Начало Идеи Гледна точка Русия в новия алианс на злото
Гледна точка

Русия в новия алианс на злото

6335

Въобще не е нужно да имаш достъп до специална разузнавателна информация, за да определиш какво се извършва с „неочакваното“ нападение на Хамас върху Израел. Въобще не е нужно да ти бъде потвърдено от някакви „секретни документи“, че Русия има – при това много дебел – пръст в случващото се днес. Нещо повече – трябва или да си малоумен, или да си избрал позицията на щрауса, заровил глава в пясъка, та да не можеш да изречеш истинското име на това, което става в света от седмица насам. А то – това истинско име е: откритото заявяване на един отдавна подготвян световен алианс на злото.

В това отношение нашите дни отчетливо си приличат с онези от средата на миналия ХХ в., когато излиза на бял свят т.нар. Троен съюз между Хитлерова Германия, фашистка Италия и шинтоистко-милитаристична Япония. Точно както тогава обаче и днес определени наивници, способни да виждат само в тясна перспектива с максимално приближен политически окуляр, в който се преекспонират второстепенните разлики и специфики, но се губи дълбинно-общото, не желаят да видят очевидното. Защото и тогава – в средата на ХХ в. – отначало са се фиксирали върху различията: фашизмът на Мусолини не е бил „тъкмо расистки“ като нацизма на Хитлер, не е лелеел глобален „райх“, настоявал е само за свое място в колониалното подразделяне на Африка и затова, затова е бил антиангло-френски. Милитаризмът на Япония пък е имал от края на ХІХ в. за фикс идея превръщането на страната в лидер на една далекоизточна империя, завоювала и присъединила Китай, разпростираща доминацията си над тихоокеанския ареал… Това са били все пак – наивно са смятали тогава – три отделни, различни невралгични конфликтни точки на световната сцена, потенциално бременни да породят свои различни конфликти и войни – три отделни, различни злини. Днес, от дистанцията на времето, ние добре знаем колко наивен е бил този възглед, колко наивно е било фиксирането върху различията между Хитлеровия нацизъм, италианския фашизъм и японския милитаризъм. Днес, от дистанцията на времето, ние отдавна сме ги обединили в алианса на „фашистките сили“, предизвикали Втората световна война. И ето – въпреки този исторически урок – и днес мнозина „умници“ се опитват да ни убедят, че нямаме потвърдени доказателства за някакъв сговор между новонацистка Путинова Русия и иранско-палестинското нападение над Израел. „Близкоизточният конфликт“ е отдавнашен и съвсем отделен – казват ми – и войната в Украйна няма как да се „свързва“ с него.

Нима не разбират, че генезисът и конкретната физиономия на различните световни злини съвсем не им пречи, а напротив – благоприятства техния „алианс“. Защото ги свързва именно злото им. Та не е ли очевидно, че нацистка Путинова Русия има невероятен интерес от разгарянето на нова война, в която няма как да не се ангажира „глобалният Запад“, с който тя от две години воюва на… територията на Украйна? Нима не е очевидно, че за нея е „манна небесна“ тъкмо днес да се спука отдавнашният (да, отдавнашният и с друг генезис) близкоизточен „цирей“? Нали вниманието към (а и военната помощ за) нападнатата и упорито непредаваща се Украйна тутакси ще отидат на по-заден план и Русия ще получи нов шанс в маниакалния си поход към възстановяването на своята „империя“, на митическия „Русский мир“. Обратно: аятоласите на Иран не са могли да не преценят, че ако допреди няколко години нямаха особен шанс да „разчоплят“ отново близкоизточния „цирей“, то днес – с ангажираността на глобалните атлантически сили в един сблъсък със самата Русия, този шанс се е завърнал и даже – след цялата бъркотия, забъркана в Сирия, в Ирак, в Афганистан – се превърнал в шанс за издигането на Иран в общоислямски лидер в югозападна Евразия и Леванта.

По-същественото обаче – независимо че не разполагам със „секретна информация“ – е, че от седмица вече не става дума просто за два, възползващи се един от друг „конфликта“, а за встъпването в качествено нов етап: за обявяването на обща война на Евразия срещу Евро-Атлантика, за родил се от утробата на Русия и нейните съюзници алианс на евразийския фашизъм, глобализирал сблъсъка си с цивилизования свят, който този фашизъм – и в Иран, и в Русия – определя като „постчовешки либерален“. Новият „Троен съюз“ (засега в него не успяват да включат пълноценно Китай) – трябва да си сляп, за да не го видиш – вече експанзира от Евразия на Запад. Подпомогната от днешния аналог на фашистка Италия: Иран и подчинените нему радикални джихадистки групировки, Русия се надява да пробие най-сетне фронта в Украйна, а след това да настъпи към Балканите. Подпомогнат пък от Русия, днешния аналог на нацистка Германия, Иран се надява да овладее напълно Леванта и да се изправи по източносредиземноморското крайбрежие срещу Евро-Атлантика. А нататък? Нататък афро-евразийски „райх“, край на доминацията на „Запада“, „нов свят“ и т.н. и т.н.

