Връзката дипломация-литература е дълголетна. Тя е една от чертите, характерни за образа на Франция в чужбина, понеже отразява мястото на литературата и изящната словесност във френската история и култура. На 2 декември се навършват 35 години от смъртта на Ромен Гари.

„Ще бъдеш посланик на Франция, майка ти ти го казва!“

Читателите на „Обещанието на зората“ вероятно са разпознали пророческата повеля на Нина Кацева, отправена към сина й Ромен сред събралите се съседи на стълбищната площадка пред мизерния им апартамент във Вилно.

Ако вярваме на автобиографичния разказ, тогава Гари е бил на 8 години. Доста млад, за да очаква толкова обещаваща съдба. Особено като син на самотна майка-еврейка, лишена от средства и контакти, изгубена в голям централноевропейски град, разкъсван от етнически конфликти, с променливи граници, и без френско гражданство.

Нещо повече, тази майка, движена от несъкрушимата вяра в сина си и бъдещето му, не смята, че съдбата му ще се ограничи единствено до дипломатическата кариера, а му предсказва и литературна съдба и то от най-обещаващите:

„Ще бъдеш Габриеле д’Анунцио, Ибсен, Толстой. Ще напишеш „Война и мир“. Ще бъдеш Виктор Юго“.

А читателят днес  се възхищава на предсказанието и визионерството на една майката в крайно тежко положение, сама и преследвана от кредиторите.

В крайна сметка не става ли авторът на разказа за невероятния път, обещан от зората, успешен романист – единственият автор два пъти носител на наградата Гонкур? Не прави ли успоредно и кариера на дипломат, която отвежда натурализираният французин, пристигнал на 14 години във Франция, до поста Генерален консул, за да се откаже по-късно доброволно от нея и да посвети личността си изцяло на писането и на втората си жена, младата и очарователна Джийн Сибърг.

Днес, сто години след раждането му, жизненият път и своеобразието на Гари са ни добре познати, макар и да са останали някои непълноти. Академичните трудове, биографиите и есетата, посветени на него и творчеството му са многобройни. Почестите и свидетелствата за признателност, дори и закъснели – също.

Той обаче остава човек, който е трудно да определим. Да започнем с онова, което би трябвало да го характеризира най-добре. Дали става дума преди всичко за дипломат, който едновременно се занимава с важна и плодотворна литературна работа, или по-скоро за писател, който в даден момент заема поста и изпълнява функциите на дипломат?

Оттук идва и заглавието, което избрах: „Гари: дипломат-писател или писател-дипломат?“

Интересът е не само теоретичен. В действителност той препраща към онази част от дейността му, с която искаме да го запомним, към онова, с което е известен и ще остане наследство за поколенията. Изборът между различните превъплъщения и направления, по които може да се тръгне, не е лек. Особено когато става дума за богат жизнен път и сложна личност.

В случая с Ромен Гари, както по-рано сам той отбелязва в биографичните си бележки, специфичното е, че в действителност става дума за няколко пълноценни живота, които живял:

• Успешен автор на около 32 творби, преведени на множество езици и в допълнение – създател на най-красивата мистификация в историята на литературата;
• Пилот, поддръжник на дьо Гол и участник в освобождението;
• Съпруг на филмова звезда и режисьор на два пълнометражни филма;
• За известно време дори хроникьор за няколко френски и американски вестници и списания;
• И да не пропуснем – дипломат от кариерата…

Често има склонност да се забравя – освен в Ке д’Орсе[1], бившия му работодател, че той ще изпълнява дипломатически функции в продължение на повече от 15 години.

В действителност, уместно ли е да определяме Гари като дипломат-писател или писател-дипломат? Във Франция има добре установена традиция в това отношение – традицията на дипломатите-писатели. Образът на Ромен Гари се вписва отлично в нея и дори е една от най-забележителните й илюстрации.

Да отбележим, че става дума преди всичко за френска традиция. Всички си спомняме имената на големи писатели, които са изпълнявали и дипломатически функции като: Октавио Пас, Карлос Фуентес, Мигел Астуриас, но тази особеност е доста по-ограничена по света.

От друга страна е интересно да подчертаем, че привилегированата връзка, която като че ли съществува между литература и администрация, е съсредоточена най-вече в дипломацията. В останалите администрации, като например префектурата, това е рядкост.

