във „Ферма за животни”. От тази зловеща опасност предупреждават и руските православни фундаменталисти от края на ХІХ в. и началото на миналия век, много от които заплатиха боголюбието и човеколюбието си с горчилката на изгнанието и дори с живота си, погубен в първите концентрационни лагери на съветския комунизъм.

Докато комунизмът, нацизмът и всичките им многобройни разновидности абсолютизират, както споменах, човеконенавистта, християнската теза абсолютизира човеколюбието – оттук и тяхната принципна, тяхната онтологична несъвместимост. Разказът ни обаче би бил непълен, ако в заключение не се запитаме, какъв е конструктивният изход от безначалната и безконечна историческа щафета на злото – щафета, която под една или друга форма продължава и в наши дни. И изобщо съществува ли подобен съзидателен изход, има ли искрица морална надежда в океана безнадеждност? Според мен има, но тази надежда е постижима не по революционен, а по еволюционен път. Революциите изкривяват естествения ход на събитията и така водят до злини, които са още по-колосални от злините, които същите революции тръгват с огън и меч да преследват. Докато, колкото и бавни, колкото и тромави да са, еволюциите се съобразяват със скоростта човешка и затова не кървят физически. Упование аз откривам в поуката, до която след толкова нечовешки изпитания православният християнин и фундаменталист Солженицин стига в летописа си „Архипелаг ГУЛаг”: разграничителната линия между доброто и злото протича не между епохи, класи, раси и съсловия, не между идеологии, политически лагери и общности и не дори между вероизповедания – разграничителната линия между доброто и злото пронизва и разполовява всяко индивидуално човешко сърце. От казаното по необходимост следва, че, роден във Витлеем, Иисус няма никакъв смисъл, не носи никакво морално послание и престава да бъде надежда, ако не се прероди в сърцето на всеки от нас.

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи”, „Белият слон” и др.

Свързани статии

Още от автора