Разговор с Момчил Миланов за дебютния му роман „Лято в Бурландия“ (издателство „Аквариус“).
Момчил Миланов е роден през 1986 г. в София. Завършва международно право и международни отношения в Страсбургския университет и Колежа на Европа в Брюж. В момента е докторант и асистент по международно публично право в Женевския университет. Работил е в различни организации в Брюксел, Хага и Париж. Негови текстове са публикувани в „Култура“, „К“, „Свема“, GRANTA, „Текстил“ и други издания.
За мен „Лято в Бурландия“ е една много литературна книга, в която по интересен начин боравиш с времето. Тук можем да споменем и името на Борхес, който също обича да играе с времето/времената, а и присъства по специфичен начин в романа. Да влезем в този роман през времето, което има различни аспекти – историческо, свързано със сезоните, вътрешното време на героите, времето на съня и времето на реалността.
Докато пишех книгата, си мислех, че главният герой е езикът, защото и аз вярвам, че това е една литературна книга. Но времето е другият скрит главен герой. И както ти отбеляза, той функционира на много нива. Като в хайку, той е ключ, който помага за разгръщането. Времето в книгата работи на много нива: историческото време, чисто сезонното време и времето вътре в нас, как ние го усещаме. Особено през очите на едно дете, чието възприятие за време е доста по различно от начина, по който го усеща порасналият човек. Това може да се види, като погледнем как мисли бащата и как мисли синът в тази книга. Синът за мен е много чувствителен, зрял, може би дори твърде зрял човек.
Главният герой е осемгодишно момче, той се нарича Щерн и живее в Грейщад.
Да, мнозина читатели инстинктивно усещат близостта с една софийска действителност, която може би е тук, може би е била някога тук. Когато пишех текстове, като доста по-млад, имах много странно чувство. Всеки път когато се замислях дали да не напиша текст, чиито герои да бъдат с български имена, потопени напълно в действителност, която е много близка до нашата, усещах, че това е нереално, че има нещо странно. Случващото се тук и сега ми се струваше неубедително и не можех да намеря ключа към него. Затова и героите ми носеха винаги много странни имена. Затова може би и в „Лято в Бурландия“ присъства това странно преплитане между нашата реалност, нашето минало и една фантазия. Някои смятат, че това е магически реализъм. Честно казано, не съм сядал с намерението да напиша книга, която да бъде квалифицирана като магически реализъм, просто исках да разкажа една история. Това ме движеше през цялото време. Една история с начало, среда и край. Макар и с доста игри във времето, които изискват от читателя определена концентрация и вживяване.
Книгата ме пренася в детството ми и мисля, че магичното е тук, защото магичното присъства в детето. Детето е по-уязвимо и вследствие на това то усеща и вижда неща, които в зрелостта са нещо друго. В книгата въображението и фантазията са вплетени по такъв начин с реалността, че не можеш да ги разделиш. Те са една плът. Много ценно е това, което си успял да направиш, да пресъздадеш усещането на едно дете.
Мисля, че книгата може да бъде определяна като магически реализъм, доколкото тя изисква от читателя особена нагласа, възприятие на реалността или на нереалността, която за читателя с въображение няма никакво значение. То е една плът, както ти каза. Това определено е книга пътешествие. Не знам дали е назад, или напред във времето, на мен ми се иска да е назад, но тя при всички случаи е пътуване във времето.
Имаш определено отношение към езика и към литературите, възкресяваш определени образи, определени отношения, определени фрази дори, които сега не са част от живота ни, те са останали в миналото. Не мислиш ли, че в крайна сметка един от героите, от скритите героите, е паметта?
Напълно съм съгласен с теб, че има определени фрази, има определени регистри, които съществуват, доколкото ние ги помним и ги употребяваме. И затова за някои читатели, които имат спомени от 80-те и отпреди това, тази книга ще говори по един начин, на следващите поколения обаче тя ще говори по съвсем друг начин. Тя е едно хранилище. С ясното съзнание съм, че езикът се променя и че някои от тези думи и изрази изчезват, както и че книгата не е речник, тя има друга функция, тя трябва да разкаже своята история. Доколкото тези думи и изрази имат място в нея и са живи, аз съм безкрайно щастлив да мога да ги използвам, или по-точно ако те ми позволят, да намеря място за тях.
