1
1390

Ролята на християните в Европа

herman-van-rompuy-eurotop

 

Повторение на нападенията в Кьолн или нова терористична атака ще подхранят опасенията от „сблъсък на цивилизациите“. Затова много е важно да се чуват гласовете на умереността, на трезвостта, на решителността и диалога – както от страната на мюсюлманите, така и от страната на организираните християни. Ако това не се случи, ще се стигне до катастрофа.

 

Европейският съюз се основава на ценности. Той не е преди всичко икономически проект. Той беше нашият отговор на насилието и варварството на Втората световна война и всички предходни войни. В основата на Съюза залегна помирението между нациите и като следствие – възстановяването на достойнството на човека и на неотменимата ценност на всеки човек. Отказахме се от отмъщението. Защото обезчовечавайки другите, неизбежно обезчовечаваме и себе си в никога несекваща спирала от насилие и омраза. ЕС пресече тази фатална еволюция.

Падането на Берлинската стена също се основаваше на ценности. Това бе победа над измамата, диктатурата и пренебрежението към уникалното достойнство на всяка човешка личност. Защото там личността се равняваше на един милион, разделен на един милион. Личността беше само част от цялото. Присъединяването към Съюза означаваше приемането и на ценностите, които често наричаме европейски.

Християните изиграха критична роля в създаването на Европейския съюз. Не трябва да забравяме, че двете идеологии, отговорни за най-големите жестокости през изминалия век, по никакъв начин не бяха свързани с религията и християнството.

Затова и християните трябва да останат най-твърдите пазители на европейската идея.

В днешния свят сме изправени пред нови и тежки предизвикателства с големи морални последици.

Масовият приток на бежанци от войната провокира два вида реакции, включително и сред християните:

  • Укрепването на мюсюлманските общности в Европа представлява заплаха за същностния характер на нашите общества, на нашите ценности и социална стабилност. Това е стъпка към ислямизацията на Европа.
  • Като човешки същества, жертви на тероризма и варварството, бежанците от войната имат нужда от нашето състрадание, от нашата щедрост и гостоприемство. Заедно можем да работим за тяхната интеграция в едно мултикултурно общество. Заставаме твърдо зад нашите публични ценности. Една от тях е солидарността.

Привържениците на първата гледна точка смятат вторите за наивници. А защитниците на втората гледна точка описват първите като егоисти, водени от страх, а не от надежда.

Мъдрият подход изисква намирането на баланс между хуманизма и реализма. По-лесно е да се каже, отколкото да се извърши!

Позволете ми да се спра накратко на тези два подхода:

  • Не трябва да попадаме в капана на лесните обобщения. Слагайки всички хора под общ знаменател и въвеждайки отново „колективната“ вина. Този път е опасен. Той е основата на национализма и расизма.

Повторение на нападенията в Кьолн или нова терористична атака ще подхранят опасенията от „сблъсък на цивилизациите“.

Затова много е важно да се чуват гласовете на умереността, на трезвостта, на решителността и диалога – както от страната на мюсюлманите, така и от страната на организираните християни. Ако това не се случи, ще се стигне до катастрофа.

Призивът ми е: „Една цивилизация, много култури“.

Нашата западна цивилизация е построена върху демокрацията, върховенството на закона, равенството между половете и отричането на дискриминацията, разделението между Църквата и държавата, социалната пазарна икономика. В тази рамка трябва да има място за множество религии и култури. Имаме нужда и от двата си крака. Когато веднъж човек приема този модел, броят на мюсюлманите или на другите вярващи става по-маловажен. Общото усещане е, че все още не сме достигнали до този момент.

  • Втория ми коментар е, че зад т.нар. опазване на нашите „ценности“ можем да различим отрицанието на другите, отказа от солидарност, егоистичната страна на нашите самовглъбени общества, страховете на изолирани индивиди. Защитата на ценностите може да се превърне в повод или алиби за непризнаван егоизъм. Това развитие също е опасно.

При всички случаи християните трябва да останат персоналисти. Хората притежават вътрешно достойнство, което никога не може да бъде релативизирано или отречено, което другите хора и обществото нямат право да потискат или отнемат. Хората са същества, които градят отношения и които се свързват, които свободно поемат отговорност за собствения си живот, но също и за живота на нашите ближни и за общността като цяло.

Християните никога не трябва да забравят, че техните ближни са конкретни хора, особено тези в нужда. Превръщаме се в същински и морално ангажирани личности, които се сблъскваме с хора, които прекосяват Средиземно море през зимата, с деца, които мръзнат в студа или живеят на палатки в Кале. Лицата на тези хора могат да променят нашето мнение и нашето отношение.

Трябва да сме наясно, че сме на кръстопът, а залогът е много голям.

Християните могат да подкрепят различен възглед за икономическата политика, за мерките за икономии или структурните реформи; за грешките в нашето общество или за средствата за справяне с климатичните промени. Християните могат да внесат различно съдържание и в ценности като отговорност и солидарност.

