Текстът бе представен на семинар, посветен на 100-годишнината от рождението на Ромен Гари, френски писател и дипломат.

Искам да споделя два български спомена за Ромен Гари, които ми се струва интересно да отбележим сега. Първият ми е разказван от Блага Димитрова и се отнася до тяхното запознанство през много далечните вече 1946-1947 г. в София; втората щриха към портрета на Гари идва пак от приятелка, но от моето поколение вече; това е Антония Пеева, от много десетилетия живее и работи в Париж; разказът й засяга срещи с Гари, случили се в началото на 70-те години там, т.е. скоро след нейното пристигане там.

За да изясня контекстите, в които двата спомена достигат до мен, се налага да се върна малко към собственото си откриване и най-вече – към преживяването си на писателя, каквото несъмнено бяха за мен неговите книги, намерени в средата на 80-те години на миналия век; успореден бе интересът ми към личността и биографията му, както към уроците му за днешна и дори утрешна Европа.

1.

Открих  книгите на Ромен Гари, както казах, в средата на 80-те години във Френската библиотека на Софийския университет „Св. Климент Охридски”; там бяха доста от неговите романи, включително автобиографичната му книга със страниците, посветени на престоя му в България. Библиотекарката по онова време, Марина Нитова – нека споменем с признателност нейното име – се оказа страстна поклонница на писателя; тя търпеливо беше успяла да събере въпросните книги, като доверително и с шепот ги препоръчваше на избрани от нея читатели.

Четях романите на Ромен Гари  с нарастващо удивление и увлечение. Давах си сметка как яркият му художествен свят, включително сътворяваният с превъплъщенията му като Емил Ажар, обогатява най-напред самите ни сетива за живота. Извън познанието или насладата от четенето, които те носят, това са още светове, които разискват ключови социални и културно-философски идеи на ХХ век, без самият писател някога да заявява подобна претенция.

Помня добре афористичното послание на Гари за докрай победилите революции като за най-загубените за човечеството; при това те са донесли и най-много нещастия на човека; без да бъде нужно да се уточнява изрично, Октомврийската революция на бившия Съветски съюз беше яркият пример за тази закономерност; при това живеехме в социална реалност, пряко зависима от следствията на подобна пълна революционна победа.

В началото и средата на 80-те години дойде за нас в София и много трепетното вглеждане в разпространяващите се вълни на полската Солидарност. Колкото и да е странно, „Европейско възпитание” на Гари – тази негова първа книга от 1945 г., чието действие се развива във военна Полша, засягайки сражаващите се поляци, евреи, украинци, руснаци и т.н., та точно този роман по свой начин като че осветляваше дискусии и процеси, течащи през 80-те години. И обратното – социалните нагласи и политическите процеси от 80-те години в Полша на свой ред придаваха актуалност на диалози и разсъждения в първия роман на Гари, насочвайки вниманието към идеята за Европа и европейските ценности на ХХ век.

Удивително е приближаването на такива две фигури като Андре Малро и Гогол, които Гари поставя всред основните си литературни учители. Толкова неочаквана и почти невъзможна комбинация, би казал някой. Извън намеренията ми е да я разисквам по-подробно сега. Но така или иначе – чрез осмислянето на точно подобно литературно наследство и заедно с шегата, насмешката, често гротесковите и почти гоголевски ситуации и интонации, които изобилстват в романите на Гари, те също се превръщат в толкова привлекателни за нас. Заслужава специално внимание признанието на писателя за смеха и за комичното като средство за пречистване на обществата, но и – като зов за смирение на човека… [1]

Бих припомнила и неговия ужас от реликвите, за който говори в автобиографичната си книга; идеите-реликви и личностите-реликви – били те Маркс, Ленин, Фройд и т.н., неизменно задушават човека;  нашият собствен опит и живеене в продължение на десетилетия под неизменния диктат на подобни реликви, ни карат най-добре да можем да оценим тази авторска позиция.

Съжалявам, че само ще спомена роман като „Лейди Л.”, където с изследователска страст Гари проследява пътя на някои идеи на руския нихилизъм към европейския анархизъм; тук са фигурата и съжденията на Кропоткин, които с посредничеството на ревностния му читател и първи негов европейски преводач, Бенито Мусолини, имат своя резонанс по света, в това число и в съвременния тероризъм.

