Петър Бицили, Философия и теория на историята, състав. и предговор Атанас Стаматов, ИК „Св. Иван Рилски”, София, 2019 г. Предлагаме ви откъс от книгата на П. Бицили и от предговора на А. Стаматов.

Петър Михайлович Бицили (1879-1953)

Предците на Петър Бицили са от италиански произход, преселили се в Русия от земите на днешна Албания. Той е роден на 1.Х.1879 г. в гр. Одеса. Завършва класическа гимназия в родния си град, след което следва всеобща история в местния университет и се дипломира през 1905 г. Подготовката му за академична кариера включва специализации във Франция и Италия. През 1911 г. успешно полага магистърски изпит и започва да преподава в Одеските висши женски курсове. За изследването си „Салимбене. Очерки итальянской жизни ХІІІ века“ (Одесса, 1916 г.) получава научната степен „магистър по всеобща история“ на Петербургския университет (1917). Същата година е избран за редовен професор по всеобща история в Саратовския университет, но революцията и последвалите събития го възпрепятстват да заеме поверената му катедра. П. Бицили остава в Одеса и тук започва академичната си кариера. Първоначално е назначен за частен доцент в Одеския университет, а отпосле последователно е избран за редовен доцент и извънреден професор. От 1918 г. преподава и в Одеския политехнически институт. Разразилата се гражданска война в Русия го принуждава през 1920 г. с цялото си семейство да емигрира на Балканите. Те напускат Одеса с един от последните английски параходи. Набързо събраният от семейството багаж е крайно оскъден, но от деловата му преписка с проф. В. Златарски (НА на БАН, ф. 9, а. е. 2745) става ясно, че П. Бицили е успял да вземе поне ръкописите и авторските си книги. За кратко преподава като доцент в Историко-филологическия факултет на новооткрития Скопски университет (1920). От началото на 1924 г. е избран за редовен професор към катедрата по нова и най-нова история на СУ „Св. Климент Охридски“. Там в продължение на четвърт век чете курсове по: Нова и най-нова история на Западна Европа; История на европейската култура; Философия на историята; Политически теории; Исторически синтез; Социални утопии; Историческа терминология. Петър Бицили активно сътрудничи на много български и задгранични периодични издания като: Философски преглед; Българска мисъл; Просвета; Родина; Училищен преглед; Българска историческа библиотека; Журнал Министерства Народного Просвещения; Научны исторический журнал; Современные записки; Seminarium Kondakovianum; Journal of Modern History; Revue de Littérature comparée; Revue des Etudes Slaves; Jahrbucher für Kultur und Geschichte der Slaven; Slavische Rundschau; Revista de Occidente; Tierra Firme; Latviesu Konversacija vardnica и др. Според изготвената от Андрей Мещерский библиография П. Бицили е оставил около 300 печатни труда. Последните три десетилетия от живота си, най-дългия, зрял и продуктивен период в творческата му биография, проф. Бицили отдава на българската наука и култура. Почива на 25.VІІІ.1953 г. До 1979 г. неговият архив се пази в София, а през 1980 г. почти целия и личната му библиотека са изнесени в СССР (дн. Русия) и приети за съхранение в Института за руска литература.

* * *

Петър Бицили е учен с впечатляваща ерудиция; с подчертан вкус към теоретичните проблеми на историята; с мащабно творчество, родено в продуктивен диалог между историологични подходи и историографски решения. Изследванията му органично се вписват в европейския дебат за природата на историческото познание и задават нов хоризонт в концептуалния развой на философско-историческата мисъл в България.

