Начало Идеи Романи за Кирил и Методий (1978–2023)
Идеи

Романи за Кирил и Методий (1978–2023)

3146
Захари Зограф, „Св. св. Кирил и Методий“, 1848 г.

Двеста години образите на славянските апостоли чакат напразно своите Лев Толстой и Хенрик Сенкевич в литературата, а повече от сто – своите Сергей Айзенщайн и Йежи Хофман в киното.

Митологизацията на делото на братята Кирил и Методий може да бъде не само научна и популярно-публицистична, но и художествена. Не е трудно да се забележи епистемологическото съревнование между научната и естетическата митологизация, при което творците малко използват (или слабо познават) находките на учените, докато в същото време изследвачите нерядко прибягват към литературни похвати. В някои случаи представителите на научната митологизация надминават по полета на своето въображение творенията на прозаиците, поетите режисьорите. Това се долавя във всички художествени творби, от непретенциозно-познавателните до по-амбициозните начинания. Двеста години образите на славянските апостоли чакат напразно своите Лев Толстой и Хенрик Сенкевич в литературата, а повече от сто – своите Сергей Айзенщайн и Йежи Хофман в киното. Възможно е да не ги дочакат никога, художествените инвенции сякаш са иззети от учените слависти, а прославата – от хора на публицистите. Всеки опит за литературно претворяване на Кирил извира така мощно от дълбините на историята, на празничната ритуалност и вдъхновено-каноничната патетика, че не допуска адекватно пресъздаване и е обречен – културният мит за двамата славянски просветители е монументален и не подлежи на съответстваща естетическа валоризация. Пред писателите с висока култура стои проблемът как да съчетаят излишъка на придобита научна ерудиция с недостига на родена белетристична пластика. Успехът на Умберто Еко се дължеше на факта, че в творческата му палитра присъстваха и двата компонента.

Кирилометодиевският текст включва три големи пласта.

1. Първият и основен пласт обема всички извори, взети и в езиков план (славянски, латински, гръцки и еврейски), и в жанров (жития, похвални слова, химни, легенди). Това е сакрално-каноничният ресурс, своего рода кирилометодиевистична библия. Сред славянските се открояват Пространните жития на Кирил и Методий (ЖК и ЖМ), сред латинските изпъква Италианската легенда, гръцките са малко и почиват на славянски източници, а единственият, при това твърде спорен еврейски извор, съхранен в Кеймбриджския аноним, не попречи на Милорад Павич да изплете около него интригата на нашумелия си роман Хазарски речник.

2. Вторият и най-мощен пласт са коментарите, анализите, текстологическите и компаративистичните съпоставки, те съставят, така да се каже, отците на кирилометодиевистиката. Кристализират в монографии, които от началото на славистиката, та до ден днешен носят главните идеи и обезсмъртяват своите автори. От Добровски, Шафарик, Воронов, Билбасов, Малишевски, та до Лавров, Дворник, Гривец, Вашица, Е. Георгиев, Вавржинек, Тот, Тахиаос. Редом с тях трябва да поставим и класически трудове по византология, защото те неминуемо засягат делото на Братята. В тези изследвания са разсеяни безброй интересни хрумвания, обикновено родени в полемичен ракурс. От тях биха се възхитили и най-смело и оригинално мислещите романисти. Ще приведем само едно, на В. Погорелов и И. Дуйчев, които смятаха, че истинското име на Черноризец Храбър е Андрей, защото старобългарското хрлбръ превежда гръцкото áνδρеúος.

3. Идва ред на третия културен пласт, съставен от маршове, от стихове, които могат да се срещнат в песнопойки и в сериозни издания, празнично-обредни и публицистични текстове.

Върху тези пластове белетристи и поети наслагват своите произведения. Впрочем поетите са малко, у нас за Братята ще посочим Химна на Ст. Михайловски и поемата Кирил и догмата на Вл. Башев, в руската – стихотворения на Ф. Тютчев и А. Хомяков.