По отношение на паметта и грижата за нея, тази книга по завоалиран начин е и политическа. Не случайно в нея се появява Народният съд, ти боравиш и с определени образи и символи, които много ясно всеки ще разбере какво изобразяват и как се повтарят във времето под една или друга форма.
Това беше като вървене по много тънък и остър бръснач. Дали може да бъде разказана история, да бъде написана книга, която от една страна да загатва през цялото време за определени събития от миналото, а от друга, това да не бъде натрапено в очите на читателите. Да не се вижда дидактиката под всякаква форма. Това трябва да остане една история в крайна сметка, иначе би било нещо друго и би било като пистолетния изстрел по време концерт. Това беше и голямото предизвикателство, вървене по едно много тънко въже. В този смисъл, „Лято в Бурландия“ е много литературна книга, защото литературата позволява паралелното съществуване на светове, може да се каже, че тя дори го предполага. Нейната тяга е полифонията. Ти спомена Борхес, това не е случайно, един от важните герои в книгата е Ф. Унес, име, което на почитателите на Борхес мисля, че ще говори много. Разгръщането на паралелни исторически пластове беше голямо предизвикателство.
Да поговорим още за съня и реалността. По какъв начин сънищата и фантазията са част от живота ни – доколко доминират, доколко ги осъзнаваме, доколко успяват да работят в нас, без ние да разбираме, една скрита реалност, която се проявява. В литературата това има своите образи, какво обаче намираш ти в него?
Първото нещо, което ми идва наум и което ми се струва важно, е, че тази книга се роди от един сън. Той е вътре в книгата и ми подейства като задвижващ фактор. Сънувах го в началото на 2020 г. и известно време остана в главата ми, докато разбера, че в него има нещо много повече от това, което е. Беше като шахта, в която трябваше да вляза. И когато излязох, вече не бях сам, а с книга. И това е важно, защото сънищата отварят такива пространства. Те са безкрайно хранилище на теми, истории, на случки и образи, от което можем да черпим. Благодарен съм, че имах достъп до това за времето през което писах книгата, защото без този сън, нямаше да я има. Щях да продължавам да съм заобиколен от натрупани през годините ръкописи. Другото, което ми се струва важно, е, че за читателя, който може да се вживее, сънят и реалността не са едни класически опозиции. Героите в романа преминават в едно друго пространство, не през съня, те преминават будни по начина, по който Бастиян в „Приказка без край“. Това е, струва ми се, най-добрият синоним на могъщия читател с въображение, на читателя автор. Иска ми се тази книга да бъде пътуване, в което читател и автор са едно. Не случайно има моменти, в които на читателя е оставено значително пространство, за да го запълни със себе си, със своите усещания. Когато една книга се пише, ние черпим от залежи, които са потенциално безкрайни. Затова и всяка книга е по-умна от своя автор. Затова е по-важна книгата, а авторът трябва да остане на заден план. Той е просто инструмент, посредник.
Книгата е и много психологическа, в лоното на този роман е семейството. Мисля, че Щерн затова е толкова зрял, защото се сблъсква с реалността и я преживява така, че да я приеме. Понякога въображението се използва, за да се справиш с нещо.
Семейството може да бъде сигурно пространство и същевременно може да бъде бойно поле. В сърцето на тази книга стои едно особено семейство, то е разполовено и всъщност едната половина отсъства. Всичко това по някакъв начин резонира и през темата за публичното, защото публичното и частното са в силен конфликт. Частното – семейството, това пространство, което е около нас, което ни обгръща по най-пряк и непосредствен начин, и усещането за публично, за обществено, за общност. Това мъгляво усещане за опасност, което нараства все повече и повече. В този смисъл, това е едновременно книга за безоблачни и щастливи моменти, която навлиза и в много по- зловещи територии на страх и травматични преживявания. Всичко зависи от проекцията, която читателят ще наложи сам.
Мисля, че и двете неща – семейството и обществото – всъщност са неимоверно свързани. Ако вземем 90-те години като пример, това е много видимо в България. То е свързано с промените и с голямото усилие при някои да се съхрани семейството, да се съхраниш психологически, при други – да се съхраниш на битово ниво, да продължиш да съществуваш.
