В България има един недотам задкулисен и постоянно бдящ „мозъчен тръст“, имената на чиито „ръководители“ могат почти без грешка да бъдат изредени, но аз няма да си правя труда да ги споменавам тук. Ще кажа обаче, че те безпогрешно се „мобилизират“ всеки път, когато това им се стори критично важно. Бих могъл да нарека фундаменталния проект на този „мозъчен тръст“ проекта „цар“ – по неговата първа реализация.
Проектът „цар“ от самото начало си поставя две неразделни една от друга задачи, които трябва се постараем да забележим. Първата е да убеди обществото (масите), че политическата ситуация в България е достигнала някаква критична кризисна точка, която налага инсталирането на нещо „ново“, което трябва „да ни избави“ от тази криза. Втората – и по-задкулисно решавана задача – е да се осигури възможност на наистина изпадналите в криза политически сили да се преструктурират, да „отдъхнат“ и под сянката на инсталираното „спасително ново“ да се подготвят за „ново завръщане“.
През 2001 г., когато проектът „цар“ стартира за първи път, обществото, спомнете си, трябваше да бъде убедено, че „политическото противопоставяне в родината ни“ – противопоставянето между „дясното и лявото“ (по онова време между СДС/ОДС и БСП) страшно е изтощило народа ни, подкопало е критично „неговото единство“ и той, самият „народ“, жадува за нещо ново, което да прекрати това „пагубно противопоставяне“. Лъжата в онзи случай бе именно в това, че до критична точка към 2001 г. е достигнало противоборството между дясното и лявото. Всъщност до критична точка тогава бе достигнало над десетилетното усилие на бившите комунисти да удържат остатъците от катастрофиралия през 1989 г. „развит социализъм“. Защото към 2001 г. и след драматичния провал на последното им Жан-Виденово правителство посткомунистическата върхушка практически бе загубила битката – България бе тръгнала безвъзвратно към европейско и натовско бъдеще, частната собственост бе възстановена, рекетиращите я „мутри“ бяха сломени и правителството на Иван Костов (о, ужас!) най-вероятно щеше да се задържи за още четири години. И ето лъжата на „мозъчния тръст“ за наложителното прекратяване на „пагубното политическо противопоставяне“ тогава сработи, защото той благополучно бе успял да намери въпросната „нова спасителна сила“ – самия… цар. Да, клетият „Симеончо“ се оказа и косноезичен и направо глупав, но имаше аура: за „старите десни“ на „онова славно време преди Девети“, а за всички успешно облъчени с мантрата, че са „уморени от политическите борби“, че като „цар“ той, както „татко си“ ще „махне партиите и всичко ще стане спокойно“.
След като с успех бе решена първата от двете, както казах, неразделни задачи на въпросния „мозъчен тръст“ и на мястото на почти загубилия битката посткомунизъм бе инсталирано едно политическо блато, с още по-голям успех (но и късно забелязано от излъганото ни общество) бе решена и втората задача. Приютилите се след 2001 г. под крилото на глуповатия „Симеончо“ посткомунисти започнаха трескаво да присвояват капитализма, европейското интегриране и т.н., извоювани от демократите – с две думи започнаха да се „преструктурират“ в клиентелни мрежи, „обръчи от фирми“ (по Ахмед Доган) и… да се подготвят за завръщане във властта, облечени в новите си одежди.
Колкото и наглед успешно да се решаваха обаче и двете неразделни задачи на проекта „цар“, той успя да се задържи всичко на всичко един мандат и с усилие още половин. Олигархичният „капитализъм“, маргиналистичният „евроатлантизъм“, фактическата „Ахмед-Доганизация“ на държавата, вече очевидни към края на т.нар. „Тройна коалиция“, заплашваха да върнат отново демократичните сили на власт, а втори „цар“ не се очертаваше. Или… Същият „мозъчен тръст“ хвърли неимоверни усилия в героизацията на дотогавашния „главен секретар на МВР“ Бойко Борисов, когото, във връзка с новата ситуация стилизира като „десен“ и за срам на недалновидните ни вече европейски партньори го „хързулна“ на ЕНП, на фондация „Конрад Аденауер“ и т.н. Откъм 2007–2008 г. започна „ерата ГЕРБ“ и поглъщаните и руинирани от този ГЕРБ негови последователни „партньори“ – първо новите и не особено умни „десни“, после отлюспилите се от тях „консерватори“, после разните „патриоти“, че даже и сегменти от „Ниновата БСП“.