Делото на Кирил и Методий бе обект на художествена и полунаучна трактовка и у български писатели. Най-напред се появи трилогията на Слав Христов Караславов (1932–2002) Солунските братя: Светът на надеждата. Светът на догмата. Светът на безсмъртието. Издадена бе през 1978–1979 г., а през 1980 г. бе публикувана в стряскащите за българското книгоиздаване 40 000 екземпляра и на няколко пъти подир това бе преиздавана. Романовата трилогия експедитивно бе преведена на няколко славянски езика. Авторът започва като „априлски“ поет, но в рустикално-патриотична палитра – известен е спорът му с Цветан Стоянов за националното и европейското, има немалък опит в писането на илюстративно историческо четиво. Романовата трилогия Солунските братя не блести с литературни достойнства, липсва ѝ дълбочина, но е четивна, лишена от претенциозност и самодоволство и се възприема сравнително добре от редовия читател, възпитан с манифестациите на 24 май и обкичения с цветя облик на Братята. Като цяло произведението илюстрира историята в прославянски дух и това личи по начина, по който авторът се отнася към историческите и книжовните извори. Цитатите в романа са приведени точно, в техния превод, а Христоматията по старобългарска литература е главният (а понякога и единствен) източник за нашите романисти, описващи Средновековието ни. Ще посочим само тези епизоди, в които Караславов се придържа към гледища, смятани за анахронизъм.

1. Руските букви, които Кирил разчита в Херсон, се оказват дело на един „синеок руснак“. Отдавна обаче тук доминира сирийската теза, която, както и всички останали 4, почива върху презумпцията за грешка на преписвача.

2. Кирил и неговите ученици се срещат с българския княз Борис-Михаил. И това легендарно известие на византийски хронисти е отдавна отхвърлено.

3. Братята са изобретили кирилицата, а не глаголицата, преди Моравската мисия.

Що се отнася до формата, трилогия, но драматична, пише чешкият литературовед компаративист Франк Волман: Велика Моравия – Моймир – Ростислав – Сватоплук (1922). 

4. Патриарх Фотий, един от учителите на Кирил, който дълго време се смяташе за инициатор и идеен вдъхновител на Моравската мисия, е представен твърде безлично. Богатата и сложна личност на Фотий се оказва непосилна за литературно претворяване от Слав Хр. Караславов.

Хронологично погледнато, следващият роман, засягащ дейността на Кирил и Методий, е Братя на Филип Димитров (род. 1955, министър-председател през 1991–1992). И други представители на новата политическа вълна, при това също юристи, издадоха свои художествени книги: Огнян Герджиков, председател на Народното събрание (2001–2003) публикува детски стихосбирки – История с Мечо, патоци и Лиса, която ще ви слиса и Защо си? Екзистенциална поема за деца и възрастни; Даниел Вълчев, бивш просветен министър, издаде две книги с разкази; още и кандидатът за президент В. Вълканов. Всички изброени имена са на професори, с изключение на Филип Димитров, но той пък е почетен професор на Нов български университет (2015). Дали творчеството не е бягство (с помощта на властта и принадената стойност на медийния образ) от зандана на законите и неговите безбройни килии? Или е опит за художествено продължение на изгубената власт? Да си спомним, че Алеко Константинов, юрист и практикуващ адвокат, не успява да стане дори депутат, след което се насочва към литературата и публицистиката и сътворява безсмъртни творби.

Ф. Димитров е и депутат в три парламента, посланик в САЩ, днешен конституционен съдия и носител на наградата Труман – Рейгън. Книгата му Братя е негово трето поред историческо творение подир Ибо живяха, Господи (която авторът издаде през 1991 г., бидейки премиер) и Светлина на човеци (2004, преведена на английски през 2019). Разглежданата книга Братя е публикувана през 2019 г. и разхвалена от ентусиазирани телеводещи и журналисти. Тази втора релация, в която попада юристът-писател Ф. Димитров, вече като премиер-писател, също далеч не е прецедент както у нас, така и по света. Шуменецът Васил Друмев (митрополит Климент, 1841–1910) най-напред написва и издава първата българска повест Нещастна фамилия (1860), а десетилетие по-късно слага началото и на българския театър с Иванко, убиецът на Асеня (1870). Вече като митрополит Климент, В. Друмев е на два пъти министър-председател на България, втория път – почти символично. Ще споменем и фигурата на Уинстън Чърчил (1874–1965), който на 40-годишна възраст почва да рисува импресии, автор е на внушителни исторически трудове, а 25-годишен издава романа Саврола. Разказ за една революция в Лауритания (1900). Жорж Помпиду, като премиер на Франция, състави и коментира уникалната Антология на френската поезия (1961), а като президент създаде Центъра за модерно изкуство в Париж, който днес носи неговото име.

Какво ли би станало, ако подобни начинания влязат в задълженията на всички премиери и президенти по света? Само от метафорите в техните антологии човечеството би се превърнало в метонимия на Бог.