Напълно съм съгласен, книгата е неизбежно психологическа и това е може би най-големият риск, който поех за себе си – дали тя няма да остане в едно сляпо петно на тази колективна памет, всичко, което ние изтикваме под килима, за да може то след време да се върне като ураган и да ни помете. В книгата става дума за много такива слепи петна, ти вече спомена някои от тях. Притеснява ме до какво би довело всичко това. Като автор аз мога само да се старая да правя това, в което вярвам безрезервно – че литературата е нещо много живо и че тя може да измъкне хората от някои много тъмни и студенти места. Вярвам, че една от функциите на литературата е да събира, помага, лекува и утешава, макар и напоследък тя да има сериозна конкуренция. Моята искрена надежда е, че чрез превземането на въображението книгата неусетно и могъщо прави така, че да усетим мястото ни в света, да усетим, че сме част от нещо по-голямо. Ако не вярвах в диалогичната функция на литературата, книгата щеше да е някакъв апотеоз на солипсизма, всички щяхме да сме априори изключили идеята за каквато и да е близост и най-мрачните антиутопии щяха да ни се струват като приспивна песен.
Книгата определено е диалогична, тя задава и много въпроси. Как се справяме с трудностите? Дали сме заедно? Дали сме общество? Тези въпроси се раждат, защото се навлиза в личното пространство като усещане.
И в крайна сметка от птичи поглед това е най-публичното пространство. Това усещане, което едновременно е дълбоко индивидуално, но и колективно. В крайна сметка, това е един опит да задвижим на практика фразата на Георги Господинов „аз сме“. На мен ми се искаше обаче това да не е постмодерно писане, да не е важно кои са влиянията под него, да е важна единствено способността за вживяване, за вчувстване. Читателят, разбира се, трябва да бъде много мислещ и креативен човек, но той трябва да бъде и чувстващ човек, който да остави книгата да мине през него и през неговите филтри.
Ще ми се да поговорим и за насилието, защото то също е тема, която присъства. Защо за теб е важно да се говори за насилието по този начин?
Наистина то присъства по различен начин, на различни нива в книгата. То е публично, някой път е скрито, въпреки че е пред всички нас, но е нормализирано. То е част от нормалността, например това, което се случва в училищата. Имам чувството обаче, че нашият праг е доста висок, един от начините това да се покаже е там, където изпъква чувствителността на героя, защото това е трудна тема. Може би дори е част от моите слепи петна, които се старая да изтласкам и които се връщат отново и отново. Щерн е много чувствителен и се питам дали неговото особено възприятие на това, което се случва в обществото, около него, е свързано с това, което на него самия му се случва. В книгата има две момчета, които го тормозят в училище. Идеята за насилието е в пряка връзка с идеята за властта. Тук се появява и образът на държавната власт – баронът, който има определени властови амбиции. Може би това е най-мистичният персонаж, тъй като той често работи през отсъствието си. Това е и характеристика на властта като цяло, не е нужно през цялото време да бъде демонстрирана, достатъчно е да бъде усещана. Както страха на жертвата, в случая на Щерн, от неговите мъчители. Те не са около него през цялото време, но му оказват влияние през цялото време. Точно това е властта.
Има един момент към края на книгата, в който баронът казва, че не обича да говори за себе си, защото хората са важни, не той. Не е ли това популизъм в действие?
На мен това ми напомня на социалните мрежи, на идеята, че потребителите са и самият обект, те са най-ценното. Без тях този, който контролира самата социална мрежа, да кажем нейният създател, е нищо. Те са най-ценният му материал, те са неговият ресурс, те са неговото най-голямо богатство. В този смисъл, парадоксално, баронът не лъже, той казва самата истина. Разбира се, в очите на неговите поддръжници, това бива тълкувано по съвсем различен начин.
Да завършим нашия разговор с темата за пътуването, която присъства в „Лято в Бурландия“. Ти също спомена, че за теб този роман е пътешествие. С какво е важно пътуването и усещането за него?
В книгата има една сцена, която се развива на гарата. Исках да предам усещането за трепет на малкия Щерн, за очакване, че нещо ще се случи, нещо много впечатляващо. То е като в храм, в чакалнята на гарата. За мен това е много важно, тъй като през последните 12 години се местех в пространството, а понякога и във времето. Доста пъти ми се налагаше да сменям градове и държави, а същевременно съм много силно свързан с България и със София. Това беше един от моите начини да сдвоя обратно тук и там. Това е една от личните функции на книгата, да спои отново тук и там, да ми покаже, че това е възможно. С времето заминаванията стават все по трудни, а завръщанията все по приятни.
