Неделя, 11 януари. Денят е студен, прехвърча сняг. Минава ми през ума накъде съм тръгнал в тоя студ, защо не си седя вкъщи на топло, но бързо прогонвам тази мисъл: поканен съм в Софийската опера от PR-ката Галина Минчева и директора акад. Пламен Карталов на церемония по представянето на новите инструменти за оркестъра. Любопитен съм: в последно време Софийската опера зае трайно място не само в българския, но и в световния културен календар, утвърди се като артистичната институция, която задава тон и по която се равняват. В същото време знам, че покупката на нови музикални инструменти не е евтино деяние, значи отнякъде са намерили достатъчно средства, за да бъде сторено. На фона на всеобщото мърморене, че парите не достигат, ми беше интересно да чуя и видя как е успял екипът на Операта, откъде са финансите…

Слизам от трамвай 20, пресичам бул. „Дондуков“ и съм на служебния вход. Портиерът – симпатичен възрастен човек, висок, ме пита за представянето ли съм, отговарям: „Да“, той ми поисква лична карта. Вижда името ми: „Новков, имаше един Новков в моя блок, спомина се, Бог да го прости, да не Ви е роднина?“. Корените на моя род бащин род са от Дръмша – село на 15-ина км от София, казвам му, знам, че имам разни братовчеди и чичовци, които са се разселили из страната и в столицата, ама не ги познавам, отдавна сме изгубили връзка, още в края на 30-те години на миналия век. Дядо ми Димитър, свещеник, продължавам да говоря, е прехвърлил Балкана, за да служи в някогашното село Клисура, сега Бързия. „А-а-а, знам го, знам го“, отговаря ми симпатичният портиер и ме упътва: „Тука слизате по тия стълби, после направо през подвалите и ще стигнете, накъдето сте се запътили“. Следвам указанията му, слизам в мазите, те тъмни, дебелите тръби на парното минават току под тавана, тук там захвърлени останки от непотребни мебели… Подвал като навсякъде, неуютно място. Пресичам го бързешком – малко закъснявам, събитието е определено за 10.00 часа, а голямата стрелка на часовника ми вече е прескочила 12. Преминавам през зала със столове, маси и бар, не ги заглеждам, притиска ме времето – промоцията не е там, а в Клуб „Опера“, отварям вратата, отгръщам завесата и… 

И пред очите ми блясва сияйна красота; великолепна, изумяваща. Медни духови, подредени като на парад – светят толкова силно и така приковават погледа, че мина доста време, докато разбера, че на екрана на клуба се прожектира малко рекламно филмче – музиканти от оркестъра на Софийската опера разказват за първия си досег с новия инструмент, за качеството на звука, който изтръгват от глъбините му, за усещането да се свири на него. Много инструменти, много музиканти, но за да не бъда голословен, нека приведа сухите факти:

Двадесет и осем са най-новите инструменти. Ето всички, купувани от 2012 година насам – шест валдхорни Gebr. Alexander, два немски тромпета C Gerd Dowids, три немски тромпета Bb Gerd Dowids, четири тромпета C Bach, четири тромпета Bb Bach, четири тимпана Ludwig комплект, шест контрабаса Pöllmann, един контрафагот Oscar Adler, четири пиана Yamaha, един роял, шест Вердиеви тромпета Amati Kraslice, едно чимбасо Melton, една арфа Camac, четири флейти Yamaha, една маримба Yamaha, един вибрафон Yamaha, седем валдхорни Engelbert Schmidt, един бас тромпет C Thein Brass, 13 гонга за „Турандот“ и „Мадам Бътерфлай“ California Percussion, един там-там Kolberg, осем парадни барабана Sonor, едно дайре Black Swamp Percussion, едно гуиро Latin Percussion, един чифт маракаси Meinl, едни кастанети Studio 49, един висящ чинел Zildjian, един камшик Kaufmann, един триангел Black Swamp Percussion, един вибраслап Latin Percussion, един вибраслап висок, марка Studio 49, четири тромбона Courtois, един тромбон Thein, един бас тромбон Courtois, четири тромпета C Yamaha, пет тромпета Bb Yamaha, два корнета Yamaha, две флигорни Yamaha, три немски тромпета Oberrauch, две туби Rudolf Meinl, две стейдж пиана Yamaha, също звънчета, камбанки, конги, кротали, цимбали, кабаса, темпъл блокчета, рототоми, каубел, трайн Matt Nolan, джембе, думбек, систрум Matt Nolan, камбани за „Парсифал“, марка Matt Nolan, оркестрова мебел Kolberg, клапове, падове Roland, барабанен сет Roland…     

Всичко това чухме и от устата на акад. Пламен Карталов, разбира се, доста по-експресивно, не с тази оголена статистика. Разказа той много истории: как в Dutch National Opera, DNO (Холандската кралска опера), имали намерение да извършат същата „снабдителна“ операция, но интендантът ѝ се отказал, тъй като му се видяла твърде скъпа; как в разговор със свой колега – музикант от оркестъра, последният му споделил, че закупената валдхорна е от най-високия клас валдхорни, съществуващи в момента, нещо като Ролс-Ройса на валдхорните; как целият музикален инструментариум е жизнено необходим, тъй като служи за изпълнение на Вагнеровия репертоар – нещо, с което Софийската опера се прочу по цял свят… То затова повечето от инструментите са медни духови и ударни, спецификата на Вагнеровите опери го изисква: мощен звук, завладяващ, пищен и разкошен, който не може да се постигне с хилави тромпети, тромбони, тимпани и валдхорни. Иска се сила, иска се енергия, иска се буйство: валкириите не са ни там някакви безпомощни дървесни нимфи като Дафне например. И още една мощна струя прозвуча в словото на акад. Карталов: всичките тези абсолютно необходими музикални „въоръжения“ са платени в по-голямата си част със собствени средства на Операта, които тя е натрупала вследствие на изградения авторитет и привлекателност за публиката. Публика, трябва да подчертаем, от близо и далеч: познавам хора, които идват чак от Германия, за да чуят и видят българската интерпретация на „Пръстенът на нибелунга“. За Вагнеровия фестивал няма да отварям дума – той е наистина едно от най-вдъхновяващите и респектиращи културни събития в България.

На изпроводяк отидох да поздравя акад. Пламен Карталов и с настъпването на 2026 година, и с постиженията, с които той съвсем заслужено се гордее. Нямахме време за разпростиране: беше наобиколен от почитатели, колеги, журналисти, чашите с шампанско искряха в ръцете им, но те не спираха да го дърпат, разпитват, приветстват, така че реших да не увеличавам гъчканицата. Но смогнахме да си кажем две неща, важни: първото, че Софийската опера ще продължи както досега; второто, че се замислят и други мащабни събития, които хем да издигнат още по-високо равнището на Операта, хем да доставят радост на зрителите. Сред тях съвместният проект със Соня Йончева през август, но и още, и още… Слушах го и се заразявах от неговия ентусиазъм.

Когато си тръгвах, мрачният подвал изобщо не го отчетох. В главата ми звучеше музика – Вагнер, разбира се. Спря за малко, когато казах на симпатичния портиер „Довиждане“, а той ми пожела здраве и късмет. След това отново продължи. Музиката, изпълнена сякаш с новите инструменти…