П. Бицили започва да се формира като епистемолог на историята под влияние на едни от най-изтъкнатите предреволюционни историци в Русия – П. Милюков, Н. Кареев, И. Гревс. Критически осмисляйки възгледите на автори като Хердер и Хегел, Винделбанд и Рикерт, Шпенглер и Херинг, Вебер и Трьолч, той не търси готови решения, а евристики, шлифоващи собствената му гледна точка към базисните философско-исторически проблеми. Съчинението, от което най-често се оттласква в историологичните си построения е монографията на Ернст Трьолч „Историзмът и неговите проблеми“ (1922). Основните си възгледи П. Бицили излага в „Очерки по теорiи исторической науки“ (1925), а чрез „Увод в новата и най-нова история. Опит за периодизация“ (1927) ги трансформира в методологически решения на конкретни историографски проблеми. Този вече конструиран теоретичен облик на историческото Петър Бицили детайлизира и уточнява в редица свои по-малки студии и статии.

Още в магистърската си теза П. Бицили не просто заявява интереса си към проблема за ролята на теорията в историческото познание, но и убедително аргументира схващането, че историята като наука е невъзможна без теория, пък било тя и „с нищо недоказуема теория“. В един прецизен многопластов анализ – историографски, социологически, психологически, историологичен – той показва как средновековният хронист Салимбене, разгръщайки разказа си през схемите на йоахимизма, се превръща в историк. Ала към вече апробираните философско-исторически теории проф. Бицили се отнася критично и първоначално дори избягва термина „философия на историята“ при означаване на собствените си теоретични възгледи.

Той не е готов да пренебрегне богатството и многообразието на исторически конкретното в името на абстрактно универсализиращите го философско-исторически схеми, предзадавани чрез „висши“ атемпорални ценности. Петър Бицили има резерви и към опита да се обновява философията на историята с помоща на пряко заимствани от естествознанието теоретични инструменти. Например – опитът на Хердер да съчетае християнския телеологичен модел с механистичния детерминизъм на ХVІІІ век кореспондира със схващането на антиметафизично настроените позитивисти-еволюционисти, че културата израства от натурата (природата) посредством приспособяването на „вътрешните отношения към външните“. Така интерпретирана културната история губи своята специфика, губи автономността на духовните си  начала…

Атанас Стаматов

* * *

Философия и теория на историята

Ролята на личността в историята[1]

Историците на древността, на средните векове и на Възраждането, както и тия на XVII и XVIII столетие са изобразявали историческите събития като резултат от действията на отделните човешки воли, като плод от волята на „героите”, на „водителите”, след които върви „тълпата”. През XIX век историята захваща да се пише инак: у нея личи тука едно тежнение – да стане безлична, анонимна. Причината за това лежи не само – и не толкова – в изменилите се политически условия („народите” от „обекти” станаха „субекти”, пробудиха се към съзнателен живот), но главно във въздействието, което упражниха върху историческата наука естествено-научните гледища (сиреч в прилагането на учението за развитието в историята), и второ: в значението, което придобиха, както в живота, така и съответно в научното мислене обществено-икономическите отношения. Тъкмо в тази област господството на свръхличните фактори се явява като преобладаващо и съответните процеси са такива, че досежно тях е възможно прилагане метода на наблюдаване цели маси от еднородни дребни факти: процесът на икономическото развитие се състои от безчислено много явления, всяко от които има значение тъкмо като явление от даден ред, независимо от личните свойства на действителните участници в туй явление. Тези последните се поддават за наблюдателя лесно на едно отстранение: той може да ги смята като че ли не съществуват.

