В края на 2019 г. Росен Миланов отново бе в България. На 13 декември той дирижира Реквием на Джузепе Верди в столичната зала „България“ с участието на Цветелина Василева, сопран; Мариана Пенчева, мецосопран; Михаил Михайлов,тенор; Ивайло Джуров, бас; НФХ „Светослав Обретенов“ и Софийската филхармония.
Росен Миланов отново в България. Как се чувствате?
Прекрасно. Винаги, когато човек е в контакт с български музиканти – и в този случай мои дългогодишни приятели и колеги, за мен е огромно удоволствие.
Нямаше ви няколко години.
Да, последният концерт беше преди три години с Нов симфоничен оркестър. Празнувахме юбилей. Не е било чак толкова отдавна.
По-рано идвахте всяка година…
И то по няколко пъти.
Вече не работите ли с Нов симфоничен оркестър?
Не, защото календарът ми е твърде наситен и е трудно да съчетая ангажиментите си. Ако могат да се планират концертите с по-голяма дистанция, с удоволствие ще се връщам, защото този оркестър е много близко до сърцето ми. Петнадесет години бях негов музикален директор (от 1997 до 2013 г.).
Има промяна в статута ви.
От началото на този сезон съм главен диригент на Оркестъра на радиото и телевизията на Словения в Любляна – една позиция, която е малко по-близка до нашите географски ширини. Тази страна е с големи традиции в културата и музиката, близка до Централна Европа, близка до Италия. Има много възможности и голяма подкрепа от страна на държавата. Радвам се, че имам възможност да участвам в това развитие.
Можете да направите сравнение. Там подкрепата според вас е по-голяма.
Нямам скорошни наблюдения за ситуацията тук. Но самата атмосфера е по-различна. Мисля, че музикантите в България са претоварени, защото трябва да правят толкова много неща, за да успеят да преживеят. Няма нито един добър музикант, който да работи само на едно място, и това в един момент се отразява. Там нещата са малко по-спокойни, както би трябвало да бъде. Хората имат време да се съсредоточат върху това, което правят, и да го правят по-добре.
А разликата с американските оркестри, които ръководите, и този в Словения?
Разликата е предимно в начина на финансиране. Музикантите в целия свят си приличат. Да, разликата е във финансирането и в това, че няма държавна субсидия за нито една организация. Те са символични стипендии, които дори не са 1% от бюджета на една организация. Дават се по някакви програми или за да се изтъкнат някакви постижения, които са над средното ниво. Самото финансиране на оркестрите е отговорност на големите компании, които работят в града, и на хората, които със своите дарения и фондации показват, че това, което музикантите правят, се оценява и има необходимост от него. Има много добри взаимоотношения между хората, които са потребители на това изкуство, и хората, които го правят. Това е много хубаво, защото така всеки човек чувства, че притежава това, което става на сцената. А и не става дума за чак толкова много пари, ако сравним един оркестър с много други отрасли, които изискват огромни вложения. Но тъй като е в областта на културата и човек не може да го види, да го пипне, да го усети, цената, която се поставя, е винаги много, много по-ниска от това, което би трябвало да бъде. Хората, които приемат това, което се сътворява в духовната сфера, като безценно не само за културата на една страна, но и за бъдещето като човечество, разбират, че то е за нашата душа. Ние не можем да съществуваме само като физически организми. Трябва да има и нещо друго, което да ни подхранва и да ни научи да разбираме емоциите на хората около нас. Това според мен загубихме, общувайки по виртуален път. Изгубихме способността да разбираме какво чувстват хората. Нямаме този усет, който по-рано имахме. Мисля, че музиката в това отношение помага изключително много. Не само защото събира много хора в публично пространство, но също така и заради възможността човек да се откъсне от всекидневието за два-три часа и да се потопи в един свят, който е напълно различен и съществува паралелно с нашия живот. Това хората трябва съзнателно да търсят. И не става дума само за класическата музика, а за всеки вид изкуство.
Колко американски състава ръководите в момента?
Музикален директор съм на два оркестъра, на които сезоните са от септември до юни, и на един фестивален оркестър за седем седмици през лятото (Columbus Symphony, Принстънския симфоничен оркестър и Симфоничния оркестър на Чаутакуа). Това са единствените седем седмици, през които съм на едно място. Там обикновено дирижирам четиринадесет различни програми, което е страхотно натоварване не само за мен, но и за оркестъра. Такава е спецификата на летните фестивали. Там имаме възможността да работим с много големи солисти като Йо Йо Ма, Джошуа Бел. Концертният живот в Щатите през лятото е малко по-различен. Правят се по-популярни програми, има по-голяма празничност на това, което се представя. Мисля, че е полезно за музикантите да имат възможността да общуват с различни хора, да не са само в една среда. Много е важна обмяната на идеи, на различни стилове, на работа, на усет. Това са важни неща за един оркестър. Да се помисли за самите музиканти в него. Как те могат да получат обмен на информация. Как могат да свирят до някой друг, който е по-различен от тези, с които са свикнали.
Този фестивален оркестър, предполагам, се събира специално.
Да. Това са хора, които нямат пълна заетост през лятото, защото много от оркестрите имат летни почивки. Музикантите се явяват на конкурс, одобряват ги и с тях се сключват договори. Има хора, които са работили по четиридесет години в този оркестър. Те са с много опит. Естествено, има и много млади. През годината те свирят в други състави.