В действителност да се поверяват дипломатически мисии на писатели е стара френска традиция. Помним, че Шатобриан е назначен във Френското посолство в Рим. Стендал е бил консул в Триест, а после в Чивитавекия. В по-близкото минало Пол Клодел заема постове в Съединените щати, Германия, Бразилия, Дания, Белгия и в Китай, преди да завърши като посланик в Япония. Да си припомним, че Алексис Леже, генерален секретар на Министерството на външните работи в навечерието на Втората световна война, е бил еднакво познат и като поет под името Сен-Джон Перс, за което получава Нобеловата награда за литература.

Следователно връзката дипломация-литература е дълголетна. Тя е една от чертите, характерни за образа на Франция в чужбина, понеже отразява мястото на литературата и изящната словесност във френската история и култура. В действителност литературата е неразделна част от националния ореол. Става дума за важен елемент от културната дипломация. Дипломатите-писатели или писателите -дипломати правят двукратен принос към политическото влияние на Франция по света.

И все пак, противоречия между професията на дипломата и писателя съществуват, както отбелязва журналист от в. „Фигаро“ през септември 2007 г., в статията си, посветена на номинирането на френския лекар и романист Жан-Кристоф Рюфен на поста посланик на Франция в Дакар. Писателят, подобно на ковач, който вае, ковейки метала, не прави никакви компромиси с реалността, която се старае да промени. Докато дипломатът се опитва да промени света с ласка и доброта.

Дипломацията в творчеството на Гари

Гари е едновременно писател и дипломат и по тази причина е интересно да се опитаме да идентифицираме начина, по който той сам разглежда това вътрешно противоречие. Фигурата на дипломата неслучайно редовно присъства в творчеството му. Независимо от това дали става дума за професията на главното действащо лице, както е в „Европа“, където основният персонаж е посланик на Франция в Рим, или в една от новелите му като „Лютнята“; или за второстепенен герой като консула на САЩ в Женева в „Сбогом Гари Купър“, или за кратко споменаване, както е в „Лейди Л.“ или „Чародейците“, дипломатите гъсто населяват книгите му. Можем да добавим и разказа за годините, прекарани в служба на Ке д’Орсе, от биографичните му произведения „Обещанието на зората” и „Нощта ще бъде спокойна”, както и важното място, което темата за дипломацията заема по принцип.

При по-внимателно вглеждане в професиите на дипломата и писателя се вижда, че те имат много допирни точки. Става дума за връзки, които, противно на очакванията, обединяват дипломатическата практика с креативната свобода на артиста. Някои от традиционните задължения на дипломата са сходни с тези на романиста: необходимостта да има умело перо, наблюдателността, способността да опише определена ситуация или да изгради портрет.

Необходимостта от хладен анализ на фактите кара дипломата да осмисля човешките или социални ситуации в сравнително теоретичен план. Абстрахирането от каквото и да било лично чувство е равнозначно на точност. И подобно състояние се постига чрез дистанциране. Този факт дълбоко бележи Гари, който напълно осъзнава потенциално деструктивните психологически въздействия върху личността на онзи, който практикува подобно систематично дистанциране. Нуждата от лична защита срещу ужаса, който дипломатите понякога трябва да понесат, провокира опасност и от шизофренни прояви. Нещо повече, имунитетът поставя членовете на дипломатическия корпус в състояние на безтегловност, състояние, добре познато и описано и от други писатели-дипломати[2]. Цялата тази симптоматика е талантливо описана от Гари в романа му „Европа“ (1972), където представя процеса на отчуждаване, към който според него неизменно води професията на дипломата.

През годините, прекарани в служба на Франция по света, Гари лично е установил какви са последиците от това специфично професионално заболяване. В „Нощта ще бъде спокойна“ той разказва, че в Ке д’Орсе вече не броят случаите на психически „срив“[3]. Прекалено крехките личности, които не могат да устоят на разрушителното въздействие на дистанцирането, потъват в невроза[4], алкохолизъм[5] или подобно на самия Ромен Гари намират спасение в писането. Очевидно, преминаването му през дипломацията го бележи трайно. Веднъж натрупал опит там, той ще продължи да усеща вторичния ефект от отминалите дипломатически занимания.