Тоя метод започва след туй да се пренася – с по-голямо или по-малко право – и върху изследването на други области на живота, върху изкуството, религията, литературата, политиката и пр. Той се оказва извънредно плодоносен, доколкото даде възможност да бъде обхванат и осмислен един огромен фактически материал (който започна сега да привлича вниманието на историците) и да бъде тоя материал овладян с помощта на понятията, приведени в система. В противоположност на това за по-раншните историци е имало само две възможности: 1) летопис, просто повествуване за отделни събития, признавани повече или по-малко произволно като „видни”, „достойни за запомнюване”; или пък 2) – вместо интегрирането на отделните дребни факти в „направления”, „школи”, „процеси” и др. под., както постъпват днешните историци – един съкратен израз на цялото грамадно многообразие на действителния живот във вид на „епизоди”, т.е. митове, „представляващи” различните прояви на тоя живот – както са постъпвали историците на древността, например Тит Ливий. Историята в XIX век стана наука, т.е. система от понятия. Това превръщане на историята от летопис и митология в наука, само по себе си съвсем не я направи по-бедна, по-безцветна или „по-абстрактна”. Наопаки, ние току-що видяхме, че то обогати нейното съдържание. Обаче в туй развитие на историографията е имало и една друга, опасна страна. Понятията, станали необходими за току-що превърналата се в наука история, са били хипостазирани и обявени за някакви действителности, „по-реални”, отколкото единичната личност, която някои историци просто престанаха да смятат за реална величина. Според теорията на Иполит Тена, личността може без остатък да бъде „разложена” на нейните „фактори”, каквито са „расата”, „средата” и „момента”. По тоя път възникна една особена историографска проблема: тая за ролята на личността в историята. Кое е съществено в историята: личността или свръхличните фактори? „Героите” или „средата”? Тая проблема има две страни: формална и материална С оглед на нейната формална страна, нашата проблема се явява просто мнима. Няма „чиста” личност и няма „чиста” среда. Аз и не-аз съставляват в действителност някаква конкретност, в буквалния смисъл на думата някаква „срастнатост”. Приложено към действителния живот и преведено от философски на обикновен език, това значи, че общото не съществува вън от частното, вън от единичното; че не съществува например „език” вън от говорещите хора; няма „търговия” вън от купуващите и продаващите; няма „музика” вън от композиторите, изпълнителите и т.н. Но и обратното е вярно: не съществува търговска сделка между А и В вън от „търговията”; не съществува композиторска дейност вън от „музиката”, взета в нейната „теория” в нейните „школи” и „направления”. Всеки единичен акт, бидейки някакво творчество, по силата на изтъкнатото тука, съвсем не е някаква абсолютна новост, сътворена „от нищо”, подобно на акта, чрез който според представата на богословите Бог е създал света.

От чисто теоретично гледище безсмислено е например английската култура от епохата на кралица Елисавета, взета като нещо „по-реално”, да се протипоставя на отделните „представители” на тая култура – Шекспир, Марлоу, Бейкън, сър Валтер Ралей и др. Та Шекспир, Марлоу, Бейкън, Валтер Ралей –тъкмо те са самата тая култура: „отстранете” ги мислено от нея – и какво тогава ще остане? Ала между тези и много други хора от елисаветинската епоха има безсъмнено нещо общо, един общ „дух” или един общ „стил”, поради което понятието „елисаветинска култура” е безкрайно по-богато по съдържание, отколкото ако това бъдеше само един хронологически знак.

Ние стигнахме до тази страна на проблемата, от която тя единствено има смисъл. Кое е у Шекспира „по-важно”, „по-съществено” за историка: туй ли, което го отличава от всички други хора от епохата на кралица Елисавета, или пък туй, което той има общо с тях? На пръв поглед може да ни се стори, че това е само въпрос на целесъобразност. За биографа на Шекспира най-важно е разбира се туй, което е характерно тъкмо за Шекспира, взет като творческа индивидуалност. Биографът трябва да държи сметка за „духа” и „стила” на елисаветинската култура, особено за „духа” и „стила” на тогавашния театър, но с цел, да може по тоя начин още по-ясно да обрисува индивидуалните черти на Шекспира като драматург и поет. Напротив, за историка на културата тези черти представят второстепенно значение, или даже – нямат никакво значение. Историкът на културата се интересува у Шекспира от това, което е у него „характерно” за тая култура, а туй е онова, което той намира не само у Шекспира, но и у всички други нейни „представители”. За историка на културата най-малко ярките индивидуалности представляват нерядко най-голям интерес: личното у тях не затъмнява от своя страна „общото”, което принадлежи „на момента” и на „средата”. Известен е маниерът на историците на изкуството, които изучават школите повече въз основа на примери, черпени от епигоните, от подражателите, отколкото по примери от великите създатели на тези школи, например късния ренесанс – изучаван по учениците на Микеланджело, а не по самия творец на Сикстинската капела. Подражателите, учениците, лишени от способността към самостойно творчество, се стараят често да възпроизведат по-грижливо туй, което ги е поразило у майстора, когото те са си избрали за образец. А това е така във всички области на живота. Същината на „роялизма” се изучава по-добре у роялистите отколкото у самия крал, понеже „роялистът” е „по-роялист, отколкото самия крал”. Не каза ли и Маркс за себе си, че той не е марксист?

