Често съм попадала на пренебрежително отношение към Уикипедия. Доста хора имат такова отношение с цел да покажат висока култура или ерудиция. Уикипедия със сигурност не е върха на човешкото знание, но тя има предимства, които липсват на другите световни енциклопедични издания. Двете най-големи предимства са многоезичните версии на една и съща тема и многобройните връзки и препратки към други теми. Аз се възползвам непрестанно от тези възможности плюс още една – автоматичния преводач, който ни дава възможност да четем на всички съществуващи езици.
Благодарение на тези удобства попаднах на тема, по която имах само най-обща информация – русификацията. След като Русия нападна Украйна, има доста публикации, въпреки че не са достатъчно, тъй като темата е голяма и важна. Първото, което прави впечатление, е, че публикациите за нея са на 53 езика, но статия на български език липсва. Освен на всички световни и европейски езици, темата е представена на езиците на всички бивши съветски републики и на всички бивши социалистически страни, на турски, персийски, бенгалски, суахили и пр. Българският е единственият европейски език, на който не може да се прочете какво е русификация и как тя е извършвана. На български език има подробни статии за сърбизация, сърбомания, гъркомания, македонизация и други подобни теми, болезнено свързани с нашата история. В този контекст се налага впечатлението, че темата за русификацията у нас се отбягва умишлено. Затова е наложително тази празнина да бъде запълнена от професионални историци и политолози, които да я разработят обстойно, компетентно и обективно.
Тъй като зная, че у нас има много патриоти, които реагират болезнено винаги когато се засегне някаква руска тема, най-напред ще отбележа, че русификацията не е единствената форма, при която се налага чужда култура. Същото вършат много държави спрямо други народи. Спрямо българите са извършвани асимилационни политики от всички съседни страни – елинизация, турцизация, сърбизация, румънизация, а македонските българи са почти напълно македонизирани. В най-крайните си форми политиката на етническо насилие стига до етноцид и геноцид.
Русификацията е целенасочена политика на Руската империя, СССР и Руската федерация в областта на езика, образованието, историята, културата, науката, изкуството, архитектурата, религията, политиката и пр., която започва да се прилага в по-големи мащаби през ХІХ век, като през следващите десетилетия се променят формите и методите, но основната цел остава установяване на руско национално и политическо превъзходство в земи, населени с други народи, а в някои случаи и пълната им асимилация. По този начин са присъединени към империята повечето народи, които я населяват. На тези, които се русифицират, се дават привилегии.
През царския период русификацията масово се провежда чрез използване на религията и покръстване в православие. По-голямата част от народите на Сибир и Урал са били принудени да приемат православието чрез принуда и така са се образували общности от покръстени татари, марийци, мордовци и пр. Всичките 72 казахски книги, отпечатани на кирилица между 1860 и 1917 г., са за християнството.
През 1877 г. римокатолическата църква „Св. Йосиф Обручник“ в стария град на Вилнюс е разрушена по царска заповед. През 1912 г. на един от най-важните площади на Варшава е открита огромната православна катедрала „Св. Александър Невски“. Тя е разрушена 15 години по-късно, тъй като напомня за руското господство над Полша, а светецът е символ на руското владичество над полските земи. Това не е борба срещу православието, тъй като от средата на ХІХ век във Варшава има друг православен храм – „Св. Мария Магдалена“, който функционира и до днес, а наскоро в полската столица беше осветен още един голям православен храм.
През болшевишкия период политиката на русификация продължава с още по-брутални средства. Според съветската комунистическа теория процесът на сливане на всички народи на Съветския съюз в единна съветска нация е трябвало да се осъществи на основата на взаимното кръстосване на националните елементи на всички народи на основата на руската история, култура и език. Те е трябвало да служат като спойка. Генералната линия е зададена от Сталин. Това все пак са меките форми. Твърдите похвати се изразяват в масови депортации на цели народи. Най-известна е депортацията на кримските татари, но този метод е прилаган и спрямо чеченци, ингуши, карачаевци, балкарци, калмици, турци-месхетинци, германци, прибалтийските народи. Методите са приложени спрямо милиони хора. Милиони са загиналите.