Късно признание

В словото си при откриване на конференцията „Писатели-дипломати“, която се състоя през май 2011 г. в сградата на Министерство на външните работи, Пиер Селал, тогава главен секретар на Ке д’Орсе, напомни следното: „…тази традиция позволява на чистокръвните дипломати да ласкаят собствената си суета като споменават знаменитите си колеги: посланикът в Рим говори за Шатобриан като за свой предшественик, колегата му в Брюксел или Токио споменава Клодел, а да си призная на мен също не ми е неприятно да заемам бюрото на Филип Бертьоло и Алексис Леже“.

И да уточним: „Рядкост са все пак случаите на еднакво блестящи кариери и в двете професии“.

„Бившият министър на външните работи Ален Жупе, продължава Селал, се беше учудил, че кариерата на Жан Жиродо не е достатъчно сияйна. За Сен-Джон Перс, Нобелов лауреат по литература и главен секретар на Ке д’Орсе, или за Клодел, велик посланик и необятен писател, или за по-близкия до нас Жан-Пиер Ангреми, генерален директор по културното сътрудничество и романист покрит с награди, това е ясно. От Стендал до Гари съществуват и много посредствени или напълно незначителни кариери в дипломацията, които не са брутално прекъсвани, както тази на Моран.“[6]

По мнение на институцията кариерата на Гари като дипломат е била: „посредствена или във всеки случай средна“. Да виждаме ли в това злонамереност от страна на Министерството, както припомня Юбер Ведрин в заключението си на конференцията, посветена на Ромен Гари през февруари 2002 г.? Трябва да отбележим, че според някои архивни документи, събрани по този повод, администрацията на Министерството и знаменитият й представител не винаги са споделяли едно и също мнение.

В замяна други документи свидетелстват за признание към професионалните му качества от страна на по-висшите в йерархията. Например, коментарите във формуляра му за годишна атестация от 1957 г. включват мнение подписано от Ерве Алфанд, тогава шеф на службата и посланик във Вашингтон: „Изключително активен служител, надарен с истински талант в областта на обществените контакти. С пристигането си в Лос Анджелис успя да си осигури изключително добър прием и напълно овладя изискванията за поста“.[7]

През 2002 г. в Ке д‘Орсе, по инициатива на тогавашния министър на външните работи, се провежда първата конференция, озаглавена „Ромен Гари – писател-дипломат“. Според Юбер Ведрин това бе възможност за макар и закъсняло отдаване на почит към Гари от страна на институцията. Не ставаше дума за компенсация, защото литературната му слава беше безусловна. Той смяташе, че министерството дължи по-специално признание на един от „служителите“ си, както ги наричат в тази сграда, понеже по време на дипломатическата си дейност не винаги са се отнасяли добре към него.

В действителност Ромен Гари беше нестандартен. Личност, извън рамките на общоприетото, която в голяма степен се отличаваше от колегите си в институцията. За да разберем естеството на специалната връзка, която Гари поддържа с Министерството и то с него, трябва да се върнем към условията, при които започва дипломатическа кариера.

Начало на кариерата

През 1944 г. в Лондон, с посредничеството на Реймон Арон, който е чел и оценил ръкописа му, той се свързва с издателя Пиер Калман, който му обещава да публикува „Европейско възпитание“ във Франция след освобождаването на Париж. Книгата е преведена първо на английски, а когато най-после излиза във Франция, печели Наградата на критиката през ноември 1945 г. Говори се дори за Гонкур и много критици сочат „Европейско възпитание“ за книга на съпротивата.

Така Гари вече е писател. Част от желанието на майка му е изпълнено. Остава другото – да влезе в дипломацията. Тук майчиното пророчество също се сбъдва. Това обаче се дължи много повече на стечение на обстоятелствата, отколкото на чудо.

