0
2504

Романтическо, политическо и съвременно в театъра на Иван Пантелеев

„Капитал(на) грешка“, постановка Иван Пантелеев, Народен театър, фотография Стефан Н. Щерев

Театралното любопитство на Иван Пантелеев като че ли може да се определи в съчетанието между романтическо, политическо и съвременно. Спектакълът „Капитал(на) грешка“ (Народен театър „Иван Вазов“) по текстове на австро-унгарския модернист Йодьон фон Хорват също попада в тази триада. Романтическото не в смисъла на емоционално-чувственото, а по-скоро като носталгия, копнеж по някаква небивала цялост и хармония на човека и света. Политическото по смисъла на Жак Рансиер – взимане на участие в общото живеене с цел реорганизиране на отношенията в едно общество и подлагане под въпрос на установените сили и позиции на власт (Dissensus: On Politics and Aesthetics, 2015, p. 35–52). Театърът на Иван Пантелеев се опитва да предизвика дисенсус. Да детектира властовите редици на съвремието, които да посочи на хората, за да предизвика тяхната реакция и разместване. За тази цел ползва средствата на епическия театър (или наречения по-късно от Брехт „диалектически“), който Пискатор развива, за да се занимава именно с въпросите на съвременното съществуване, като разстройва театралната илюзия чрез документални ефекти и апликиране на фрагменти от реалността, сриване на четвъртата стена, ангажиране на публиката, плакатно формулиране на социо-политически тези, пряко, буквално фронтално адресирани към зрителите, за да ги извади от сомнамбулното им живеене и да активира за действие навън в света. Иван Пантелеев от много години живее и работи в Германия и може би това обяснява влиянията на немската театрална традиция.

Епическият или диалектическият театър се фокусира върху антагонизмите в човешките общества, което предполага наличието на политически елемент по силата на смисъла на Шантал Муф – политическото като пространството на власт, конфликт и антагонизъм. „Под политическо аз разбирам измерението на антагонизма, което според мен е конститутивно за човешките общества“ и което, пише тя, е в основата на демокрацията (On the Political, стр. 13). Политическият елемент е същностен за театралното изкуство, доколкото то публично изразява конфликтуващи тези/позиции, на които онтологично се базира драматичното. Тезите на Шантал Муф частично стъпват върху теориите на немския политически мислител, един от основните критици на либерализма и парламентарната демокрация Карл Шмит, според когото критерият за политическо е дискриминацията приятел/враг. Той се занимава с формации като „ние“, противопоставени на „тях“, изкристализирали в колективни форми на идентичност. Книгата на Карл Шмит „Понятието за политическото“ е публикувана през 1932, годината на първата постановка на пиесата на Йодьон фон Хорват „Казимир и Каролине“, на която основно стъпва спектакълът на Иван Пантелеев „Капитал(на) грешка“. Според теорията на Шмит политическите диференциации приятел/враг не са субстанциални, подобно тези в естетиката – красиво/грозно или в етиката – морално добро/лошо, а са по-скоро ситуационни. Всяко различие, което може да служи за маркер на колективна идентичност, ще придобие политическо качество, ако има силата в конкретната ситуация да формира две опозиционни групи, готови да тръгнат на война едни срещу други, ако е нужно. Това дали едно различие ще се актуализира няма отношение към неговите същностни характеристики, а зависи от това дали групата хора го смятат за определящо тяхната колективна идентичност, която си струва да бъде защитена със средствата на войната. Тоест политическото е обвързано с идеята за изключеност на другия, който автоматично се превръща във враг, и готовността да браниш своето (несъщностно) различие с цената на война. Карл Шмит е един от основните интелектуални вдъхновители и убеден привърженик на националсоциализма, който идва на власт година по-късно.

В общи линии това е във въздуха, когато Хорват пише своята „народна пиеса“ „Казимир и Каролине“, на която е базиран спектакълът и чиято начална ремарка казва „в наше време“. Любовна, но по-скоро екзистенциална, социо-политическа и класова история, която се разгръща на един Октоберфест в тогавашното съвремие – времето след голямата депресия и малко преди победния марш на Хитлер. Казимир губи своята работа, светът му се срива, докато неговата годеница пренасочва емоционалния си интерес към мъж с по-голяма пазарна стойност. Хорват нарича своята пиеса „балада за безработния Казимир и неговата годеница… балада, пълна с тиха скъб, омекотена от хумора и ежедневното знание, че „всички трябва да умрем!“. Хорват потапя героите си в една карнавална ситуация – празненството, панаира – в която лесно могат да се преобърнат/разбъркат йерархиите на бедни и богати. Народното веселие осигурява временен ескейпизъм, но не може да замаскира класовите антагонизми. Но текстът на Хорват произвежда много по-мащабен екзистенциален резонанс отвъд класовия конфликт, за кризата на човешкото на фона на икономическата депресия, загубата на достойство и идентичност, което отваря пътя на фашистката идеология.

