„Годината, която започна в неделя“, Яница Радева, редактор Борис Минков, издателство „Жанет 45“, 2024 г.
„Годината, която започна в неделя“ на Яница Радева прегръща съвременния читател и го пренася в едно отминало време на ограничения, изправящо човешките души пред позабравени днес изпитания. На онези, които не са го живели, това време изглежда някак магично – като малко страшна, но увлекателна и с добър край приказка. А на преживелите го – и топло-носталгично, и заедно с това зловещо. Но и на едните, и на другите са спестени каквито и да било натуралистични или детайлно пресъздадени трагични моменти – една постоянно присъстваща приглушена светлина сякаш бди над героите и читателите на книгата.
Във време-пространството на романа липсва онази историческа конкретност, която се получава от споменаването на години, географски понятия, известни личности и събития. Но случващото се не е лишено от определеност дотолкова, доколкото условно назованите разказвачи (самоопределящи се като работещи в дочени облекла от понеделник до събота и празнуващи живота си в неделя) още в началото споменават едно близко минало, в което безследно са изчезвали от домовете си хората, чиито ръце са застлали с нови плочки „цялата китна страна“. „Майките и сестрите на тези мъже ходят на пръсти по плочките, все едно стъпват по ръцете на синовете и братята си“.
Сравнително близкото до съвременността ни соцминало е времето, в което се развива сюжетното действие, а пространството е концентрирано около улица Мечта, нейните обитатели са герои на романа: Госпожата и нейната внучка Йоанна; Боян, Блага, малкият Владо; Никола (Колчо) и майка му; Слав и неговите родители – Тиха и старши сержантът; Филипа, Ленко, Петър, Ясен, мечкарите… Някои се появяват епизодично, но раздвижват широки кръгове във водите на общото битие; други присъстват само в мислите и разговорите на останалите; трети – като майката, дядото и братът на Йоанна, изявяват невидимото си присъствие само чрез сънищата и интуицията на двата главни персонажа. Госпожата и най-вече нейната внучка са съградителите на този колоритен свят, за който (подобно на старогръцки хор) неназованите млади работници разказват, препредавайки видяното със собствените си очи и дочутото от мълвата („мълвата вижда всичко“). Част от събитията, разбира се, са пресъздадени от всевиждащ разказвач, но може да се каже, че и те са „очуднени“, както преживяното от малката Йоанна и рамкиращото повествованието свидетелство на ония, чиито гласове някога „ще се сливат с глъчката на внуците и ще се превръщат в едно вечно живо бучене“.
Многопластовостта на събитията – миналото (за което в края на романа героите ще забравят думите и ще трябва да се намерят преводачи на мълчанието си), настоящето на улица „Мечта“ в желаещата да загърби и дори забрани традициите „китна страна“ и бъдещето (което е всъщност настоящето на повествователя и читателя), заедно със смяната на гледните точки предопределят постоянната промяна и в глаголните времена и наклонения: разказът звучи ту свидетелски, ту приказно, ту провиденчески – когато предвижда вече устремилите се към героите и техния уж малък, камерен свят непредотвратими бъдещи събития.
В душите на хората са скрити (точно скрити, за тях не се говори, макар че мълвата знае всичко) раните от отвличанията, лагерите, убийствата, внезапната гибел на близките им, от унизителното насилие и лишаване от бъдеще. Но не самосъжалението, нито съжалението на околните разказват за тия трагедии. Непоправимостта на случилото се е смекчена от вярата и знанието на силните личности, които са приели смирено съдбата си, без да позволят да бъдат смачкани и да изгубят смисъла. Отказала се от призванието си – театъра, Госпожата е благодарна за неговите уроци, които ѝ помагат да продължи, за да остави своя знак в света – „това дете“ (Йоанна). И никой не бива да подозира за забранения кръстен знак, който прави вечер над спящото момиченце, нито за скритата малка икона в кутията за писма.
Впрочем за иконата знае Йоанна, но за нея тя е „жената, която живее в кутията на баба“ и бебето, което държи в ръцете си, прилича на „брат ми ангелът“. Сянка на ангел се очертава на стената още в първото изречение от първата част – „Зима“, и се появява (този път с меч в ръката) и в началото на „Есен“, друг съдбовен момент, когато Йоанна вижда и преживява случващото се със своите детски сетива, чувствителни за причудливото. И в двата случая обаче детето не губи връзка с реалността – допуска, че може би вижда нощна пеперуда или пък расте сянката на фигурата върху чешмата. И все пак не иска да се раздели напълно с магичността на своя свят, в който тя вече не е малка, а и фобиоскоп има, скрит на тайно място. В този свят всичко би трябвало да има смисъл и дори ако изглежда страшно, може да води към добро, както е в приказките. Като цяло хората на улица „Мечта“ са добри, не обичат да докосват раните на ближните си, готови са винаги да си помогнат, ако нещо е възможно да се спаси – с премълчаване, намиране, забравяне, дори с… добронамерено преименуване на децата според изискванията на „новия живот“. Така бъдещият Витомир се оказва с име Владимир, а седемгодишната Йоанна знае, че името ѝ за пред света е Анна.
Сладкодумната приказност на повествованието, присъща на Яница Радева, в този роман идва не само от детското светоусещане и периодичната поява на преизказните глаголни форми. Внушението за уютна, носталгично обагрена чувствителност (която уравновесява и успокоява разказа за очевидните несправедливости, жестокостта и абсурдността на някои събития) се дължи и на осезателно присъстващото смислово-емоционално ядро, свързано с вече позабравеното живеене, по-скоро битуване на малките хора по малките улици, в малките градове на една малка страна: Стъргалото, киното, в което лентата се къса, но младежите и момичетата, седнали на последния ред, са безкрайно търпеливи; басмените рокли, дочените панталони, одеколонът, вестникът от будката, застланият с нови плочки площад; бозата, безалкохолното, леблеблията и фъстъците от павилиона наблизо, ресторантът, в който радиото бръмчи…
Романът на Яница Радева не бяга от реалността, нито я украсява, но позволява на светлината, която героите му носят, да я озари. Тази светлина е свързана с вътрешната им свобода, чиито корени са в небето и поради това е неподвластна на земните ограничения. Авторката има едно особено, щадящо отношение и към персонажите, и към читателите си. Трагичните събития са поднесени някак си „с упойка“ – те са се случили в миналото, предстоят в извънсюжетното бъдеще или се осъществяват в някакво друго пространство (на границата с чуждата страна, към която тръгват следите в снега). На улица „Мечта“ краят на историята е приказно щастлив, дори големите стават деца, в първия ден на новата година, започваща в понеделник:
„Всички запомнили мига, в който детето се протегнало към бъдещето. Каквото и да е то, каквото и да ни чака, щом едно дете се протяга към него, не бива да се страхуваме“.