Чистката в големите административни институции след освобождението засяга и Министерството на външните работи. Много малко посланици или дипломати от по-нисш ранг са подали оставка преди 1943 г. Следователно съществувала е необходимост от частично обновяване на френския дипломатически корпус, като се отстранят най-компрометираните служители от режима на Виши и нацистките окупатори. Осемдесет и трима души са санкционирани, трябвало е да бъдат подменени. По идея на легационния съветник Шарбониер, Рене Масигли, тогава посланик на Франция във Великобритания, предлага да се наберат кадри в рамките на извънредна, допълнителна процедура. В началото този подход е мотивиран от моралното задължение да се приемат кандидати, които отговарят на критериите за участие в конкурсите за прием в дипломатическата кариера, но са били възпрепятствани от войната. В действителност са наети около 190 души като много малко от тях са отговаряли на тези критерии[8].

Мнозинството от селекционираните са от редовете на France Libre (задграничната опозиция, ръковедена от генерал дьо Гол)[9] или на вътрешната съпротива. Такъв е случаят с Ромен Гари, който никога няма да „вземе“ големия вътрешен конкурс, а ще бъде нает направо от новоназначения министър на външните работи Жорж Бидо и от директора на кабинета му Жилбер. Причините за това решение навярно трябва да се търсят в езиковите способности и в желанието на министъра малко да „освежи“ духа на министерството. От своя страна съвместяването на полски, руски и английски не е толкова обичайно сред набирания в мирно време персонал. При международната конюнктура през 1945 г. Министерството на външните работи има спешна нужда от хора, които бързо и ефикасно да започнат работа на постове в Централна и Източна Европа.

През 1944 г. Гари не решава спонтанно да кандидатства за дипломатическа работа. От неговото обкръжение му предлагат да предложи кандидатурата си. Той ще поиска първото му назначение да бъде в Лондон, където вече се е установил с жена си Лесли Бланч. Малко необмисленото обещание за поста културен съветник, дадено му от Малро, не може да се изпълни и той е изпратен в България.

И така той облича „униформата“ на перфектния дипломат, както го е правил и преди – офицер от военновъздушните сили. Подчинява се на обичаите и нравите на новата общност, в която е приет, и бързо усвоява правилата на играта в малкия приглушен свят на посолствата. При това той ще си остане същият и няма да се опитва да се слее напълно с новата среда.

Различията между допълнително приетите кадри, новодошли в изключително консервативната администрация, и старите, пазители на традициите, изглежда не са му създавали затруднения, въпреки че допълнителните назначения са провокирали напрежения в дипломатическите среди. Трябва да отбележим, че независимо от  своя скромен и космополитен произход той влиза в министерството от „позиция на силата“, с целия ореол на Ордена за освобождението и Наградата на критиката.

Кариерата за него никога не е била самоцел, нито дори, и далеч не само, единственото му занимание. Това го отличава от масата колеги. Комплексът на „Жокей клуб“, за който разказва в спомените си, никога не го е засягал. Интегрирането на Гари в Министерството на външните работи е вследствие единствено на личните му способности и на демонстрираното повсеместно желание да получи признание от страна на колегите си за принадлежност към средата.

Подходящо е да уточним, че ако Гари е бил в процес на търсене на професия, с която да се издържа, влизането му в дипломацията отговаря точно и на определен вид призвание. Влечението към дипломатическата дейност се обяснява с природната му любознателност и интерес към всичко, което опира до международни въпроси. Трябва да добавим и срещата с няколко забележителни личности, към които изпитва голямо уважение като Анри Опно, който е негов посланик в Берн и в постоянното представителство към ООН.

Опно се интересува много от изкуство и култура. Насърчава Гари да рисува и запазва завинаги доброжелателно отношение към него. Гари поддържа добри отношения и с млади колеги като Жак Вимон, Пиер Белиар или Жак Льопрет, които са в началото на кариерите си като него. За разлика от тях обаче, той няма да направи истинска кариера в дипломацията. Напредъкът му в йерархията не е особено бърз и никога не получава отговорен пост като например пълномощен министър или посланик. За това му липсва прослужено време (Гари остава на служба едва 15 години), а най-вече пълна отдаденост и желание да покорява други върхове освен литературните.

София и желязната завеса

Гари влиза в Министерството на външните работи на 25 октомври 1945 г. като втори легационен секретар. На 14 декември е назначен в София. Ромен Гари остава почти две години там, две съдбоносни години за България, която преминава през бурен период. Когато през 1945 г. пристига в страната, тя е окупирана от Червената армия. Въпреки антифашисткото въстание от септември 1944 г., България се третира като победена. Комунистическата партия постепенно завзема контрола над цялата страна.