Братя третира културно-историческите измерения на братството през християнския период на Първото българско царство и малко след неговия заник. Не е указан жанрът на съчинението, единствено на задната корица е отбелязано, че това е третата поред историческа книга на автора. Жанр, към който авторът прибягва през интервал от 13–15 години, умерена и достойна творческа плодовитост, като се има предвид, че през същото време е участвал и продължава да участва и днес в политиката. Ще се спрем само на частта, която е посветена на Кирил и Методий.

Братството, най-вече кръвно, но също и духовно, е популярен феномен на културната антропология и народното творчество. Братството е заложено и в Библията (и в Стария, и в Новия Завет). Тези два Завета са братя, братя са политико-религиозният лидер Моисей и свещенослужителят Аарон, в Новия Завет братя са апостолите Петър и Андрей, както и Яков и Йоан. Добре известни са творческите братски двойки Грим, Шлегел, Гонкур, Ман, в политиката Джон, Робърт и Едуард Кенеди, Димитър и Константин Миладинови във фолклора. Притежавайки известен опит в сътворяването на историческо четиво, Ф. Димитров и тук е създал едно на места увлекателно белетристично писание, което се опитва да съчетае историографията с полуприказната проза и педагогическото помагало. Посочките под линия са лишени от библиографска точност и представляват преразкази, като в края е приведен някакъв масив от извори, книги и статии. В традицията преобладава релацията баща – син, която има корени както в династичния ред на средновековните владетели, така и в еснафско-занаятчийската наследственост през османско време. Тонът на изложение на автора е пропедевтичен, на прицел е българското отношение към Историята на Паисий, което било комплексарско и неуместно. Ф. Димитров неведнъж упреква българите и българската наука в провинциализъм, което ни напомня инвективите на Николай Генчев и любимите му обвинения в нашенско, доморасло мислене. Ала зад упреците на Н. Генчев стоеше солиден университетски, културно-исторически и народопсихологически опит. Авторът цитира ред западни или остарели български източници. Загърбени са многобройните находки на наши учени в областта на археологията и епиграфиката, които често пъти играят ролята на видима и неопровержима верификация. Авторът предпочита родовите хипотези, при една от които боляринът Домета се оказва син на Борисовия брат Гавраил. Най-големият син на княза, Владимир-Расате, въпреки езическите си пристрастия, практично се е венчал с жена си по християнски, за да има наследник. Ученикът на Братята Наум носи сингуларно име и Димитров допуска, че той е от юдейско семейство в Хазария (повече от уникално предположение за двувековна история на славистиката). Говорейки за явлението предателство, авторът сравнява Ричард III с „наш поп Кръстю“ .

Книгата Братя убедително и за пореден път сочи, че времето на братския възрожденски патос, подгряван от мистификационен пламък, е отдавна отминало. Дребното самохвалство, примитивното самоизтъкване и апетитът за присвояване на история е присъщо за малките, нови и незрели култури. За една стара и велика култура като нашата, независимо от преживените превратности, полети и падове, трябва да е присъщо съмнението в себе си и реципрочното уважение към другите големи и по-големи култури. Отделихме толкова внимание на Ф. Димитров и неговите Братя, защото тази негова книга, както и предишната Ибо живяха, Господи, са израз и на цяла една тенденция в българската литература – личности от други области се опитват да творят история. Една от причините е, смятат някои, че след Дуйчев, Бешевлиев, Гюзелев, Божилов, Мария Тодорова, нашата средновековна историография даде малко значими имена и към овакантеното пространство потеглиха други, чиято известност имаше изначално по-друг характер.

Ще продължим пак с балкански, но увенчан поне за няколко десетилетия със световна слава писател. Това е Милорад Павич (1929–2011). И той идва от друга, но далеч по-близка на романа област, професор е по сръбска литературна история в университетите в Нови Сад и Белград, преподавал е във Виена, а като дете (подобно на друг евреин сефарад, Елиас Канети) е живял известно време в Русе.