За другото лято готов ли сте с програмата?
Разбира се. Имаме няколко солисти – Рей Чен е цигуларят, който ще открие сезона. Ще свири и Августин Хаделик. Тъй като е година на Бетовен (250 години от рождението му), правим петте клавирни концерта в две поредни вечери с различни пианисти и всички са звезди. Първата вечер ще свирим два концерта, а втората – три. Правим едно ново кантатно-ораториално произведение от американския композитор Пол Моравек, което е базирано на историята на американските роби от Юга и каналите, по които тe са спасявани на север (Sanctuary Road). В основата са записани истории на очевидци. Преди две години произведението бе изпълнено в Карнеги хол. Миналия сезон аз го направих в Кълъмбъс и имаше огромен успех. Хората имат необходимост от по-актуални произведения, от неща, които ни вълнуват в момента. Подобни произведения помагат да има повече вратички, през които хората да влязат в залата. Да не е само една огромна врата, запазена за меломаните. Да не е музей, в който се показват експонати от минали векове. Има вечни неща, но има и енергия, която може да привлече публиката, когато се представят неща, които не са компромис и не са популистки, а отразяват нашето време.
В останалите три състава, които ръководите, съобразявате ли се с вкуса на публиката, когато подготвяте сезоните?
В Щатите има много хора, които се интересуват от това да се създават нови музикални произведения. Това е нещо много важно, а и по-лесно се финансира, защото когато някой спонсорира една такава творба, тя е посветена на него, каталогизирана е и имаш чувството, че си оставил нещо след себе си. Колкото до програмирането, естествено, трябва да се търси баланс. Част от публиката иска да чуе познати творби, а друга част се вълнува от непознатото. Хубавото е, че младото поколение е отворено към новото. Вероятно защото поп музиката е такава. Всеки път излиза нещо ново, което те искат да чуят, да почувстват. За по-млада публика е по-лесно да се програмира, защото тя не е предубедена. Няма двадесет и пет любими произведения, които иска да слушат непрекъснато.
В Щатите оркестрите поръчват много нови творби. Има ли го това и в Словения?
Да, разбира се. Като радиосъстав нашият приоритет е да популяризираме словенската музика, да записваме много неща. Също както и в Българското национално радио. Тези организации съществуват заради това.
Предполагам, включвате и забравени произведения на известни композитори.
Разбира се. Има една класация – стоте най-изпълнявани произведения, която е много интересна. Но има например творби на Дворжак. Той е изключително продуктивен, но ние го знаем само с няколко симфонии, а ранните са фантастични. Има симфонични поеми, които рядко се изпълняват, а ги е писал в последните години на живота си. Хиндемит – един забравен автор. Обикновено се изпълняват неговите Метаморфози или Матис, художникът, но той има още много симфонии, камерна музика, произведения за необичайни оркестри. Да не говорим за музиката на Прокофиев. Колко хора са слушали Четвърта, Трета, Втора симфония, Шеста, даже и Седма? Елгар – кога сме свирили симфониите му? Или „Сънят на Геронтиус“ – едно от най-невероятните кантатно-ораториални произведения. А и в България има такива шедьоври. Наскоро филхармония „Пионер“ изпълни симфония на Петко Стайнов, която не е изпълнявана от 60-те години, и всички били изненадани колко хубава и качествена била музиката. Това е въпрос на доверие, което публиката има към институцията. Ще направя аналогия с един добър ресторант. Ако всеки знае, че главният готвач е много добър, няма да има нужда клиентите да гледат менюто. Те ще отидат и ще кажат: „Гладни сме. Нахранете ни“. Аз си мечтая да направя един сезон, в който да не обявявам произведенията, които ще изпълним на концертите, а просто хората да дойдат и да бъдат изненадани. Естествено, трудно е, защото всички, които се занимават с маркетинг, ще изпаднат в паника, но е добре човек да развива чувство на доверие в своите слушатели, за да може да си позволи да прави неща, които са хубави, и да не се базира само на продажбите на един концерт или сезон.
Споменахте младите. Във вашите състави има ли образователни концерти?
Винаги сме правили, защото това е една от основните функции на оркестрите в Щатите. За много хора музиката не е достъпна, ако ние не изпълняваме такава обществена функция. Там има голяма разлика между социалните слоеве. Има хора, които са в изключително бедно състояние, и на тях музиката им помага. Такива деца, които имат възможност да се научат да свирят на инструмент или да са част от някакъв оркестър, музиката ги спасява, показва им един път, съвсем различен от този на техните родители.
За концертите, които ние им изнасяме, те трябва да дойдат подготвени. Това е кулминацията. Подготовката започва в класната стая с учителите. Имаме много добър обмен с учителите. Има определени неща, които искаме децата да знаят, преди да дойдат на концерт, така че това усещане да не е само занимателно, а да затвърждава наученото в училище. Да не е просто един концерт и след това нищо. Имаме цял отдел, който се занимава само с образователна дейност. Това са трима души, които работят не само за образователни концерти за студенти, но също и за възрастни – в болници, в различни заведения. Това е важно, защото показва, че един оркестър има много по-значима функция в едно общество от това да създава само концерти, които се посещават от елитна публика. Един оркестър трябва да бъде за всички, за цялото общество и това е нещо, което на нас ни позволява да съществуваме.