И ето, когато историците на културата, като събират отвсякъде своя материал, стигат до убеждението, че известни най-вече типични за дадена епоха черти се срещат в своя най-релефен и ярък израз съвсем не у най-великите представители на епохата, а у второстепенни, понякога нищожни лица, – те дохождат до заключението, че тези черти във вид на тенденции са присъщи на „самата епоха” и че те „се носят – така да се каже – във въздуха”. Те биха се сплотили в живота по силата на една необходимост, даже ако Шекспировци, Бетховеновци, Наполеоновци, Цезаровци, Пушкиновци и Рафаеловци никога нe бяха съществували в света. Великият човек – той е само изразител на своята епоха, която той „представлява”. Тука обаче са възможни различни тълкувания на оная проява, която ние зовем „велик човек”:

1) „Великият човек” се появява всякога „в нужния момент”. Ако той би се появил по-рано, не би се превърнал в това, което е станал в своето време. Пушкин не би написал Евгений Онегин, ако би се родил до Ломоносова и Державина. На превала на XVII и XVIII век Русия бе „узряла” за културния прелом; европеизацията на Русия и нейното появяване на попрището на европейската политика станаха за нея необходими – и ето, яви се Петър Велики.

2) „Великият човек” изпълнява туй, което е „продиктувано от момента”. Ако той не беше се явил, то туй, което е трябвало да се извърши, все пак би станало. Преди да се обърне – за събарянето на Директорията – към Наполеона, Сиес се е обръщал към Хоша и към Жубера. Ако комбинацията с Наполеона бе пропаднала, както пропаднаха предидущите, Сиес би намерил в края на краищата генерала, който му е бил нужен.

3) От тези варианти леко и съблазнително е да се мине на следния: „великият човек” всъщност съвсем не е „по-велик” от всички други „средни” и малки” люде. Неговото величие е една илюзия, една оптическа измама. Той само се чини на хората велик от тази висота, на която са го издигнали „обстоятелствата”. „Всъщност” Наполеон, ако вярваме на Толстой, е бил едно нищожество. И никакви победи той не е удържал. Побеждавали са солдатите, не Наполеон. Великият човек е – един мит. Християнството се е създало без Христа. Някои учени намират даже, че това твърдение е в буквалния смисъл на думата вярно: Христос никога не е съществувал. Вън от другите съобщения, тази хипотеза ги съблазнява с туй, че отстранява из историята на християнството последният остатък на тоя елемент в традицията, който спъва „научността” на обяснението.