Произведението, с което Павич пожъна най-големи успехи и стана световен автор за период повече от четвърт век, е Хазарски речник, с жанрово подзаглавие роман-лексикон в 100 000 думи. Същевременно романът, издаден най-напред през 1984 г., има мъжки и женски екземпляр, разликата между които е 15 изречения. Подобна игрова определеност обагря и жанровете на романите, които сръбският белетрист написа и издаде подир своя „шедьовър“. М. Павич се превърна бързо от един балкански литературен историк в световен прозаик, чиито романи имат повече от 100 издания по света, номиниран е няколко пъти за Нобелова награда, но не бе удостоен с нея вероятно по политически причини. Но пък стана почетен доктор на СУ „Климент Охридски“ през 2006 г. Като творец Павич често прибягва към игрите, той е Играещ писател, Scriptor Ludens. Ще се спрем само на романа Хазарски речник и на трактовката на образите на Кирил и Методий в него. Романът е построен като енциклопедичен речник, който е възстановка-мистификация на някакъв Хазарски речник от 1691 г., издаден от печатаря Йоанес Даубманус и изгубен безвъзвратно през следващата година. Павич прави „второ издание“ на речника, т.е. реконструкция на лицата и събитията, които се съдържат като речникови статии в него. Авторът използва и по-обемни наративни единици – вмъкнати новели. Именно като вмъкната новела в романа е представена полемиката, водена от Кирил с евреи и араби в Хазария, в присъствието на кагана и неговата управленска камарила, засяга се бегло и Моравската мисия и особено страданията на Методий в Панония. Огромна роля играят сънищата (които на места се готвят в котле като чорба и се раздават на благотворителен принцип), а в заключителните глави отново се появява вмъкната новела, вече с криминален и актуално политически характер. Романът на Павич е написан в периода 1978–1984 г., в условията на рязка политическа конфронтация, настъпила след третата арабско-израелска война (1973) и палестинската интифада (1982). Това се е отразило на идейните послания и структурата на романа и кара някои да виждат в него предзнаменование за трагедията на народите на Югославия в края на XX и началото на XXI в. Детективската интрига се разгръща по време на международен научен симпозиум в Цариград. За него професорът по славистика от Йерусалимския университет Дорота Квашневска-Шулц подготвя съобщение. В изясняването на поставения проблем се включват още арабинът д-р Абу Кабир Муавия и евреинът д-р Исайло Сук, които добавят нови данни, основани на ислямски извори и на еврейския източник Книга за хазарите (Сефер Акузари) на Йехуда Халеви. Там също се говори за диспут между неназовани привърженици на юдаизма, мюсюлманството и християнството пред съда на хазарския каган. Симпозиумът обещава много в научно отношение, но Павич отлага сензацията и се обръща към интригата на детектива и черния роман. И д-р Сук, и д-р Муавия са убити, първият е удушен с възглавница от Дорота, вторият е застрелян с нейния пистолет от четиригодишно холандско дете. А ето думите му, преди да извърши убийството. Те напомнят това, което би казал един партиен секретар спрямо Евросъюза, а извършеното от детето злодеяние го поставя редом с децата гиганти на Рабле и до балканските Дете Дукадинче и Секула Детенце.

Сега в името на демокрацията малките народи тероризират големите. Виж света около нас: бяла Америка се бои от черните, черните от порториканците, евреите се боят от палестинците, арабите от евреите, сърбите от албанците, китайците се страхуват от виетнамците, англичаните от ирландците… Вашата демокрация е дим…

Криминалната интрига с двойното убийство и последвалия съдебен процес отпращат към Умберто Еко и Името на розата. Там убийства наспорил Бог. Впрочем не само Павич, но и Еко следва предходен литературен образец и това е романът на Ян Потоцки Ръкопис, намерен в Сарагоса (1847). Но в произведението на сръбския прозаик се търси и възстановява не само изгубено издание, но и една отдавна ликвидирана държава и изчезнал или претопен народ, Хазарският каганат и хазарите като народ. Към тези образци Павич добавя и стила на славянските апокрифи с техния естествен абсурдизъм, появяват се вампирът и нежитът, молитви против когото битуват още от X в. в старобългарската книжнина и от нея преминават в сръбската и в руската литератури. Нежитът, и средновековният, и този на Павич, по очевиден начин кореспондира с верблюда, най-яркия и самобитен образ в карнавалния свят на Радичков. Богатата апокрифна книжнина на православните славянски народи, макар и несамостоятелна, е истинско депо на нови и особено на абсурдистки и гротескни идеи, тези писатели, които прибавят към таланта си теми, образи и стилистични фигури от апокрифите (Гогол, М. Булгаков, Чапек, Радичков), могат да създадат изключителни творения.

