0
3009

Ролята на живота

Йоана Кулиг като Зула в „Студена война“, реж. Павел Павликовски

Актрисата Йоана Кулиг за работата си с режисьора Павел Павликовски в няколко негови филма, за днешния интерес към полското кино и своите лични мечти.  

Една от най-талантливите съвременни актриси в Холивуд – Натали Портман, изрече неотдавна думи, които не всеки преуспял артист е готов да сподели: „Преживях абсолютната наслада от песните в „Студена война“. Тананиках си дълго след прожекцията и сега търся саундтрака към филма. Не можех да повярвам, че Йоана Кулиг сама изпълнява всички тези сложни песни. Има прекрасен глас. А и тази нейна харизма! Тя е може би първият човек, който тотално превзе ума ми. Не можеш да откъснеш очи от това момиче, като вулкан от енергия е – непрекъснато жестикулира, променя позицията си, често мига, смее се до сълзи. Лицето ѝ е толкова изразително… Надявам се един ден да се срещнем на снимачната площадка.“ (в интервю за полското сп. Pani, б.а.).

Филмът „Студена война“, представен от режисьора Павел Павликовски на тазгодишния София Филм Фест, може все още да се види в някои столични кина. През март Павел Павликовски разказа за „Студена война” следното: „Тази история отлежава в главата ми много отдавна. Историята на една трагична двойка, чиято любов все не може да се случи, най-вече поради политическите и историческите събития. Подобна е историята и на моите родители, героите носят техните имена. Те бяха най-интересните драматични образи, на които съм попадал – силни личности, които се обичаха и мразеха. Влюбват се, предават се, събират се отново, женят се и се развеждат, а връзката им се съживява и замира многократно до края на дните им през 1989 г., малко преди падането на Берлинската стена.
Когато починаха, осъзнах, че това е най-голямата любовна история. Поканих актьорите Йоана Кулиг и Томаш Кот, с които направихме части от диалозите, наблюдавах какво се получава и какво не достига. Продължавах да редактирам. Накрая имах сценарий от около 60 страници, което е малко необичайно.
Искам нещата да изглеждат много автентично, непосредствено, а понякога това изисква много дубли. Това често изненадва актьорите и екипа, защото си представят, че ще снимаме оттук-оттам и при монтажа ще го нагласим, но аз не работя по този начин. За мен всяко изкуство е въпрос на съотношение между подреденост и хаос. Опитвам се филмите ми да имат цялостност, единство, подреденост и едновременно да са спонтанни, което само по себе си е противоречие. Но това е моят подход.“

Йоанна Кулиг изпълнява главната женска роля на чувствителната и талантлива Зула, която оцелява в годините на Студената война благодарение на… музиката. Няма обаче късмета да бъде истински щастлива в любовта си към музиканта Виктор (Томаш Кот). Това е филм, който едновременно разтърсва и вдъхновява, връща към трагичността на отминалите десетилетия и въпреки това подклажда онзи пиетет към изкуството, скрит във всяка чувствителна зрителската душа.

На 24 юни Йона Кулиг ще навърши 37 години. Родена е в полското градче Криница Здрой, Малополско воеводство. Израства в селцето Мушинка с 300–400 жители. Музиката е в кръвта ѝ. Рано напуска родното гнездо, учи пиано в училището в Криница и пеене в Краков. А радостта от лично изработените пари усеща едва 14-годишна, когато за пръв път пее пред публика. Свири на пиано в бар „Под папагалите“ в Краков срещу 50 злоти, с които плаща уроците си по музика. Пее и по сватби. „Нямах проблем с това – признава световноизвестната днес Йоана. – Родена съм в бедно, но музикално семейство. С моите братя и сестри винаги работехме нещо през ваканциите. Пеехме, но и помагахме по време на сенокоса. Аз прибирах сеното в хамбара.“

Не я приемат във факултета по джаз и попмузика в Катовице. Кандидатства два пъти в театралното училище в Краков, само защото там има естраден отдел, и най-накрая успява. „Работех, за да се издържам, докато учех. Живях и в Лондон, за да събера средства за висшето си образование. Работих в магазин за дрехи и в кръчма, но учех и английски. Връщах се, пак учех и работех. Обикалях с една папка с вестникарски публикации за мен, обръщах се за помощ от различни фондации“, спомня си актрисата. И си обещава един ден да основе фондация, за да помага на млади таланти. Това е нейният начин да върне дълга си към всички, които някога са ѝ подали ръка.

