За новия албум на „Насекомикс“, записите по приказните места на България, за музиката като търсене… Разговор с Андрония Попова.
Залата на Младежки театър е почти пълна и продължават да прииждат хора, докато високата стройна блондинка Анка Гнот подгрява концерта на „Насекомикс”. Новият им албум „Великани и джуджета” вече е върху дискове, след като дълго е бил обмислян, експериментирано е върху отделните песни не само между четирите стени на звукозаписното студио, но и на величествени природни места като пещерата „Утробата”, Белинташ и гроба на Орфей. В тъмнината на сцената, сред леки мъгли от сценичен дим, изскача Рони като горска фея – боса, във феерична зелена рокля. И магията започва. Приказни текстове, облечени в експресивни звуци, нажежена от споделен възторг публика, интересни моменти като този, в който по време на изпълнението на една от песните, Mr. God, децата на музикантите притичват като дяволити пакостничета през сцената, точно на рефрена Crazy Monsters. Изненада и за самите музиканти е появата на гигантски зелен змей по време на концерта – иззад кулисите изскача един от актьорите от театъра, който, вдъхновен от музиката на „Насекомикс”, е изровил от гардеробната костюм на зелено чудовище. Бисовете валят като дъжда навън, а Рони и Георги Дончев все по-хлапашки подскачат боси из сцената. Рони признава, че това е най-хубавият й концерт от години насам, подействал й като пробуждане.
Рони, за теб кои са великаните и кои джуджетата в нашето общество?
Истинските великани за мен са нашите майки и бащи – скромни, работят всичко, за да отгледат децата си. Но все пак в приказките великаните не е задължително да са най-силните и най-смелите. Понякога джуджетата са тези, които са силните и смелите. За мен и двата образа препращат към приказките и много бързо ме свързват с невидимия свят, с приказките. Много често, когато ми е трудно да се справя с хора, със случки, търся това място в себе си, в което, когато бях дете, вярвах, че мога всичко. И винаги гледах с доброто напред. Вярвах, че с него бих усмирила и най-злите кучета, че чрез добро мога дори и с хищниците да бъда приятелка. Акцент някак е фразата: „Има много великани, а сърцето ми джудже”. Спомням си, че като ми сложиха диагнозата рак на кожата преди години, това си казах: „Сега трябва да се превърна във великан, за да мога да се справя с всичкото това!”
А защо ми се струва, че песните от албума сте ги изпълнявали и преди на концерти?
Защото песните от „Великани и джуджета” започнахме да ги правим преди пет години, като завършихме първия албум и направихме театралното турне. Тогава, докато обикаляхме театрите в страната, по време на самите пътешествия, се родиха тези песни. Текстовете Марий Росен ми ги беше давал в разни периоди. Обаждаше ми се ненадейно и ми казваше: „Имам нещо за теб”. И навярно затова си ги чувала, защото сме ги изпълнявали на редките ни концерти. Те много време не си намираха точния аранжимент, претърпяха всякакви метаморфози. Но още в самото начало излезе заглавието „Великани и джуджета”. И тогава се замислихме, че това е абсолютно приказен албум и трябва да излезе извън студийната среда. Въпреки че ако носиш това приказно състояние в себе си – състоянието на гората, няма нужда да си точно там, ти можеш да пренесеш това усещане и в студиото. Но аз от много години мечтая да отида по тези места, а все така правя с живота си, че не успявам да осъществя една отдавнашна мечта – да попътувам за удоволствие по приказните места на България. Пътешествията ми винаги са свързани с работа и все не се получават като ваканция, затова сега си казах, че ще си дам за задача да отида да си запиша албума на мечтаните места. Албумът стана възможен благодарение на една програма за финансиране на музикални проекти към Музикаутор. И благодарение на нея и най-вече на това, че ми сложиха краен срок, аз потеглих…
Записите сред природата не изискват ли специфична звукозаписна техника?
Арабел фон Караян ми подари един специален зуум диктофон за подобни записи. И аз го взех, оборудвах го с хубави микрофони и заедно с две приятелки, едната от които е планински водач, тръгнах. Всъщност Илияна Облакова, която също пееше по едно време, направи маршрута. Другата беше Ива – художничка, луда фенка на „Насекомикс“. Беше много вълнуващо пътешествие – три жени на път. Палатка нямахме, носехме си спални чували.