Не е трудно да се убедим, че всички тия различни тълкувания на „ролята”, която личността има в историята, не са всъщност нищо друго, освен различни разклонения на една и съща тенденция. В основата на всички тия тълкувания лежи убеждението, че историческият процес е необходим и че той се развива тъй, както той в действителност се е развил. За да можем по-добре да оценим тая тенденция, нека се обърнем първо към разбора на ония отделни варианти на тълкуването на историческия процес, на които тая тенденция е дала начало. Най-леко би било да се справим с последния от тия варианти, който отрича ту величието на „великите” хора, ту самото тяхно съществуване. Последният случай е пределен и може да бъде оставен без внимание. Преди всичко само досежно твърде малко исторически дейци е допустимо да се съмняваме в тяхното съществуване на земята, и никой днес не мисли, че поемите на Хомера и chansons de geste са били съставяни, а готическите катедрали са били строени „колективно” и „анонимно”, с други думи, че не са били създавани, а „органически са израсли” непосредствено „из дълбочините на народния дух”. И мнозинството от тия, които отричат историчността на Исуса Христа, признават съществуването и историческата роля на апостола Павла. Да се изхвърлят от историята живите исторически дейци – това е невъзможно. Но и да бъдат те умалени – туй е необикновено трудно. Нам се пада само да вярваме на думите на Толстоя, който отрича гениалността на Наполеона. Да докаже това – Толстой не е смогнал. Наполеон на „Война и мир” не прилича на себе си. Туй е някакъв друг Наполеон.

Ала щом великите хора не могат да бъдат заличени от историята, нито пък умалени, тогава не остава, освен да се изтълкува тяхното появяване тъй, че да се спаси теорията, според която историческият процес се развива независимо от тях (вариант I и II). Що се отнася до първия вариант (великият човек се явява точно тогава, когато неговата поява е нужна), то лесно е да се забележи, че тая теория, която пътьом казано е едно чисто petitio principii, абсолютно нищо не изменя в тълкуването на историческия процес в сравнение с теорията, която държи на ирационалността на историческия процес и от становището на която появата на великите дейци се оказва за изследователя нещо случайно.

По такъв начин от всички варианти заслужава разбор само вторият от тях: великите хора съществуват, но тяхното влияние не се отражава на общия ход на историята. Колкото и да е бил гениален лично Наполеон Бонапарт, все пак не той създаде „бонапартизма”: по-скоро той сам е бил рожба на бонапартизма. Бонапартизът е предхождал Бонапарта, „русоизмът” е предшествувал Жан Жак Русо. Как да се разбере това? И как да се докаже? Това значи, че известни „течения”, които са присъщи на една „епоха”, си пробиват път за всеки случай и покоряват на себе си всички хора без разлика, както „великите”, така и „малките”. Като доказателство на това служи онуй, което говорихме по-горе: наличността на известни черти, характерни за епохата, у всички нейни конкретни представители.

Това тълкувание на историята почива върху несъмнени данни. Наличността на определени черти, присъщи на всяка историческа епоха, черти, които дават повече или по-малко своя печат на всички нейни създания, – това е факт, който мълчаливо или открито се признава от всички историци. Ако това не беше така, то как изобщо би било възможно периодизирането на историята по това, което наричаме съдържание на отделните нейни моменти? Обаче тълкуванието, което ние току-що изложихме, все пак изпуща из пред очи една твърде съществена страна на въпроса. Безспорно е, че например някои особености в стила на Микеланджело са представени по-релефно и по-нагледно у Вазари и у други ученици на Микеланджело, отколкото у него самия. Ала оттука не следва, че у Вазари и неговите съвременници тия черти биха се проявили и тогава, ако Микеланджело, на когото те са подражавали, не бе съществувал. В основата на цялото това схващане лежи една обща грешка: „епохата” се представя като нещо отведнъж „готово”; тя се разглежда „статически”, а не „динамически”. Веднъж създали понятието исторически период и построили неговата обща характеристика – за което ние сме в правото си и което даже сме длъжни да направим, ако не искаме да затваряме очи пред обективните исторически факти – ние след туй се оказваме в плен у понятието, което сами сме създали; ние подставяме под него някаква действителност, която си мислим напълно съвпадаща по структура с това понятие. Исках да кажа: разглеждайки например Средновековието (V-XIII в.), ние го третираме като едно и също, като че в V-ия век и в XIII-ия век то е същото нещо! ВСредновековието, в Ренесанса, в Стария режим и пр. ние вече не различаваме отделните моменти, от които самите тия епохи са съставени. Противопоставлението на повече или по-малко устойчивите и рязко определилите се „епохи” и „критическите” или „преходните” „периоди” придобива за мнозина историци – независимо от тяхната воля – едно безусловно значение. „Епохите се мислят от тях с предикатите на цялостност, еднаквост, еднородност, като че господствува в тях от самото начало един общ „принцип” или една обща „идея”, която изцяло се е разкрила през тая епоха. Всъщност животът е един непрекъснат поток, който тече ту бурно, ту бавно. Животът е едно непрекъснато ставане, а поради туй – това показва Бергсон – и постоянно творчество. Post factum нам всичко ни се представя като станало по силата на необходимостта и неизбежно. Ние не можем да си представим, що би било, ако на Наполеона не бе се отдало, през време на бягството му из Египет, да се изплъзне от дебнещия го фрегат на английските кораби. Обаче да се заключава оттука, че дори и да беше попаднал Наполеон в ръцете на англичаните, то 18-ия брюмер, и то тъкмо тоя 18-ий брюмер, а не някакъв друг – все пак би се случил, това е най-малкото нелогично.