Йоана Кулиг

Полша разбира за съществуването ѝ през 1998 г. Тогава 16-годишната Йоана участва в тв формата „Шанс за успех“ и покорява сърцата на зрителите и на самия Гжегож Турнау, известен полски музикант, който аплодира нейното изпълнение на нашумялата си песен „Между тишината и тишината“. Историята има и продължение. Докато Йоана работи в Лондон, Турнау пристига там за свой концерт. Моли публиката да пее заедно с него и изведнъж пита: „Извинете, дали случайно сред вас не е Йоана Кулиг? Защото чувам гласа ѝ.” Там е, разбира се. Той я кани на сцената и двамата заедно изпълняват песен от албума му.

Днес Йоана Кулиг можеше да се занимава със съвсем различни неща. Защото на 26 години започва да се чувства изчерпана. Внезапно напуска „Театр стари“ в Краков – сцена, за която мечтаят всички полски актьори. Година по-късно си задава въпроса: „А сега накъде?“ И решава да започне с промяна в начина си на мислене. След което написва фамилиите на т.нар. втори режисьори, защото именно те правят подбора на актьорите. Звъни им, моли ги за разговор. Ако някой отказва, тя му изпраща диск със свои демо записи. И един ден от рога на изобилието се посипват предложения.

Преломът настъпва през 2011 г. с полско-френско-германската драма „Леки момичета“ на режисьорката Малгожата Шумовска, където партнира на Жюлиет Бинош. Оттогава досега, паралелно с театъра и музиката, се снима в поредица филми и тв сериали, но изключително важни в кариерата ѝ са режисираните от Павел Павликовски филми: „Жената от пети район“ (2011, Великобритания, Франция, Полша), „Ида“ (2013, Оскар за най-добър неанглоезичен филм) и „Студена война“ (2018, пет награди от Европейската киноакадемия, вкл. за главна женска роля, Златна палма за режисура, три номинации за Оскар). Миналата година чрез кастинг по Skype актрисата печели и роля в корейски филм, а тази пролет получава покана за 8-серийната музикална драма „Еди“, режисирана не от кого да е, а от Деймиън Шазел (с награди Оскар за „Ла Ла ленд”).

През 2018 г. американският портал Sfgate прави класация на актрисите, впечатлили най-много зрителите. Единствената полякиня сред тях е именно Йоана Кулиг.

Йоана е омъжена за сценариста и режисьор Мачей Бохняк. Става майка в Лос Анджелис, три-четири дни преди тазгодишната церемония за Оскар, но не пропуска вечерта на големите надежди за целия екип на „Студена война“. Статуетката за неанглоезичен филм отиде при мексиканския „Рома“ на Алфонсо Куарон, но Кулиг, Павликовски и цялата компания са щастливи. Особено Йоана – оказва се, че можеш да си роден в малко селце, където няма кино, но да попаднеш сред най-големите киносветила. Месец-два след като ражда малкия Ян, Кулиг поема към родната Полша. Очаква я ново признание. На официалната гала за връчването на годишните Полски филмови награди Златен орел в края на март изпълнителката на главната роля в „Студена война“ получава приза за най-добра актриса.

Йоана Кулиг и Павел Павликовски

Йоана Кулиг е и тазгодишната носителка на авторитетната награда на полското списание „Политика“. По този повод дава пространно интервю пред журналиста Януш Врублевски, което публикуваме със съкращения.

Йоана, хранехте ли особени надежди за Оскар за „Студена война“, преди да разберете, че филмът е номиниран в три категории?

