Личните срещи със света са специфичен монтаж на реалността, пише Петя Кокудева още в първите страници на тази книга. А историите, които следват са доказателство за това – неочаквани и парадоксални или напротив, съвсем човешки и предсказуеми, но толкова хубави, все едно припомнят нещо забравено. Но при всички случаи историите в „Поздрави от синята палатка“ са резултат тъкмо от този субективен поглед – разказват ни само онова, което Петя Кокудева е имала късмета да ѝ се случи, и дарбата да го улови.
Докато кара старо колело по междуселските пътища на остров Бали, човек може да се натъкне на прелюбопитна гледка: десетки разноцветни чадъри за слънце на гробищата. За да не им е твърде горещо на мъртвите, роднините им забиват в пръстта чадър, който прави сянка на гробовете. Това придава особена, нехарактерна за подобно място ведрина.
Това е разказ за Бали, Индонезия – неочаквано наблюдение и парадоксално обяснение на света. Може би затова трябва да се уточни, че историите, събрани в „Поздрави от синята палатка“, не са точно пътеписи – те са съпротивляват на жанровото ограничение, измъкват се дори от тази възможно най-свободна форма, отказват се от излишните описания. Но ни разказват най-важното – за уроците на бамбука в Киото, за онзи човек, който блажено похърква в катедралата в Упсала, за ранното утро на малка задна уличка в Джакарта, което започва с птича песен, и за историята на онзи имам, който приел християнството, но не затворил дома си за мюсюлманите, които продължавали да идват там за молитва и песнопения.
Тук нямаме последователен разказ – хванете тази пътека, купете си билет от там, резервирайте хотел, проверете списъка със забележителности, намете си водач, избягвайте тези места, платете по-евтино, това са местата за снимки… Не, това е друго пътуване, в което тези съвети и описания на задължителните туристически маршрути биха били само отклоняване на вниманието от най-важното – от самата история, от удивлението от света. Петя Кокудева разчита на концентрирания разказ, държи на есенцията на самото преживяване, на удивлението от парадокса. Като тази история от Норвегия.
Арне е на петдесет, а Тумас – тийнейджър. Вчера им се е случило нещо като филм на Гондри. Озовахме се до колене в сапунена пяна, разказва Арне. Целият под на стаята, от край до край, беше покрит с пяна. И ние двамата насред нея. Ще да е било наистина кадър на Гондри, представям си аз, но гласът на Арне ме прекъсва. Те не знаят нищо, въздъхва. Трябва да ги уча как се живее. На 18 не знаят дори колко препарат да сложат в пералнята, за да не изплакне по пода.
Арне работи като социален работник. Грижи се за тийнейджъри от проблемни семейства или от липсващи семейства. Учи децата на основни неща от живота, за да оцеляват. Боядисваме заедно стаи, готвят, карат се, говорят. А понякога стоят сред пяната и приличат на кадър от филм на Гондри.
В „Поздрави от синята палатка“ са събрани почти двеста истории, които ни водят в различни краища на света – от Сахара през Русия и Виетнам и от Индонезия до Нова Зеландия, Исландия, Япония и Швеция. Въпреки че „водят“ може би не е най-правилната дума, след като нито едно пътуване няма как да се повтори повече – поне не по този начин. Именно затова Петя Кокудева споделя тези истории – непредсказуеми срещи, които разширяват света.
С хубавите фотографии на Георги Янев, разбира се.