Войната на новия „Троен“ (все още не съвсем троен) съюз срещу света, уважаеми, вече е обявена. Всъщност тя започна още когато Иран тръгна да изпраща дронове на руснаците за Украйна, когато руснаците чрез своите престъпни „вагнеровци“ завързаха тясна колаборация в Сирия с разните тамошни поделения на иранско-палестинските „хизбули“ и заизвършваха преврати в другия край на северна Африка…
Въобще, повтарям, не ми е нужно да разполагам със „специална информация“ за узрелия руско-евразийски нацистки „алианс на злото“. От години следя (а мнозина проспаха) онова, което пишат и говорят елитните руски интелектуални маниаци от типа на Дугин, Проханов и Сурков – онези, на които кремълският фюрер разрешаваше да казват в прав текст това, което той не можеше да изрече открито. А то бе именно идеологията – вече оформилата се идеология на този „алианс на злото“, в който Русия има – убеден съм в това – решаваща роля.

Чуйте например какво пише Александър Дугин във впрочем „подарения“ ни от родните путинофили на български език свой „фундаментален труд“ под заглавие „Четвъртият път. Въведение в четвъртата политическа теория“ (София, Катехон, 2021). „Изключително важни сега са контактите (на Русия – б.м.) с ислямския свят, особено с Иран, но също и с Пакистан, с арабските страни… Това не е просто ресурсна опора, а и източник на политическа воля… Техеран отдавна е отправил директно предизвикателство на Вашингтон и плаща за това с международна блокада. В дадената ситуация Русия е заинтересувана да помогне на Иран да пробие тази блокада и иранската енергетика да се развива, а нивото на въоръжение да се повиши… Някои ислямистки движения, които довчера бяха бивши противници на самата Русия, в новите условия могат да станат наши съюзници. Политиката е такава реалност, където няма вечни приятели и вечни врагове: този, който ни помогне да градим нашата империя е приятел. Който остане встрани е противник. А както е известно, врагът го унищожават (ако той не се предаде)“. И след като изрежда всички потенциални „приятели“ в градежа на „бъдещата империя“ на Русия (освен Иран, ислямистките движения и т.н. тук се включват и страни от Латинска Америка – Венецуела, Боливия, Куба, Бразилия) Дугин завършва: „Всяка от изброените страни чрез противопоставянето на американската хегемония внася своя дял в касичката на бъдещата Руска (Евразийска) империя, измества върху себе си вниманието на Вашингтон“. В последната пък глава от въпросната книга, озаглавена – ни повече, ни по-малко „Глобалният революционен алианс“, и в началото на която се заявява, че „САЩ са Картаген, Картаген е абсолютното зло. Картаген трябва да бъде разрушен“, Дугин пише: „Ако някоя държава в света, голяма или малка, се обяви против световната доминация на САЩ, на страните от НАТО, на глобалния Запад и световната финансова система от либерален характер, то тази държава следва да се разглежда като елемент от Глобалния революционен алианс и всячески да ѝ се помага, независимо от това дали споделяме, или не ценностите на тази държава, дали нейните управници са привлекателни, или отблъскващи, дали съществуващата в нея система е справедлива, или корумпирана. Нищо не бива да ни възпира от подкрепата за такава държава… Същият принцип действа и в случай на оценката на движенията, партиите, религиозните, националните и политическите организации. Няма никакво значение към какво призовават, дали техните цели са добри, или лоши… дали за нас са разбираеми, или не са техните ценности, постановки, мотиви и цели. Важното е друго: борят ли се със САЩ… унищожават ли съществуващата система, или напротив, подкрепят я, служат и помагат за нейното функциониране. Ако е валидно първото, то те автоматично се разглеждат като елементи на Глобалния революционен алианс“.

Да, вие няма да чуете тези думи произнесени от Путин, Лавров и дори от Сергей Михалков и Вл. Соловьов, но те, те са същинската артикулация на техните мисли – на същинската „руска идеология“. Ето защо огромна грешка би било в днешната ситуация да продължим да търсим „безспорни доказателства“ за един алианс на Русия и нападналите Израел ислямистки сили, да разглеждаме войната в Украйна и войната в Близкия Изток като „различни неща“. Не, те, както казах, са обявената вече обща война на евразийския фашизъм срещу цивилизования свят. И в нея днес, нека го кажа, Иран и Хамас са аналогични по-скоро на някогашна фашистка Италия – те са по-слабото звено в алианса на злото, който, както тогава, неминуемо и скоро ще бъде победен. Страшна наивност обаче ще бъде заради него да отклоним вниманието си от Украйна (което и цели този зловещ „Глобален революционен алианс“). Не! Там си остава основният фронт! Трябва да си сляп да не го виждаш и дано светът не се окаже сляп, както тогава, в навечерието на Втората световна война.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“ (1988); „Религиозно-философски размишления“ (1994); „Философски опити върху самотата и надеждата“ (1996); „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“ (1998); „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“ (2002); „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“ (2005); „Светът на Средновековието“ (2012); „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“ (2012); „Европа. Паметта. Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (2015); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018); „Бог е с нас. Християнски слова и размисли“ (2018); „Политико-исторически полемики. Европа, Русия, България, Съвременността“ (2019); „Метафизика на личността. Християнски перспективи“ (2020). През 2015 г. е постриган за иподякон на БПЦ. През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“.

Свързани статии

Още от автора