И така, що остава от проблемата за „ролята на личността в историята”? Не оказва ли се тя изцяло една мнима проблема, основана на редица недоразумения? От гледището на теорията за човешкото знание и от становището на една обща теория за историческия процес – това е несъмнено така. Но тая проблема може и трябва да бъде поставена при всеки опит да се обобщи действително дадения исторически процес. Не е достатъчно да се признае, че „великите хора” безсъмнено ги е винаги имало и ще ги има и че тяхната роля всякога е била и ще бъде твърде значителна, при което в повечето случаи степента на тяхното значение се определя от степента на тяхното величие. Остава да се разясни, как именно „героят” влияе на „тълпата”, какви форми на отношение се създават между тях, как „тълпата” и изобщо „обстановката” от своя страна въздействува на „героя”. Всъщност към туй се свежда напълно целият предмет на социологията, доколкото целият живот на всяко общество се състои от безброй много „примери”, „изобретения”, „образцови действия”, съзнателни и безсъзнателни подражания на такива действия, и доколкото във всяко съединение на хората ние всякога можем да различим „водители” и „предвождани”. Тука аз мога да поставя само най-общия от всички, съставляващи предмета на социологията, въпроси и да се опитам да му дам един отговор, пак в най-обща форма: във всички ли области на човешкия живот ролята на личното, на творческото начало е еднакво голяма, или има области, в които колективното начало, принципът на традицията и влиянието на „средата” преобладават над личността? С какво, прочее, историкът трябва да почва своето изследване на историческия материал: всякога ли с личността, или със „средата”, или най-сетне в едни случаи с едното, а в други – с другото? И в какви именно случаи?

Всички най-разнообразни области на човешката дейност разпадат на три главни дела: „духовна” култура в специалния смисъл на думата, „политика” и „икономика”. Че тия области са взаимно свързани – върху това не може да има никакво съмнение. За всеки случай ни една от тия три страни не е „сводима” към коя да е от останалите, както това си мислят някои, които се отличават с известен примитивизъм на мисленето. Като и да е, аз не докосвам въпроса за съотношението на тия области, нито пък тоя, коя от тях е „по-важна” или „по-съществена”. В дадената връзка мене ме интересува само вътрешната природа на всяка от тях.