В романа се казва нещо и за Кирил и Методий, посветени им са и специални речникови статии. Това, което се изрича за двамата братя, е в съгласие с общата тематично-стилистична конфигурация на произведението. Бихме я нарекли соматична вулгаризация. Нека видим как тя засяга делото на братята, като започнем от смъртта на Кирил, където виждаме една кощунствена картина.

Тук, в Рим, една вечер през 869 година, докато неговите славянски следовници си плювали един друг в устата, умрял Методиевият брат Константин…

Да видим как са определени глаголицата и кирилометодиевият език.

… през 868 г. e отслужена литургията „на езика, който току-що бил опитомен и от простори бил донесен в столицата на света, вързан като животинче в кафеза на глаголическите писмена.

Битовата травестия в романа има много форми, това е един натуралистично-пародиен свят, но особено място в него се отрежда на супата (чорбата), дори сънища могат да врат в едно котле, пукайки като циреи, след сваряването им се раздават на чинно чакащи деца и кучета.

Но и вулгарните, и кощунствените зарисовки, дори и съвсем невнятните и алогични, могат да се определят от някои като компоненти на неговия постмодернистичен почерк. Продукт на тази експликация са и многото жанрови дефиниции на Хазарски речник. Ще започнем с определенията хипертекст и хиперлитература. Между другите дефиниции могат да се посочат: компютърна Одисея, книга с интегрално съдържание, първата книга на XXI век и заедно с това една от култовите книги на XX век, несъмнено съблазнителното и демократично название книга-ресторант, в който посетител си съставя меню по свой вкус, роман-трилър, роман-детектив, роман-апокриф.

Образите на Кирил и Методий присъстват епизодично, те са погълнати от постмодернисткия мит, доколкото е реален и не е плод на критически мечтания. Тяхната маргинализация и на места пародиране са заложени в самия роман на сръбския белетрист. Многовековната мощ на Кириловия мит трудно би позволила адекватно естетическо пресътворяване в днешно времe, но все пак ни идва на помощ брашняният чувал на постмодернизма.

През 2021 г. бе издаден първият том на романовата дилогия на Николина Трунте Славянска пролет, обемащ 444 с. Авторката е палеославист, преподавател по старобългарски език в Кьолнския университет, води и курсове върху глаголицата и автори от хърватската и староукраинската книжнина, превела е на немски Легенда за Сибин на Емилиян Станев (2014, 2021). Названието говори за един светъл, но обречен порив – Пролетта на народите, Пражката, Арабската. Доброто познаване на старата славянска история и книжнина си казва думата и Трунте се придържа почти изцяло към автентичната хронология и персонажи на епохата. С отделни изключения, но дори те не са плод на развинтено въображение, а на реални или възможни факти. Григорий, разказвачът, от чието име се води повествованието, е ученик на Кирил и произхожда от планината Олимп в Мала Азия, откъдето са Методий и Климент. Ролята на Олимп е достатъчно разисквана, та чак и филм се появи у нас. Друга интересна, но непопулярна у нас хипотеза, поддържана от д–р Трунте, е тази за локализирането на Велика Моравия не на традиционното място в днешна Чехия и Словакия, а в Банат. Концепцията е обоснована първо от Имре Боба, възприема се и от други учени, при което за столица се приема Моришинград, а за  архиепископски  център – Срем. Григорий е вездесъщ и всезнаещ разказвач, той е навсякъде, и в Херсон, Хазария, и във Венеция, и в Моравия, и в Рим, той е alter ego на така търсения автор на ЖК, когото вероятно няма да идентифицираме никога. След гоненията, предприети от крал Арнулф, Григорий се озовава заедно с други репресирани ученици във Фрушка гора (възхитително допускане!), а оттам през Белград стига до Преслав. Това е предмет на втория том на дилогията, която ще бъде завършена през август 2023 г. Публикуваният през 2021 г. том не е представен нито в Германия, нито в България, нито където и да е, не е и рецензиран. Няма засега и интерес от издателства за български превод. Като си представя само какви изделия се обкичват с пищни медийни лаври. За разлика от наши писатели, които потеглят мълниеносно към презентации, медии, срещи с многобройни и искрени приятели на книгата у нас и чужбина, Трунте страни от тях и остава уединено при себе си и своето творение.

Николина Трунте, Славянска пролет. Исторически роман, 2021 г.

