Начало Идеи Гледна точка Ромео и Жулиета
Гледна точка

Ромео и Жулиета

6337

Работният му ден беше разграфен на чертички. На всеки кръгъл час по една чертичка. Тогава излизаше отвън на тротоара да изпуши една цигара.

Работеше като охрана на една банка. Имаше бюро до вратата, на което седеше. Имаше и пистолет, който носеше в кобур на колана.

Името му беше Ромео. Когато си на двайсет и нещо и ако си отворко, името Ромео може да ти свърши известна работа пред мацките. Но когато си на шейсет и две, бадж с това име на гърдите ти може да предизвика само усмивки.

Така или иначе, Ромео се беше изхитрил да носи провесения на врата му бадж в джобчето на ризата си. Хем има бадж, хем името не се вижда.

Ромео живееше на практика сам. Жена му прекарваше дни и седмици наред в жилището на дъщеря им и зет им да гледа внучката, четиригодишната Сирма. Внучката боледуваше, уж тръгваше на детска градина, но веднага се разболяваше и пак трябваше да си стои вкъщи. Така че, може да се каже, вечерите на Ромео след работа минаваха единствено в компанията на котката Жужи и на телевизора. Жужи вече беше много стара, гонеше осемнайсет години. Истински рекорд за една котка. Тя спеше или ядеше. Когато не спеше, искаше да яде. Но дори и да изядеше цяло пакетче говеждо в сос грейви – тя ядеше само това – (след пет минути забравяше, че е яла, и искаше пак. Въртеше се в краката му, някой път щеше да го събори и той да падне. Ромео се стараеше да е търпелив с котката, повтаряше си, че тя е член на семейството, но истината е, че тя все повече го изкарваше от кожата му.

Един ден, когато отиде сутринта на работа, му съобщиха, че банката е сключила договор за охрана с друга фирма и след месец ще трябва да напусне. Ромео прибра връхната си дреха в гардероба, наниза кобура с пистолета на колана и излезе навън да пуши. Беше студено, дъждецът, който ръсеше, се беше превърнал в ситен като прах сняг, който вече беше покрил двете туи, засадени в кашпи пред банката. По-надолу до тротоара чакаха такситата. Свели чела като биволи, докато чакаха клиенти, шофьорите търкаха ли търкаха картончетата от Националната лотария, обещаващи им приказни египетски съкровища.

Новината, че ще остане без работа, променяше ситуацията.
Парите и така не стигаха, а тогава щеше да настъпи истинска мизерия. И в този момент Ромео реши да се раздели с котката. Така щеше да спести няколко десетачки на месец. Това не беше малко.

На другата сутрин той излезе час по-рано от къщи и тръгна пеш към работата. Беше пъхнал Жужи в една стара напукана пластмасова чанта с цип. Първо тя се мяташе вътре, но после се укроти и утихна. Когато стигна до келявата градинка в средата на едно каре от блокове, Ромео се огледа. В близост нямаше хора, той сложи чантата на една пейка и отвори ципа. После се отдалечи с бързи крачки, но след двайсет-трийсет метра спря и се обърна. Жужи беше изскочила от чантата и се оглеждаше учудено, направо невярващо.
Животът ѝ навярно бързо щеше да приключи. Я от кучета, я от някоя кола. Но Ромео веднага си забрани да мисли за това.

Още когато наближаваше банката, той видя, че отпред има опънати полицейски ленти. Нощес някой беше взривил банкомата. Двамата полицаи, които се въртяха наоколо, бяха уморени и недоспали. Вътре един цивилен следовател попълваше някакъв протокол. Беше млад и с модерна прическа, с обръснати слепоочия и с внимателно зализана отгоре коса. Той попълни имената на Ромео, после се ухили, намигна на младичката Ива с дългите крачета, една от банковите служителки и каза:
– Фък! А къде е Жулиета?
И Ромео изведнъж се сети, че името на тяхната котка Жужи беше всъщност Жулиета, в изблик на шеговито настроение така я беше нарекла жена му, когато той я внесе в една чанта с цип вкъщи преди осемнайсет години, тя беше на три месеца, оглеждаше се учудено и жена му каза:
– Тя си идва с името. Щом имаме Ромео вкъщи, трябва да имаме и Жулиета.
И през цялото време, докато не им казаха, че вече могат да се приберат вкъщи, Ромео с почти свръхестествен страх поглеждаше към младия следовател.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска“ (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Свързани статии

Още от автора