В различните периоди методите са различни, но няма народ, който да е бил под руска власт и спрямо който да не е прилагана русификация. След нападението на Украйна през 2022 г. се отрича изобщо съществуването на украинска нация и украински език, който е признат дори от Сталин в неговата ключова статия „Марксизмът и въпросите на езикознанието“. Почти същото е отношението и към белоруската нация и език. Десетки казахски лингвисти са подложени на политически репресии заради независимите си научни позиции. След въвеждането на кирилицата в татарски, казахски, узбекски, туркменски, таджикски, киргизки, азербайджански и башкирски езици, в тях се извършват много промени под въздействието на руския език. Процесите са сходни с политически наложеното влияние на сръбския език над македонския по времето на Югославия.
Гладоморът е прилаган като асимилационен метод не само в Украйна. Наред с „общосъюзния глад“ през 1932–1933 г., спрямо неруските народи той е използван като метод за етническа репресия. По време на масовия глад в Казахстан са регистрирани много случаи на канибализъм. В периода от 1937 до началото на 50-те години над 5 милиона жители на Казахската ССР са попаднали в лагерите и над един милион са депортирани.
Докато за повече от век Полша е в границите на Руската империя, културната етническа асимилация там се провежда системно. Особено се засилват репресивните мерки след неуспешното въстание през 1863 г., когато е забранено изучаването, преподаването и използването на обществени места на полски език, а заедно с него и на литовски и белоруски. От 1865 г. са забранени всички публикации на литовски език, отпечатани на латиница. Под забраната попадат 926 книги. Разрешава се издаването само на кирилица. По този повод руският държавник Николай Милютин казва, че „руската буква ще завърши това, което е започнато с руския меч“. На обществени места са поставени табели „Говорить по литовски строго воспрещается“. През същата година министърът на вътрешните работи Пьотр Валуев издава циркуляр, наречен на негово име, с който се забраняват публикации на религиозна и образователна литература на „малоруски“, т.е. украински език.
Политика на русификация с идентични средства се прилага и спрямо Великото херцогство Финландия, особено енергично провеждана след назначаването на ген. Бобриков за генерал-губернатор, който действа като диктатор и през 1904 г. е убит в Хелзинки.
Процесите на русификация в Бесарабия започват с анексирането през 1812 г. на част от Молдовско княжество. Тя е най-агресивна, когато цяла Молдова е повторно анексирана и окупирана от Червената армия през 1940 г. по клаузите на пакта Молотов-Рибентроп. През този период целият политически елит е русифициран. Извършва се и депортацията на молдовски румънци и колонизация на руснаци. Тази политика не престава и след разпада на СССР, като в началото на 90-те години се стигна до военен конфликт – т.нар. Руско-молдовска или Приднестровска война. Руските аспирации към суверенитета на Молдова не са престанали и до днес.
Разбира се, най-брутални са методите на русификация спрямо Украйна. Преди пет години Русия започна война срещу Украйна, като потъпка договора за руско-украинската граница, подписан от самия Путин през 2003 г. Паралелно с военните действия Русия води и пропагандна война, като отрича украинския език, история, култура и суверенитет.
Моделите на езикова и етническа асимилация се променят, но през всички епохи доминира стремежът коренни етнически малцинства да бъдат русифицирани. Разпространението на руския език и култура сред етническите неруснаци само по себе си не е еквивалентно на културната асимилация, каквато представлява русификацията. Всяка култура се стреми да разшири своите граници. Целта на русификацията е да заличи историческата култура и да я подмени с руска. И тъй като този процес винаги се посреща със съпротива, за целта руските власти използват насилствени методи.
След като русификацията се извършва спрямо всички народи, над които Русия е имала влияние, и това подробно е описано в тяхната собствена историография, остава въпросът само България ли е единственото изключение, където този метод не е прилаган? Или ние сме най-плодородната почва и не виждаме проблем в русификацията?