Тези различия са по-ясно изказани в САЩ, отколкото в Европа. Но и тук етическият минимум трябва да бъде спазван. Не можем да се развиваме чрез безкрайно трупане на публичен и частен дълг, чрез по-нататъшното влошаване на околната среда или чрез изчерпването на суровините и невъзобновяемите енергийни източници. Това би бил поколенчески егоизъм. Не трябва да обичаме само нашите деца, а всички деца. Обичта към съседа не е достатъчна. Наши ближни са всички човешки същества, настоящи и бъдещи. Толкова е просто. Не трябва да поемаме никакви рискове. Загубата на бъдеще за човечеството е най-големият провал, който човек може да си представи.

Европейският съюз имаше водеща роля в срещата за климатичните промени СОР-21 в Париж. В миналото имахме „грехове“ – още от епохата на индустриална революция – но успяхме да променим нашите политики. Не трябва водещ да бъде принципът „твърде малко твърде късно“.

Кризата в европространството е предизвикателство към тези ключови ценности на отговорност и солидарност. Някои държави безотговорно са натрупали дългове в миналото и сега трябва да се поправят. Други страни са разполагали със средства, за да покажат по-голяма солидарност, но не са били склонни да сторят това или са предпочели да изчакат твърде дълго. Но и в двата случая отговорността и солидарността са били резултат от необходимост, а не на позитивен избор. Моралната ценност е по-скоро малка! Не съм наивник и резултатите не са без значение, но моралният дефицит не може да бъде пренебрегнат.

Съюзът не е Европа – нито в бюджетен смисъл, нито доколкото това има отношение към обществата. Християните са ангажирани основно в страните членки, чието развитие до голяма степен е независимо от развитието на ЕС като наш съюз. Какво трябва да бъде нашето мнение за социалния капитал, самотата, чувството за нещастие, семейния капитал, разпределението на доходите, помощта за развитие, ролята на образованието, баланса между работата и личния живот, между производителността и качеството на живота? Във всички тези области ние имаме нужда от човешко измерение дори и в една глобална, висококонкурентна икономика. Няма ясни отговори, но е важен подходът. Персонализмът е единственият верен поглед към тези проблеми.

Живеем в секуларни общества. Това не е заплаха за християните. Тъкмо обратното, това е възможност. Необходимо е да направим личен избор, с който да убедим другите. Дори да бъдем за пример. След пристигането на исляма в Западна Европа нашите стари спорове между християни и невярващи вече не са толкова видими. Пейзажът е все по-разнообразен. От една страна, религията като цяло е обвинявана за престъпленията на екстремистите – „Религията означава война“. Но от друга страна, религията отново е фактор в нашите общества.

Диалогът е необходим повече от всякога не само за намирането на общи ценности, но и за осъзнаване на различията, които имат отношение към изграждането на ценностите. Затова диалогът трябва да бъде истински. В междуличностните връзки „другият“ е различен от самия мен. Живеем „със” и обичаме хората, които никога не са като нас. Различията са част от живота. Но съвместният живот означава търсенето на основата, върху която можем да живеем в хармония. Диалогът води до сближаване. Диалогът е част от културата. Интеграцията не е асимилация, тя прави възможно разбирането за „една цивилизация, много култури“.

Нашите общества се променят драматично в резултат на технологията, биотехнологията, просперитета, медицинския напредък, глобализацията, имиграцията и т.н. Най-лошият подход е затварянето в себе си и подчинението на страха. Това е източник на конфликт и насилие. Подходът ни трябва да бъде изпълнен с надежда („Wir schaffen das“; да, можем), да бъде на страната на Ероса, а не на Танатоса. Християните трябва да допринесат за тази социална промяна дори в положението на „остатък от дома Израилев“.

Превод от английски: Момчил Методиев
Роден през 1947 г., белгийският политик Херман ван Ромпой стана световноизвестен като първия председател на Европейския съвет след създаването на тази длъжност, която заемаше от 2009 до края на 2014 г. Израснал в семейството на професор по икономика, той завършва икономически науки в Католическия университет в Лувен (1971). Политическата му кариера е свързана с партията на фламандските християндемократи (Christen-Democratisch en Vlaams), която оглавява в периода 1988–1993 г. Заемал е последователно важни постове в управлението на Белгия, като за особено успешен се смята периодът 1993–1999, когато е вицепремиер и министър на финансите. Ван Ромпой е политик интелектуалец, убеден европеец, католик, баща на четири деца, известен със страстта си към поезията хайку.  Предлагаме неговото изказване пред конференцията „Ролята на християните в днешна Европа“, проведена на 20 януари 2016 г. в Брюксел, публикувано в брой 109 на сп. „Християнство и култура“.

1 коментар

  1. Идеологиите довели до огромноте жертви през големите войни действително не са християнски. Но жертвите на християнството в сектанските войни, колконизациите, реконкистата, налагането на религията, кръстоносните походи, гонението към богомилите и производни сигурно ще превишат секуларното националистическо безумие. Ромпой ни предлага още коректност. Няма една цивилизация и ралични култури. Културата е една. Проблемът не са агаряните. Проблемът е в Европа, която допуска уахабитите да управляват религиозните настроения на агаряните. Това е все едно да позволиш на съветите да организират и ръководят профсъюзите в Европа през студената война. Има и още глупости но ще ги пропусна.