Отличителната особеност на „духовната”, в тесния смисъл на думата, култура (строго взето, всяка култура е резултат от дейността на духа и е затуй духовна), се състои в туй, че тая култура (наука, изкуство, литература, религия) се намира като че ли „вън” от живота и „отделно” от него. В тази област никакви, коренящи се в самия живот, обективни условия не поставят преграда за творческото въображение, даже за творческия произвол. Аз мога да измисля каквато ща научна хипотеза, да напиша поема на какъв да е, ако ще би най-чудовищен сюжет и с какъвто щете слог и размер. Над „традицията” аз мога да се гавря колкото ща. Тука аз рискувам сравнително твърде малко – откакто обичаят да се горят културните новатори на кладата принадлежи всецяло към миналото. Съблазънта тука е много голяма: в тая област няма измислица, колкото и дива да е, която не би намерила съчувственици и подражатели. Разбира се, че и тука има градации. В науката има обективни, ней свойствени спирачки или прегради: тука има критерии за вярното и за лъжовното. Ала в изкуството? В литературата? Тука попрището за произвола е безгранично. В науката не само е възможно с една безспорност да се изобличи един шарлатанин, но там това може да се докаже даже на непосветените в тънкостите на научното дело. Обаче с какви средства ще можете да убедите увличащите се по „дадаизма” или „имажинизма” в туй, че обектът на тяхното увлечение е една глупост? Такива средства няма.

В сферата на духовната култура творческата личност е всичко. Особено в областта на историята на изкуството и на литературата ние се сблъскваме с факти, които ни сочат по един безсъмнен начин, колко са условни нашите представи за общата „закономерност” на историческия процес. Така например фактите досежно необикновения, небивалия дотогава разцвет на музиката в Германия към края на XVIII и в началото на XIX век, или пък на живописта в Италия през епохата на Ренесанса, – след туй: фактите на най-дълбокия упадък, на пълната творческа оскъдица.

В областта на политиката границите, в които може да се прояви индивидуалната творческа енергия, са много по-крепки и значително по-тесни. По-дълбоко от всички и най-изразително е определила тая разлика между „културата” и „политиката” Екатерина II: „Вие, е казала тя на Дидро, пишете на книга, а аз на човешката кожа”. Истинският политик е поради туй всякога „опортюнист”. Освен това той е – пак по силата на необходимостта – и традиционалист. „Политиката, казвал Наполеон, се определя от географията”. Че туй е така, това – досежно политиката на Наполеона и неговото време – биде доказано по един неопровержим начин от Алберт Сорел. Политикът не може да срине Алпите или да пресуши Средиземното море. Политикът при туй е принуден да държи сметка, ако не за „всички”, то поне за мнозинството. Човек може да бъде поет и само за себе си. Когато един поет се признава за такъв, макар и само в „неговото” кафене, той би могъл най-сетне да смята себе си удовлетворен. Но политикът е принуден да води след себе си „масата”, иначе той е осъден на бездействие. „Условията, създавани от географията”, настроението на „масите”, тяхната закъснялост и недоразвитост, често тяхното упорито неразбиране на известни неща, или собствената тяхна корист – ето кои са границите на творчеството в политиката.

Що се отнася до областта на икономиката, тука, както казахме вече по-горе, е специфично прякото и непосредствено, изразяващо се тъй или инак, участие буквално на всички лица в тая сфера на живота, образуващи даден колектив. В сферата на духовната култура са въвлечени малцина и от тях само една нищожна част създава ценности. Всички останали се само ползват от плодовете на тяхното творчество. В сферата на политиката са въвлечени всички, но огромното мнозинство само косвено и то с големи прекъсвания. От останалите – отделни лица ръководят, а други доброволно или по принуда се подчиняват на ръководството. „Икономиката” пък тъй или инак докосва всички. Всеки човек всекидневно влиза с други хора във взаимодействия, които имат икономически характер. Икономическият живот представя единството на безброй многото повтарящи се безкрайно често и без какви да е прекъсвания дребни еднообразни действувания. Колкото отделните действувания сами по себе си са по-малко значителни, колкото по-често се те повтарят, толкова по-малко значение има „личният коефициент”, толкова по-силно действуват общите свръхлични условия: като че толкова по-малко се нарушава тогава създаваната от тия условия закономерност на живота. Историята на икономическото развитие, следователно, с право ни се представя предимно като анонимна и колективна. Ако „носители” на духовната култура се явяват на пръв план творческите гении; ако „носители” на политиката се явяват „героите”, в тяхното отношение към „тълпата”, то „носител” на икономиката се явява цялото общество, взето като единство.

