Вече две седмици не спирам да мисля за този писател. Набавих си и струпах в къщи всичките му книги – без една, която не мога да намеря никъде – и сега ги изчитам. Не са много, пет-шест на брой. Обадих се поне на десетина колеги, стари, опитни писатели, литературни историци, критици, врели и кипели в живота на СБП от едно време. Без един, другите не бяха чели този роман, не го познаваха. За човека също знаеха малко.
Бил чепат.
Бил горд.
Изчезвал задълго, после пак се появявал
Бързорек.
Беше им известен главно покрай скандала, който беше предизвикала негова публикация в сп. „Септември“ навремето, през 1975 г.
Този скандал беше довел до уволнението на голяма част от редакцията на списанието, начело с тогавашния му главен редактор Камен Калчев, по същото време и зам.-председател на СБП. И до претопяването на броя.
Лично Тодор Живков се разпоредил.
Намерих тази публикация, прочетох я. Наистина, имало е защо. В края й за пръв път се споменава за българите, лежали в сталинските лагери.
Някой се обадил на съветския посланик. Съветският посланик се обадил на Тодор Живков. И Тодор Живков се разпоредил немедлено. Ето, затова беше издрънчала главата на самия Камен Калчев.
Имало е защо.
(Същият този текст излиза после в две от книгите му, публикувани съответно през 1980 и 1986 г., но осакатен, смален, без страшните пасажи.)
Но всъщност думата ни беше за романа.
Ето как започна всичко.
На пазара Красно село една баба продава в кашони стари книги. След реконструкцията на пазара я изхвърлиха оттам, но тя намери пристан отсреща, на едно слънчево паркингче. Прислонила се е до една от старите сиви касетки на енергото, донесла си е столче. Лицето й е станало кафяво от слънцето и прилича на лицето на стара перуанска шаманка. Минах край нейните кашони, порових се вътре. Видях този роман, взех го, разгледах го. Нито заглавието ми говореше нещо, нито името на автора. Но може би съм го отгърнал и няколкото прочетени изречения ме накараха да си го купя. За два лева.
Когато го привършвах два дена след това, знаех, че държа в ръцете си шедьовър.
Подобно зашеметяване след прочита на литературно произведение не бях изпитвал отдавна, може би от прочита на „Шантарам” на Грегъри Дейвид Робъртс преди няколко години.
А това на всичкото отгоре беше роман за Априлското въстание. Шедьовър за Априлското въстание. И дори с бонус – Априлското въстание през погледа на помаците.
Книга от ранга на „Цената на златото” или, ако погледнем по-общо, и на „Време разделно”. Книга, която рано или късно трябва да заеме мястото си до тях.
Някой ще попита, как разбра, че това е шедьовър. Какво да отговоря? Кой за каквото е учил. Аз съм учил да разпознавам шедьоврите.
Та повтарям. Това е роман-шедьовър.
Ама ти не казваш най-важното. Как е името на автора? И заглавието на романа?
И това ще стане. До няколко седмици ще напиша нещо по-дълго, тук или на друго място. С името на автора и заглавието на романа. И с цитати от статията, която обезглави Камен Калчев.
А дотогава – може да се пробвате. Минете край бабичката, поровете в кашоните й. Може да има и друга бройка от този роман, кой знае.
Бил чепат човек, казват.
Бил горд.
Изчезвал задълго, после пак се появявал.
Бързорек.
Бих искал да съм го познавал, докато беше жив. Да седнем някъде на по бира. И да го попитам едно-единствено нещо – как се пише такава книга?