Ромен Гари е привилегирован свидетел на развитието на събитията и може да ги проследи от всички гледни точки. Той има важното предимство да говори перфектно руски, майчиния си език, и полски, който е научил през детството си във Варшава. И наистина, дарбата му за езици помага бързо да научи български. По този начин, в рамките на задълженията си той ще установи контакт с хора от всички сфери и партии. С местното население ще говори на български, с окупационните съветски власти – на руски, а с американците и британците от Тристранната контролна комисия – на английски. На фона на голямото политическо напрежение и нарастващата бедност той усвоява бързо дипломатическия занаят, който, на неговото ниво, се състои преди всичко в наблюдаване. Способностите му са бързо оценени и му поверяват съставянето на годишните доклади за положението в страната за 1946 и 1947 г.

Прочитът на тези доклади изненадва с политическата зрялост на анализа. Без каквото и да било предварително обучение, освен придобитата с труд диплома по право и опита в областта на стратегията, натрупан във висшето командване на военновъздушните сили на Франс Либр, Ромен Гари се адаптира много бързо към онова, което се очаква от него.

Сила и яснота на анализа, точност на преценката за последиците от събитията и проницателност при изследването на причините доминират в тези два доклада. Талантът на дипломата Гари се проявява и в способността за прогнозиране, основаващо се на историческите събития и вековните тенденции. Анализът му за намеренията на България по отношение на Македония, в това число и за гръцката й част, е направен с добро познаване на старата руска стратегия за настъпление на Запад и достъп до проливите.

В докладите Гари подробно проследява вътрешното положение и откроява главните тенденции в актуалното развитие, като представя с изключителна проницателност анализ на комунистическата стратегия за завземане на властта. Гари много бързо е прозрял целите на Димитров и съюзниците му, както и залозите в играта. Той описва със специлен акцент планираното откъсване на страната от Запада и отдаването й във владение на новите комунистически съветски господари. За пример цитира прочистването на ключови сектори като армията и университета. Атакувайки елитите, които са привърженици на демократичните принципи и западната плуралистична традиция, новата власт постепенно затваря здраво оловния похлупак, който ще изолира България от останалата част на свободна Европа.

Въпреки безучастния тон, присъщ на добрия дипломат, в докладите му се прокрадва отчаяние от това, че вижда страна с толкова симпатични обитатели да попада под властта на съветския лагер. Ромен Гари запазва все пак трезвия си поглед. Според него ефикасността на използваната пропаганда и слабият критичен дух на населението се обясняват в голяма степен с липсата на политически традиции в региона. И под формата на едва завоалирана критика той не пропуска да отбележи, че онези страни (Великобритания, САЩ и Франция), които се възмущават от липсата на демократични правила в България, не са демонстрирали същите изисквания към фашизираното правителство между двете войни. Част от отговорността за положението се пада недвусмислено на непоследователността на западните демокрации.

Арестуването, а впоследствие и обесването на Никола Петков, с когото го свързва приятелство, му дава траен урок. В неговите очи Петков и демократичната българска опозиция са станали жертва на двойна грешка в преценката: на своята собствена – те са надценили решимостта на англо-американците да ги защитават, и на тази на англо-американците, които са подценили значението на България в противопоставянето на СССР срещу Запада. Нека кажем така: Петков е бил жертва на идеализма си. Липсвал му е политически реализъм и се е показал прекален европеец, „западняк“, при неблагоприятни за принципите му обстоятелства. Гари е разбирал изключително добре тази ситуация, защото самият той е идеалист.

Политическият реализъм, внушен от дипломатическата практика, с течение на годините уравновесява тази идеалистическа тенденция и поражда циничния и отчаян нюанс в много от романите му. И обратно – гледната точка на идеалиста-писател се прокрадва през стила на дипломата в докладите до Ке д’Орсе, когато става свидетел на драмата и трагедията на човека пред лицето на непосилни залози.

В края на ноември 1947 г. Гари е назначен в Москва, но той няма да заеме, освен може би за съвсем кратко, поста. Според слуховете му е дошло до гуша от комунизъм и е пожелал друго. Опитът му все пак е бил позитивен. Той научава много за реалностите в политиката и методите на действие на комунистическите партии на власт за него вече не са  тайна.