Скъп ми е роман като „Големият дрешник”, писан в София през 1947 г., към  който ще се върна в края. Над всичко – скъп ми е начинът, по който тържеството на живота и неговата самоценност остават като че за Гари над всеки възможен техен смисъл, придаван им от човека. Метафората за победния и мощен ход на стадата слонове (от „Корените на небето”) изразява ярко този мотив на писателя; показва ни го загрижен за бъдещето на планетата много преди да стане модна дума като екология; метафората със слоновете остава символ на свободата, която неудържимо идва някой ден.

Наистина твърде самобитно е това творчество; без романите на Гари да са чужди на трагизма и абсурдите в човешкото съществувание, то той, наред с това, се прекланя непрекъснато пред чудото и силата на самия живот…

Бързайки сега да се върна към двата спомена за него, трябва още да кажа как много от своите открития и впечатления от книгите на Гари по онова време, аз споделих с Блага Димитрова; виждахме се сравнително редовно и си говорехме по най-различни теми. Започнах да й нося някои от романите му, тя скоро забрави първоначалната си скептична усмивка към тях и ги зачете с нарастващ интерес.

И някъде тогава дойде изненадата, че всъщност тя познава и се е срещала с интригуващия ни сега писател, но тогава той е бил само новодошъл френски дипломат в следвоенна София.

2.

Да погледнем сега заедно към тази любопитна, предполагам не само за мене, картина: от Университета по „Царя” надолу към Борисовата градина, се движат съсредоточени в разговора си мъж и красива млада жена: до младата поетеса върви новият й познат, французин със странното име Ромен Гари. Срещнали са се случайно, но това не пречи на разходката им сега да стане по-продължителна.

Гари е пристигнал неотдавна в София като аташе във френската легация. Запознали са се съвсем наскоро на вечер в Съюза на българските писатели; на нея Петър Увалиев го е представил като много обещаващ, според него, френски писател, но автор засега само на един публикуван роман. Увалиев разказал повече за биографията му на военен летец и спътник – от началото на войната в Англия – на самия генерал Дьо Гол…

За какво обаче си говорят Блага Димитрова и френският дипломат до нея? Не е разговор точно това, а спонтанно тръгнала и вълнуваща ги съвместна рецитация. И на чии стихове? Естествено на любимия за двамата Мицкевич – рецитират го и си го припомнят, един след друг, все направо на полски; силно изненадана е Блага колко добре владее французинът този език; има повод и за други езикови удивления, когато в даден момент разговорът потича на руски…

Естествено, Блага Димитрова не може да знае тогава нито историята на самото му име, нито неговата собствена, преминала от Русия, през Литва и Полша към Франция. Говори му още за нещо, което видимо го интересува: запознава го с пасажи и му предоставя по-късно цялата поема за войника Василий Тьоркин на Александър Твардовски; наскоро я е получила и сега я превежда.

Не бих коментирала как символът на войника Тьоркин може да ни изглежда днес по-различно. И не това е важното сега. Не зная точно колко продължава разходката-рецитация, но тя май се повтаря. Имат и други срещи: поканена е в дома му с други  гости, които вече не помнеше, когато ми разказваше за това. Там е съвсем мълчалива жена, вероятно първата съпруга на Гари, която е с него в София; домакинът й превежда внимателно, когато разговорът тръгва на руски.

Иначе позвъняванията на Гари по телефона са обикновено в късен час, според българските порядки. Даже такава подробност си спомни и отбеляза Блага Димитрова. Тя му разказва още за големите ни поетеси:  Дора Габе и любимата й Елисавета Багряна! Те силно заинтригуват Гари, иска от нея още данни. Коментира така:  малка страна с толкова видни жени – поетеси, всяка със свое собствено място…

Скоро Блага Димитрова заминава за Москва, когато се завръща, Гари не е вече в София. Можела ли е въобще да предположи в какъв голям и интересен писател ще се превърне той! Жалко наистина, повтаряше ми тя, че никога дори не й е хрумнало да го потърси, когато е била в Париж. Колко по-интересно би й било сега да си поговори с него, а не с онези, след които глупаво тичала в Париж…