Знаете ли, няколко месеца преди това прекарах в САЩ и имах възможност да видя отблизо как се случва всичко. През 2018 г. рекламната кампания за филма „Рома“ на Алфонсо Куарон би всички финансови рекорди, затова усещах, че на нас ще ни бъде трудно. Колкото до самата мен, давах си сметка, че присъждането на подобно отличие на две актриси от Полша и от Мексико, тоест извън САЩ, е невъзможно. Нашият филм наистина имаше небивал успех, но никой не допускаше, че „Студена война“ ще бъде номиниран в три категории. Затова гордостта и радостта ми бяха огромни.

Тези професионални емоции съвпаднаха с много важен период в личния ви живот – как се справихте?

След спечелената награда за режисурата на Павел Павликовски от фестивала в Кан през май 2018 г. пред „Студена война“ наистина се отвориха много възможности. Канеха ни в различни градове, включително в Берлин, Кьолн, Лондон. Предложиха ми парижка фотосесия за корицата на сп. Elle и смятах, че всичко ще приключи в Европа. В края на лятото обаче дойде покана от престижния фестивал в Телюрайд, щата Колорадо, САЩ. Режисьорът ме убеждаваше да замина, но лекарят ме посъветва да не пътувам. Веднага след това обаче започна New York Film Festival и вече не можех да откажа. Радвайки се на мисълта, че скоро ще ставам майка, със съпруга ми решихме да остана по-дълго време в САЩ и да се включа в представянето на „Студена война“. Дадох повече от 40 интервюта за печатни медии и телевизии.

На какво се дължи този интерес към вас – резултат от добър пиар или израз на признание към един изключителен филм?

По-скоро второто. Всъщност затова и бях поканена в Америка. Ролята на Зула в „Студена война“ много ми допада. Всички я забелязват. На много от срещите с публиката, както и в по-тесния кръг на кинокритиците се повтаряше, че Зула е душата на филма, неговата светлина. Слушайки похвалите обаче, не се вземах много на сериозно. Стараех се да запазя здрав разум. Разбира се, замислях се и какво би било, ако наистина ме номинират за Оскар, но някак не можех да си го представя. Пълен цирк! Иначе, погледнато сериозно, това би означавало тотален обрат в живота ми.

Да си призная, много съм горда от всичко, което се случи, и от факта, че се осмелих да замина за Америка. Да, имаше моменти, в които исках да се върна. Струваше ми се, че няма да се справя, тъгувах за близките си, за Полша. Съпругът ми обаче ме успокояваше, обясняваше ми, че това са просто хормони и че ще съжалявам, ако се върна, но аз се боях от новата ситуация. Е, преодолях страха си.

И може би на „момичето от Мушинка“ му предстои кариера в Холивуд?

Гледам към това, което е пред мен, само като към предстояща задача. В Холивуд се чувствах много добре, но то е само защото се адаптирах. Нямам обаче никакво намерение да живея там, нямам такава потребност. Създадох контакти. Светът вече е много малък. На кастинги се участва със записи, направени вкъщи и изпратени по интернет. Искам да си живея у дома, но като повечето актьори да пътувам и да снимам там, където се правят филмите. Ако става дума за най-близките ми планове, през лятото в Полша започвам снимки за филма Magnezji, режисиран от Мачей Бохняк. Това е особен east-western, в който много яздя и почти не говоря. Но пък стрелям. И то точно.

„Студена война“

Кои са незабравимите ви спомени от снимките на „Студена война“?

Още докато четях сценария, усещах, че това е шанс, който се дава веднъж в живота. Ролята на живота! Знаех, че ако много се постарая, ще успея да покажа своите гласови, танцови и актьорски възможности. И дадох всичко от себе си. Отказах всякакви други ангажименти, докато снимахме филма. Познавам стила на работа на Павел Павликовски. Той изисква изключителна отдаденост. На снимачната площадка се случваха различни неща и някои дори изпадаха в криза. При мен умората настъпи при нощните снимки. За щастие, уроците по пеене и непрекъснатото общуване с музиката ми действаха успокояващо. Даваха ми усещането, че ролята е част от мен, че изпълнявам своята мисия.