Откъде започна маршрутът?
Първата ни спирка беше пещерата „Утробата”. И когато се качихме горе, видяхме един тибетски монах, който почти си живее там. Като паяк висеше по урвите с оранжевите си дрехи. С него влязохме и помня, че по-уютно не съм се чувствала. Пещерата наистина прилича на утроба, малка е, бяла. Тя е тракийско светилище. На една точно определена точка във вътрешността резонира на тона ми бемол. Монахът ми показа тази точка и се оказа, че щом запях този тон, той започна да се увеличава като при микрофония. Не бях планирала това, тръгнах към тази пещера чисто интуитивно. Там всъщност записах Великан, хей, хей!. Илияна също пя с мен. Първия запис го направих с тибетския монах.
След това отидохме при тракийското светилище край Татул, където се смята, че е гробът на Орфей. А тогава цяла България тънеше в потопи – времето беше много лошо и имаше много жертви. А ние откъдето и да минехме, все едно на косъм се изплъзвахме. С нас вървеше топлото време и съществуваше някаква синхронност. Всичко се случваше по прекрасен начин. Като пристигнахме край Татул, имах усещането, че съм се качила на носа на внушителен кораб, защото гробът е на върха на една могила, но надолу се спускат тучни равнини, а в далечината виждаш планини, планини … части от Родопите. Дори Бяло море можеш да съзреш. То е някаква прелест – синьо небе, едни пухкави облачета бели… На самия гроб записах две песни и едва когато приключих, излезе вятър. Беше много величествено и се опитах в душата си да поискам разрешение да пея тъкмо на гроба на Орфей. Илияна тогава ми каза: „Виж какво, ние сме част от цялата тази картина и ако нещо толкова нередно правиш, най-малкото гръм ще те удари!” (смее се). Аз все пак знаех, че песента е най-естественото нещо за едно такова място. Там записах Заспах дете, събудих се умрял. Записах и още една песен, която я няма в албума, кръстила съм я Лековита песен. Помолих Марий да я направи, докато татко беше в кома а аз пътувах към великотърновската болница, за да го видя. Обадих се на Марий и му казах: „Трябва ми песен за излизане от кома”. И той написа невероятен текст, който силно вярвам, че извади баща ми от комата. И тази лековита песен я записах на гроба на Орфей, но тя няма пълен аранжимент, по-скоро нещо като крехък аранжимент, нахвърляни идеи. Така се случи и с доста други песни, които остават неиздадени.
А защо Лековитата песен не влезе в албума?
Усещам, че още не е дошло времето да я покажа на света.
Накъде се отправихте след гроба на Орфей?
Отидохме да записваме в Свещения кладенец, който е в същото светилище. Той представлява малък купол с дупка на върха, през която вътре се събира водата. Там записах Отвор-затвор, отключ-заключ, първата песен от албума: „Вятърът ми пази завет, а водите ме изсушават, бурята ме прави цял, огънят ме напоява”. Успях само веднъж да изпея този стихиен припев и Илияна каза: „Имаш само още три минути”. Записах го втори път и сякаш от нищото придойде зверска буря. Прикрихме се под един навес, но бяхме на ръба да се удавим. В онзи момент се сетих, че си нося молитвеника в мен. Един човек ми беше казал, че 91 псалм пази от бедствия. И тържествено го прочетох на глас. И в момента, в който го завърших, един слънчев лъч проби и цялото това тежко черно небе се отвори изведнъж. Толкова голяма сила имат думите, молитвите, музиката…
Ние с теб сме си говорили за това – имаше един доста дълъг период, в който спрях да пиша, защото вярвах, че се самопрограмирам – като изпея нещо, толкова силно го вярвам, че то се сбъдва. Започнах много да внимавам – интуитивно ли пиша нещо, което се случва, или докато го пея, толкова силно го вярвам, че хипнотизирам сама себе си и то се случва?! Но то е и от моята лична неосъзнатост, че аз съм артист, който би следвало да влиза и да излиза от някаква кожа. А при мен се получава нещо такова, че влизам, но не излизам. Но в крайна сметка може би докато търся себе си …, музиката всъщност е моето търсене. Навярно и това е задачата на музиката – да вдъхновява и други да търсят.