В дирекция „Европа“

Завърнал се в Париж, Гари започва работа в дирекция „Европа“, под-дирекция „Централна Европа“. В продължение на година и половина под ръководството на Пиер дьо Льос, той ще следи положението в Германия, Австрия, Унгария и Лихтенщайн. Страстно отдаден на литературата, той все пак се отнася сериозно към работата си в министерството, макар и по начин, различен от традиционния. Изработва много документи, свързани с бъдещето на Германия и сътрудничеството в Европа, които поразяват със своята значимост и прозорливост. Колегата му от онези години Жак Лепрет си спомня, че се е случвало да се съветват с Гари по важни въпроси: „Ставаше ясно –разказва той – че е дошло време Гари, който идваше в 11:00 часа и си тръгваше в 11:30 часа, да предложи идея, за която другите не се бяха досетили“. „Казвахме си: какво ли ще измисли Ромен?“ Това отнемаше ден или два. Той идваше, съзерцаваше, размишляваше, отправяше ми няколко думи, нахвърляше фрази върху няколко хвърчащи листа и три дни по-късно предлагаше доклад за директора на „Европа“. Документът предизвикваше възхищението, изненадата и безпокойството на по-голямата част от онези, които се бяха осмелили да го прочетат“.[10]

Берн

Промяна в декора. След Париж Гари е назначен в Берн, където ще остане от декември 1948 г. до февруари 1952 г. Работата не е интересна. В едно писмо до Гастон Галимар с дата от 27 април 1950 г. той се оплаква, че няма достатъчно време, за да пише и се разкъсва между разнообразните си дейности, работа и личен живот – в действителност най-вече личен живот. Онова, което преди всичко го безпокои е, че не може да участва в литературната надпревара.

Като изключим писателската дейност, престоят му в Швейцария не оставя други спомени, освен за една „напоителна“ закуска с Чърчил. Там обаче завързва приятелство с посланика си Анри Опно. През 1974 г. в „Нощта ще бъде спокойна“ той се хвали, че е слязъл в рова с мечки в швейцарската столица. Изглежда обаче това е само шега, която трябва да обясни колко престоят му, с изключение на литературната дейност, е бил неприятен.

ООН

За голямо щастие на 8 февруари 1952 г. е натоварен с функциите на втори секретар във френското постоянното  представителство към ООН. Анри Опно е отново негов посланик. Той поставя важна задача на Гари – да защитава политиката на Франция пред медиите в Ню Йорк и американското обществено мнение. Тази роля му приляга напълно; чувството му за връзки с обществото и лекотата, с която се изразява на английски, правят чудеса. При все това задачата не е от най-лесните, понеже IV-та република е потънала напълно в колониалните турбуленции в Северна Африка и Индокитай, а Студената война вече се усеща чак в кулоарите на ООН. Гари ще трябва да защитава и обяснява една изменяща се и понякога непоследователна политика (аферата с Европейската отбранителна общност), която в повечето случаи не споделя. Професията все пак му дава възможността да опознае Америка в дълбочина и да се запознае с функционирането на средствата за масова комуникация.

През декември 1954 г. Гари трябва да напусне ООН заради посолството на Франция в Лондон, където е назначен като първи секретар. Това назначение поставя въпрос: заемал ли е Гари в действителност този пост? Възможно е да не е. Посланикът в Лондон се сменя, вече не е Масигли, а Жан Шовел и той изглежда не е искал Гари. Авторът на „Европейско възпитание“ ще обясни по-късно това със стремежа да се избегне съперничеството между писатели: посланикът, който е чувствал у себе си зараждащо се литературно призвание, не оценява по достойнство идеята да има за сътрудник един толкова известен и талантлив писател.

Консул в Холивуд

Следва най-дългогодишното му назначение. На 21 декември 1954 г. Гари е назначен за Генерален консул на Франция в Лос Анджелис. Това е работата, от която ще запази най-добър спомен. Консулският район покрива Калифорния, Аризона, Ново Мексико. Гари и жена му се настаняват в консулството в Холивуд. Заради естеството на работата, той има много контакти с кинематографичните среди. В „Нощта ще бъде спокойна“ ще разкаже интересни случки и с малко ирония ще опише срещите си с известни филмови режисьори и американски звезди от големия екран.