С Павликовски сте работили и в „Жената от пети район“, и в „Ида“. Тогава също пяхте на екрана…

В „Жената от пети район“ изпях песен на Ева Демарчик в сцената на покрива с Итън Хоук. Беше част от нашия диалог. Едва когато видях записа, осъзнах колко интересна интерпретация се е получила. В „Ида“ Павел ми даде малка роля, като ме помоли да подготвя нещо от джаз репертоара на 60-те години на ХХ век. Той е много спокоен, но и влудяващо прецизен и взискателен като режисьор. Аз пък съм много търпелива, което дължа на музикалната си подготовка. Осем години съм свирила на пиано и познавам вкуса на желязната дисциплина. Дълго упражнявах етюди. Не ми позволяваха твърде бързо да скачам към следващия етап и да свиря по-сложни теми. Благодарение на това добре усещам настроенията и ни беше по-лесно да се разберем. Павликовски се стреми към това актьорът повече да бъде, отколкото да играе. Търси моментите на някакво замисляне, на неуловими рефлексии. Често сменя постановката на епизодите. И изисква да участваш заедно с него в този процес.

Някои трудно понасят подобен перфекционизъм…

А на него много му харесва, когато добавяш и нещо от себе си. Често подсказва. Вместо да блокира, той отваря пространство пред актьора. Самият той също експериментира. Най-вече с изображението, на което придава изключително значение. Настоява да снимаме по 15-20 дубъла, понякога и повече, за да създаде съвършения кадър, търси подходящата светлина. В началото това често е проблем за актьорите, защото им се струва, че нещо не правят достатъчно добре. А всъщност истината е друга. Необходимо е само да свикнеш, да му се довериш. Когато видят първите монтирани кадри, всички разбират, че има ефект от всичко това, има смисъл.

От времето на Йоана Пакула нито една полска актриса не успя за пробие в Холивуд. Вие очаквате ли нещо повече?

„Студена война“ очевидно проправи път за полските актьори. Появи се осезаем интерес към нашите творци, някакво любопитство, каквото преди време усетиха испанците, например. Но ключовият момент са доброто владеене на езика и ясната представа какви персонажи бихме могли да играем там. От осем години интензивно се занимавам с английски език. В „Хензел и Гретел: Ловци на вещици“ играх магьосница, чиято отличителна черта беше странният ѝ акцент. Тогава се запознах с Андрю Джак, британски специалист по диалекти, работещ и в продукции като „Междузвездни войни“, „Троя“, „Властелинът на пръстените“. Той много ми помогна. Похвали желанието ми да се уча, лекотата, с която запомнях трудни думи. Повтаряше ми, че „актьорът трябва да владее езика“, тоест да говори с красив акцент. Старая се, доколкото мога. Все още поправям множество грешки, но вече престанах да се притеснявам. Веднага казвам на кастинг режисьорите, че изобщо не разчитам на роли на американки, тъй като ако бях на тяхно място, също не бих ангажирала полякини за това. Познавам възможностите и слабите си места, знам какво трябва да развивам и какво да пренебрегна. Това доста улеснява съществуването ти в този свят.

Обикаляйки света, чувствали ли сте някога като Зула от „Студена война“?

При мен нещата са по-различни, защото аз никога не съм била принудена да емигрирам. Всеки момент, в който пожелая, мога да се върна в Полша. Впрочем мнозина по-възрастни от мен хора, с които съм разговаряла в Америка, са преживели история, подобна на тази на Зула. Купили са си еднопосочен билет. Плачеха и разказваха, че най-трудно са се справили с емоционалната криза. Мнозина от членовете на Академията имат полски корени, които вече не помнят. „Студена война“ раздвижи паметта им, разрови миналото им, носталгията, чувствата. Започнаха да се замислят кого са оставили, за прекъснатите любови, за самотата в чужбина. На тях филмът им действа изключително силно на емоционално ниво. Докато младата емиграция е съвсем различна. По-активна е, без комплекси се стреми към високи позиции…

Докъде стигат най-близките ви мечти?

Сега съм отдадена майчинството. Бих искала бързо да се върна към актьорската си работа. Развивам и езиковите си умения. Нямам намерение да се отказвам от музикалния път. Вдъхновява ме Шарлот Генсбур, която успява да реализира двупосочна кариера. В мир със себе си съм, изпълнена съм с радост, тоест положителна енергия със сигурност не ми липсва.