Със сигурност последното е вярно. А след това накъде се отправихте?
Към Глухите камъни, където отново има тракийски светилища, но те са целите потънали в мъх и това ги прави да изглеждат някак пухкави. Има едно място от другата им страна, на което дори и да крещиш, нищо не се чува – все едно си в студио, получи се възможно най-добрата акустична звукозаписна среда. И аз съм там сред този мъх и сред зеленина, сякаш заобиколена от горски същества. Там записах Mr. God. След това обаче я презаписах в София, защото я направих много по-пънкарска. След това ходихме на Белинташ. Там все едно директно се докосваш до божественото. То е една плоска скала и наоколо пейзажът e лунен. И казват, че дупките, които са издълбани в скалите, са проекция на съзвездията. Там като се покатериш, изглежда така, сякаш всички околни села са на ръка разстояние, а не е така. Но се чуват всякакви звуци – как кучетата лаят, как някой сече дърва. Като звукова среда е доста пъстро, но докато монтирах микрофоните, всички селски звуци спряха, всичко утихна и се получи като по поръчка най-подходящият момент за запис. Там пях новото парче от албума Идва ново време. Това беше едно от парчетата, което нямаше никакъв аранжимент. Имах текста от Марий и просто си измислих някаква мелодия, изпях я, а след това Мишо (Михаил Йосифов – б.р.) направи аранжимента. И то стана много яко, много му се радвах.
Ти ли измисли локациите и маршрута?
Не, Ива – планинарката, ги измисли. Със сигурност исках да отида до Утробата. Винаги са ме привличали Родопите, и то по-специално тази част – по-необитаемата. Много е красива и дива.
А този запис от Глухите камъни пазиш ли го?
Да, аз всичко пазя. Записите се съхраняват сурови, а тези, които успяха да влязат в албума, са така, както съм ги записала.
Марий Росен ли написа всички текстове?
Да, само Вътре в теб е винаги шест и половина сутринта е на Вергиния Захариева. То беше и първото парче, което записахме от тоя албум. Георги Дончев имаше идея за него още докато представяхме предишния албум. И има един-единствен мой текст в този албум – Lazy stories.
Как Марий решава, че даден текст е точно за теб?
Не знам, но ние сме много близки. Имаме много силна духовна връзка. Той ме е усещал в най-специалните ми моменти, в които никой друг не усеща какво се случва с мен. Само като си помисля, че ми липсва и как точно с него искам да си поговоря, и той ми звъни. И онзи ден Мирослава Кацарова се учуди, че текстовете не са мои. Каза ми: „Как така, та те звучат толкова твои!” А аз знам, че всичко, което Марий е написал, така удобно ми влиза в устата – то са моите мисли и моите чувства.
Песента Middle Finger Class ще се появи в саундтрака на филма „Каръци” на Ивайло Христов. През последните години киното само те намира, как се получиха нещата този път?
Обади ми се бащата на Георги Дончев, който е композитор на филма. Помоли ме да направя английска версия на една от песните за филма. Отново заедно с Марий работихме. Тогава се запознах с продуцента, който поиска да чуе нещо от „Насекомикс“. Дадохме му още незавършения албум. И докато той ми разказваше за филма, аз вече знаех коя е най-подходящата песен. И екипът наистина избра точно тази песен – Middle Finger Class. При това те ни направиха страхотен жест, като ни дадоха кадри от филма , за да направим видеоклип към парчето. На всичкото отгоре, най-добрият оператор – Емил Христов, сам предложи да снима цялата група, за да ни има и нас във видеото. И ни снимаха заедно с Тома Вашаров, който е режисьор на клипа и монтажист на филма. С такава лекота стана всичко. Такава лекота почувствах и по време на концерта, сякаш със замах се освободих от всичко, което ме приковава, въпреки че до последния миг преди излизането ми, телефонът звънеше като луд – всички ме търсеха за всякакви организационни детайли. На сцената всичко сякаш секна и все едно се преродих.
Пролетното турне на „Насекомикс“ започва на 1 април от Пловдив, концертът на 4 април е в Русе, в София – на 7 април, а в Люксембург – на 27 май.