Личният почин, изобретателността, организаторският талант имат и тука своята роля. И икономическата история знае своите Фугеровци, Ротшилдовци, Фордовци, Щинесовци. Но тяхната роля е много по-скромна, в сравнение с ролята на „героите” в политиката или културата. Софокловци и Шилеровци, всеки от тях твори един свой свят, подобно на Бога. Кромвеловци и Цезаровци в най-добрия случай могат да създават условия за осъществяването на цели, които са поставени не от тях самите, а от самата „история”. Фугеровците и Фордовците пак са в състояние само да използуват условията, създадени от „историята”, да доловят „конюнктурата”, да предугадят действуването на едни или други „закони” при условията на дадена конюнктура.

Културата е автономна, а заедно с това автономен е всеки културен деец: понеже „културата” и той самият – това е едно и също нещо. Политиката е хетерономна. Ако културният деец е сам за себе си закон; ако политикът – е само дотолкова политик, доколкото той съзнателно се ръководи от „мета-политическите” закони, например географските условия, управляващи политиката, то икономическият човек (homo oeconomicus) в огромното мнозинство от случаите само сляпо се подчинява на действието на „икономическите” закони. Всеки „културен” акт е акт предимно творчески. Когато чета едно стихотворение на Пушкина, аз или никак не го възприемам, а само механически възпроизвеждам отделните думи и звукове, които го съставят: в такъв случай това стихотворение не съществува за мене. Актът на четенето на стихотворението се явява тогава досежно „културата” нещо абсолютно безразлично. Или пък, четейки го, аз възприемам стихотворението: тогава аз го творя отново, като влагам в него част от моята „душа” и заедно с това като че аз сам се прераждам в Пушкина, творчески съучаствувам в неговото творчество. – Политическото действуване може да бъде творческо, а може и да не бъде. Но то е всякога съзнателно. Обаче не всеки акт, който се отнася към областта на „политиката”, е поради туй вече „политически” акт. Никой няма да нарече политически деец един човек, чието отношение към „политиката” се изчерпва с туй, че той всекидневно си купува по една кутия папироси и по тоя начин изплаща на държавата съответния косвен данък. „Политическо” би било неговото действуване в тоя само случай, ако той купува папиросите с цел: да вземе участие в носенето на данъчното бреме. Но самото купуване на папироси е икономически акт във всеки случай, безразлично дали аз съзнавам, че участвувам със своята покупка в общия икономически „обрат”, сиреч в „циркулацията на ценностите”, или не съзнавам това. Като културен човек, като „homo politicus” аз всякога и непременно се явявам една индивидуалност. А когато действувам като икономическа единица, като „homo oeconomicus”, моята индивидуалност в грамадното мнозинство от случаите съвсем или почти никак не се проявява – освен в туй може би, че при купуването на кутията с цигари аз ще предпочета „картел екстра” пред „Томасян първо качество”. „Като културен деец” аз създавам свой собствен свят. Като „политик” аз тъй или инак въздействувам на света, който ме окръжава. Като „homo oeconomocus” пък – аз сам подхвърлям себе си на въздействието на тоя свят.

По такъв начин ние идваме до заключението, че една обща проблема за „ролята на личността в историята” не съществува. Приложена към всяка отделна жизнена област, тая проблема добива своя особен смисъл и може да бъде разрешена по особен начин. В сферата на културата личността е всичко: в сферата на политиката – тя е „нещо”, а в сферата на икономиката – почти нищо.

[1] Този текст е публикуван в сп. Философски преглед, № 2, 1929, с. 180-190.

На главната страница: Пабло Пикасо, Бандерили, 1962 г.