В края на декември 1959 г. става съдбоносна среща. Джийн Сибърг и тогавашният й съпруг идват на вечеря в консулството, следва „любов от пръв поглед“. Тя ще доведе първо до раздялата, а в последствие и до развода с Лесли Бланч. На 26 юли 1960 г. Гари е назначен „с мисия в Централата“, неясна позиция, която във всеки случай ще му позволи да се присъедни към Джийн Сибърг в Париж. Междувременно „Обещанието на зората“ излиза и има голям успех, което допринася за изграждането на „златната легенда“ Гари.

От май 1958 г. генерал дьо Гол е отново на власт. Много са приятелите или бившите бойни другари на Гари, които заемат ключови постове във висшата администрация и политиката. Гари обаче не се възползва.

По негово искане той остава на разположение на Министерството на външните работи от 15 март 1961 г. Формално не напуска кариерата, но никога повече няма да заеме пост. Гари изглежда уморен от живота на дипломат. А той обича този занаят, който осигурява непренебрежими предимства – стил на живот и срещи с интересни хора.

Влизайки в Министерство на външните работи, Ромен Гари се надява, че от скромната си позиция ще може да въздейства върху хода на събитията. Действителността се оказва доста жестока. Гари бързо губи илюзиите си, принесени в жертва на лицемерието на политиката. Засегнат е от безсилието на химерата ООН, която разобличава в своя кратък роман „Мъжът с гълъба“. При все това, той не изоставя първоначалната си надежда, напротив ще съсредоточи цялата си енергия, за да изрази този стремеж под форма, която най-много му приляга – писането. Гари престава да бъде дипломат-писател, за да остане само писател, без да заема обществена длъжност. Така той се чувства по-свободен и може да пише без задръжки, като се посвещава изцяло на създаването на романи и това занимание става негова единствена цел.

*     *     *

За да отговорим на въпроса, който поставихме в началото – става ясно, че Гари е бил повече писател-дипломат, отколкото дипломат-писател – бихме могли да вземем под внимание датата на съответното начало на двете дейности, за да определим коя е била първа или можем да се опитаме да оценим относителната важност на двете кариери. И в двата случая ще стигнем до едно и също заключение: Ромен Гари е бил преди всичко белетрист, който е упражнявал професията на дипломат за отноцително кратък, съдържателен период. Бил е почти петнадесет години в кариерата и е заемал шест поста в четири различни страни, като не отбелязваме работата в Министерството в Париж. При тези условия със сигурност можем да твърдим, че тази дейност го е белязала и той се гордее с нея. Когато влиза в Ке д’Орсе, е бил на тридесет и една години и вече е  прекарал седем години във военновъздушните сили. Той се вълнува от първата си истинска професия и от съществената промяна на средата, в която по-рано е живял. Влизането в кариерата му предлага автентична професия. Тя ще осигури и материалното му състояние, което дотогава е доста нестабилно. Освен зараждащата се, но несигурна литературна слава, началото на кариерата на дипломат е едновременно стабилно занимание, начин да изкарва хляба си и осигуряване на общественото признание, което търси.

Този професия  има за него и друго важно предимство. Тя затвърждава натурализирането на родения като руснак под името Роман Кацев млад човек и го прави достоен представител на новата си родина в чужбина. В София, Берн, Ню Йорк или Лос Анжелис за местните събеседници, както и за французите в чужбина Ромен Гари ще представлява Френската Република. Той беше Франция. Майка му, която винаги е искала той да стане дипломат, най-после ще бъде овъзмездена. Годините на мизерия във Вилно и Варшава не са били преживени напразно.

Още по-важна е била комбинацията от двете дейности: дипломацията – заради благородството на професията и елитния характер на средата, и литературната слава – творческото измерение (почти романтично), което изгражда известността и признанието му в общество, където литературата заема привилегировано място.

Превод от френски: Илиана Очкова

Изказване на Фабрис Лара на конференцията: „Дипломатическите архиви говорят… Ромен Гари – дипломат и европеец“