Последното произведение на кирилометодиевска тема, който ще споменем, е излезлият съвсем наскоро роман на Стефан Кисьов Житиеписецът, издаден в Прага с подкрепата на Българското дружество, представян вече в Ню Йорк и София. Кисьов е автор на разкази и романи, сменял е различни професии и държави, като от 11 години не е издавал нищо. И тук в центъра на повествованието, както при Трунте, е житиеписец със своеобразен, наситен с приключения живот, разпростян от Солун и Рим до Преслав. Явно писателите са усетили перспективите, които крие изкусителната и крайно неясна фигура на автора на ЖК, която като омагьосано съкровище не се поддава дори на докосване от изследвачите. Житиеписецът на Кисьов е бивш пират и разбойник, но същевременно е смайващ познавач на епоса на Омир (Илиада и Одисея) и на Енеида на Вергилий – препрочитал ги е хиляди пъти. Многото перипетии го срещат с императори, патриарси, папи, князе и правителствени фигури. В стилово отношение ще доловим както традиционни, така нови тенденции – до силуета на Теофил – Еньо от Антихрист на Ем. Станев ще избухнат букви, заедно с тях личат и елементи на алтернативна и фолк история. В детските и юношеските си години Кирил не е познатият образец на благочестие, а е истински Enfant terrible, което веднага отпраща към апокрифа Детство Иисусово и подхода на М. Павич. Журналисти и медиоводещи откриха в романа на Кисьов поне две впечатляващи инвенции. Първо, заболяването и ранната смърт на Кирил в Рим са мистериозни и фалшиви, героят оживява и продължава дейността си в България. Но смърт на 42 години не е никак изненадваща за мисионер, пътешествал повече от 20 г. из много страни, морета и безводни пустини и срещал се със свирепи варвари, водил напрегнати верски диспути. Следва да се има предвид, че средната продължителност на живота в ранносредновековна Европа е 30 г. И второ, живият погребан Кирил идва в България, води сложни геополитически дискусии с князете Борис и Симеон, за да се превърне (като Доктор Джекил) в Черноризец Храбър. Но медиевистът веднага ще си спомни усмихнато, че такова гледище изказва още през 1859 г. Й. Хануш, следват го слависти от ранга на Илински, Гошев, Влашек, който чрез анализ на поетиката разгледа За буквите като стихотворение. Но най-опасно е автори без нужната научна подготовка, с консултанти без никакъв кирилометодивски опит да поставят в центъра на творенията си славянските азбуки. Съществуват повече от 60 теории за произхода на глаголицата, далеч не всичко е решено и за кирилицата. Идва ред на заместването на непознаването с причудливо-приказни, а навремени и пошли идеи. Оправданието е знайно – това е фикция. Фикция? В такива случаи обаче първо се сещаме за създателя на Уейвърли. Кисьов използва активно диалога, на места отегчително-лаконичен, с нарочен жаргонен придъх, призван да свърже далечни епохи. Появата на толкова амбициозен роман, стараещ се да обедини наши и чужди, предишни и съвременни подходи и стилове показва, че съвременният български писател може да бъде смел и отзивчив към новото и пази в себе си историята като жива памет. Защото към образите на Светите братя не посегнаха най-големите ни романисти на историческа тема – Вазов, Талев, Фани Попова Мутафова, Яна Язова, Емилиян Станев, Г. Стоев, В. Мутафчиева, дори и автори с познавателно-илюстративна специфика – като Д. Мантов, Ст. Дичев, А. Дончев. Както казва Гуньо Адвокатина Tempora mutantum.

Христо Трендафилов е литературовед и културолог старобългарист и палеославист. Завършил е българска филология в Шуменския университет „Еп. Константин Преславски“ през 1978 г. От 1980 до 1984 г. е редовен аспирант в МГУ „М. В. Ломоносов“, където защитава кандидатска дисертация на тема „Полемическото наследство на Константин Философ в староруската литература“. От 1984 до 1991 г. е преподавател в катедра „Литература“ на Шуменския университет. От 1991 до 1995 г. е лектор по българска литература към Катедрата по славянска филология на Санктпетербургския университет. Защитава докторска дисертация на тема „Богословието на Йоан Дамаскин в староруската литература“ (1994) в МГУ „М. В. Ломоносов“. От 2000 г. е редовен професор по стара българска литература в Шуменския университет. Публикациите му са посветени на старата българска и старата руска литература, на новата и най-новата българска литература. Автор е на книгите „Етюди по поетика на историята“ (1994), „Хазарската полемика на Константин-Кирил“ (1999), „Йоан Екзарх Български“ (2001) и др.

Свързани статии

Още от автора

No posts to display