Само че в това сега Ромен Гари не беше вече между живите; беше си тръгнал от този свят сам и доброволно, независимо от цялата си обич към живота. А възкресявайки разходките и разговорите му с Блага Димитрова, ми се натрапва такова съвпадение: четеният тогава в София Твардовски е също всред обсъжданите по-късни самоубийци на своята страна; отвъд всякакви политически конюнктури и вероятни лични мотиви, ето го пак възможният тласък на странното чувство за роднинство, което Гари започва да изпитва към Твардовски в София…

В началото на 90-те години и след промените у нас исках непременно да представя Ромен Гари и най-вече епизодите, свързани с  България, от неговата автобиографична книга „Нощта ще бъде спокойна”. Тогава попитах Блага Димитрова: мога ли да използвам нейния спомен за него в това си намерение. Разбира се, зарадва се тя.

Уточнихме отново детайли около техните срещи през 40-те години, преди да отнеса своя тогавашен текст в списание „Летописи”. [2] Беше, както вече уточних, началото на 90-те, скоро Блага Димитрова стана вицепрезидент на страната. Съжаленията й обаче по повод пропуснатите късни срещи с Ромен Гари бяха още по-силни – как е можело да си говорят, а тя все бързала след други, съвсем вятърничави неща в Париж, докато той си е бил все още там…

3.

Ето сега споменът-щриха, свързани с моята приятелка от млади години, Антония Пеева. Тя замина от България – казах го – в самия край на 60-те години; няколкото им срещи с Гари в Париж са от него време и от самото начало на 70-те. Чувам, разбира се, разказа й доста по-късно и когато след много години се виждаме отново, тогава също получавам съгласието й за огласяването на този спомен.

Бих прибавила сега, че Тони се занимава с български език и литература, които преподава много дълги години в Парижкото училище за източни езици; запознава се с Гари по негово искане и инициатива, когато от общи познати той научава за новопристигналото момиче от София. Удивена е, че я разпитва за улици и места, които добре си спомня. Кани я веднъж в скъпо модно заведение, където изрича странна молба: нека си говорят на руски език!

Предложението никак не се харесва на моята приятелка. Та тя е наскоро дошла от България, където е била длъжна да обича този език. Съсредоточила е усилията си в ученето на френски. Защо трябва да се иска от нея да говори на руски, който въобще не владее?

Чак след доста време и след като е присъствала на церемонията по последното изпращане на Гари (а тя е специална за спътниците на Дьо Гол), тя разбира по-добре странното искане на Гари отпреди години.

4.

Ще се върна съвсем накратко към споменатия роман „Големият дрешник”, писан в София през 1947 г. Книгата възкресява пъстрата картина на следвоенна Франция; очевидно е обаче, че писателската мисъл и въображение са подхранвани и от други социални реалности, познати им или наблюдавани по него време. Направени са някои паралели – днес очевидни, но тогава все още шокиращи за мнозина – между чувството „за правота” на германците и непреклонната неумолимост на Вишински. Става все по-ясно, че в „лагера на добрите” също има не малко лицемери, нагаждачи, кариеристи, лъжци. За тях ли е загинал бащата на героя, който разсъждава за всичко това? Стигаме до принципната идея, че от ценностите на революцията и на съпротивата в бъдещето могат да оцелеят само онези, които са насочени не към омразата между хората, а са способни да предизвикват тяхната любов и солидарност.

Само че, както е добре известно, в България от него време, надделяват именно омразата и диктатът на реликвите; затова е още по-интересно да видим и прочетем как в дипломатическите си доклади от София Гари съвсем не пренебрегва ценностите, изповядвани от писателя; те съвсем не пречат на по-хладния политически наблюдател на процесите у нас, какъвто той е длъжен, според дипломатическия си статут, да бъде.

Пожелавала съм си преди години четивото на тези доклади; затова нека вярваме, че те скоро ще достигнат в пълнотата си до нас.

Елена Михайловска е дългогодишен професор в катедрата по социология на СУ „Св. Климент Охридски”. Доктор на изкуствознанието и на философските науки, изследователските й интереси през годините засягат различни страни на отношенията общество-култура, историята на социалните идеи, биографичните подходи и методи в социалното познание днес и т.н. Автор на книгите: „Създадени сме и за размишление. Димитър Ив. Шишманов. Биография”, „Култура на оцеляването”, „Митът Париж”, „Възхвала на (г)локалното”, „Цивилизация и цивилизации: теории”.