И ето към 2020 г. тази клиентелна окупация на страната най-сетне също започна да „писва“ на голяма част от обществото ни и се заредиха все по-краткотрайни и проблемни „сглобки“ на залязващия ГЕРБ. Настъпи периодът на, както започнаха да внушават, „нестабилното управление“, на „изтощителните за народа избори“, но и все по-трудното за прикриване нахалство на откровената олигархия, завоюваща стопански отрасли, медии, съдебна система, органи за сигурност и… почти всичко и като чието лице се наложи Делян Пеевски.
Следователно в последната година пред споменатия в началото „мозъчен тръст“ застана задачата за ре-стартиране на проекта „цар“. И аз казвам, че от неговото рестартиране към настоящия момент са заинтересовани, както изплашените от едно – станало очевидно през декември миналата година – радикализиране на демократичните слоеве на обществото (чиято енергия трябваше да бъде присвоена от новия „цар“), така и, колкото и да ви се стори парадоксално – от гербаджийско-олигархичните среди, на които е нужна „почивка“, излизане от все по-руиниращата ги светлина на политическите прожектори.
Първата задача пред въпросния „мозъчен тръст“ днес значи е да се инсталира „нова сила“, като се внуши на обществото колко то е „уморено от нестабилното управление“, от „непрекъснатите (и стра-ашно изтощителни) избори“, от „статуквото“ и да – от всички партии. Ултимативно нужна ни е „стабилност“ и следователно днешният вариант на „трябва да сложим край на пагубното политическо противопоставяне“ е новият „цар“.
И ето го най-важното: кой може да е днес „царят“? Тук е каверзната ситуация, в която се намира „мозъчният тръст“. Доколкото безспорен член на този „тръст“ е Андрей Райчев, когото познавам от десетилетията, в които все още беше марксист, ще му припомня афоризма на неговия любим Маркс, че историята може и да се повтаря, но се повтаря винаги като… фарс. „Царят“, който ни се пробутва днес, уви, не е цар, а… един посредствен бивш военен, който не притежава никаква аура и значи тя трябва с неимоверни усилия да му се създава. Не е непознато лице, легендарен пришелец от Мадрид (и фактически от 30-те – 40-те години на миналия век) като „Симеончо“, а вече деветгодишен истукан от президентството. Косноезичен е като „царя“, но това косноезичие не може да се „замаже“ с изискваното от „сакралната му персона“. Трябва хем да влезе в оперативната политика, хем „царствено“ да остане на „аристократична“ дистанция от нея, но това за един обикновен „бюргер“ (макар и генерал) е белег по-скоро за страх, отколкото за величие. После: онзи първи „цар“ – спомнете си – докара цяла кохорта непознати за обществото, т.е. неоцапани от комунистическо потекло „мно-ого успешни в чужбина“ млади хора (които после си останаха у нас и залязоха).
А „царят“ Радев? Скоро ще видим неговите „момчета“, които започваме да подозираме какви ще бъдат още отсега. Те ще се окажат или онзиденшни (и позабравени) бесепари от Жан-Виденово време, или безлични чиновници тъкмо от епохата на „статуквото“. Ще се преборват със „статуквото“ и видиш ли с „мафията“ някакъв си Гълъб Донев – двукратен служебен премиер, непоказал никакви „борчески“ способности, и някакъв си (какъв ли въобще е) Димитър Стоянов.
Не, не е същото!
Вижда се, вижда се, че Радев не оглавява „спасителната си сила“, не защото е от друго, аристократично съсловие, а защото просто… го е шубе да влиза в дебати. С други думи, конструирането на „нова сила“ този път е доста нелепо. И все пак, аз мисля, че на „конструкторите“ вероятно ще им се получи. И ще им се получи, защото онези, които на пръв поглед трябва да са най-заплашени от нея – Бойко Борисов и Делян Пеевски, които Радев (без да споменава имената им) ще „чегърта“, забележете – са удивително спокойни и безразлични. Защо? Ами защото от евентуалното инсталиране на новия „цар“ ще получат възможността, която бе дадена на посткомунистите от първия – да се отупат от натрупалата се прах върху им и… след максимум един мандат на „царя-фарс“ да се върнат отново. Ето защо въобще не ги е страх от този „борец срещу мафията“.
С две думи – и днес, както тогава ни чака връщане – на първо място на околобесепарите от онзи ден като депутати на новия „цар“, а на гербаджиите и депесарите – след дадената им от него „почивка“. И ироничното в тази ситуация е, че както тогава първите царисти реализираха фатален регрес от постигнатото между 1997–2001 г., така днес този регрес ще трябва да се реализира от коалиция с името… „Прогресивна България“.
За външнополитическите причини за реставрирането на проекта „цар“ и евентуалните последици от осъществяването му, които са още по-важни и опасни, може би – следващия път.