Един от интересите на Иван Пантелеев в театъра е изследването на кризите на идеите на хуманизма и изпразването на понятието за човешко, които се активират от катаклизмите в историята на човечеството. Големите обществени разочарования. В постановката си „В очакване на Годо“ на Дойчес Театер (гостуване в рамките на „Световен театър“ в София) той се занимаваше с паниката на разпадналия се свят след кошмарите на двете световни войни и Холокостта. В „Капитал(на) грешка“ режисьорът стъпва върху кризите, „съвременни“ на 1932 г., заснети в трагикомедията „Казимир и Каролине“, за да ги изпълни със съдържание от тези „в наше време“. Заниманието със съвремието прави театъра му политически. Работата му често стъпва на класически (от модерното време) текстове, през които открито полемизира съвременни реалии, оспорва начина на функциониране на обществото и държавата, често през оптиката на попкултурата (друг очевидно траен интерес на Иван Пантелеев – още от „Чехов ревю“ и „Трейнспотинг“) – най-живият и чувствителен организъм на съвремието, отразяващ ценностните и естетически консенсуси на обществото. Последните две постановки, които направи в България, „(Нео)дачници“ и „Капитал(на) грешка“, споделят това качество – ползват класически модерни текстове, за да говорят за нашето време. В него режисьорът усеща остра криза на хуманизма, който предполага човекът (гражданинът в една по-късна версия) да е мяра за всички неща (ако може да извадим Протагор от контекст). Днес (отдавна) капиталът е мяра за всички неща. И това е Капиталната грешка. Всичко е функция на капитала (и консумацията), парадоксално дори любовта, която става въпрос на свободен избор, еманципирайки се от икономическите основания, именно благодарение на развитието на капитализма, докато не падне негова жертва.

Иван Пантелеев не се вглежда в зоните на конфликт и антагонизъм – класовата борба, битките между бедни и богати, между малкия човек и невидимия капитал, между демос и върхушка. Неговият фокус е провалът на човешкото. В спектакъла си той претопява всички в един общ казан на посредствеността – материална, духовна, морална, интелектуална. Всички еднакво и взаимозаменяемо страдат от собствената си неспособност да надскочат жалкото си съществуване. „Всекиму заслуженото“ – тегне над главите на героите. Няма индивидуализирани персонажи с имена и детайлно разгърнати взаимоотношения. Получава се колективен образ, неразчленимо социално тяло на лумпенизирана човешка маса. На почти празна сцена, с изключение на трийсетина пластмасови стола и прозрачен подвижен куб (физическа презентация на някакво алтернативно на реалността пространство), под висящия сребристо искрящ надпис „Всекиму заслуженото“ (който напомня на нацисткия надпис над вратата на концентрационния лагер Бухенвалд „Всекиму своето“) се разстила тази човешка менажерия, облечена в ярки разноцветни анцузи, с блестящи кантове и лъскави обувки (анцугът като емблема на определена субкултура, която се появи по време на прехода и остана, като при разместването на ценности и пластове се оказа „елит“ и във фокуса на вип риалитата; и още веднъж като тренди костюм за берлинско парти, знак на западната съвременна попкултура), перуки, панделки, тупирани коси – пейзаж на социална неадекватност, кич, романтичен блян, обида, комплекс, непринадлежност, копнеж и невъзможност за свързване. Всички те, хванати в общия кадър на бинго игра (версия на панаира/празника в пиесата), добре познатия ни феномен от годините на прехода, „карнавала“ на 90-те, който осигурява временна утеха в магическото пространство извън социалния ред (където те заемат дъното) и в който по чудо „горе“ и „долу“ могат да се преобърнат или просто да нямат значение. Персонажите, „разпределени“ в ниските регистри на един социален ред, не са лишени от душа, ум и потенциал за осъзнаване и действие. Те рязко се превръщат в говорители на сложни социо-политически разсъждения (жанров цитат от епическия театър), целят да събудят съзнанието на публиката и да предизвикат нейната проактивност навън в света, за да бъдат „преразпределени“ силите на власт. (Според определението на Жак Рансиер политиката е distribution of the sensible, съответно политическото действие е това, което е насочено към преразпределение (redistribution) на всичко всеобщо прието да бъде виждано, чувано, усещано (sensed), за да се разстрои консенсусът, т.е. да се произведе дисенсус).

В спектакъла са вплетени чудесни музикални интермедии, водени от Антони Дончев, жанрово присъщи на „народната пиеса“ и панаирния контекст. С лекота, сред ярки цветове, чувство за хумор и елегантна актьорска игра (изобщо високо ниво естетизиране на кича) преминаваме през този панаир на посредствеността и изгубеността, в който без никакво усилие можем да разпознаем света около нас и себе си дори.   

 

„Капитал(на) грешка“ по Йодьон фон Хорват, Народен театър „Иван Вазов“, режисьор Иван Пантелеев; сценография и костюми Милена Пантелеева, Елис Вели; музика Антони Дончев. Участват: Радена Вълканова, Теодора Духовникова, Александра Василева, Стефания Колева, Юлиан Вергов, Христо Петков, Иван Юруков, Велислав Павлов, Димитър Николов, Антони Дончев.