Начало Идеи Гледна точка Русия в путик
Гледна точка

Русия в путик

3601

2022-а, 24 февруари – 2023, 24 февруари. Само в една година една велика страна се срути пред двете ни очи. И не, не, не става дума за Украйна, макар че мащабите на разрушенията там са невъобразими, а числото на жертвите – потресаващо. Става дума за Русия. Защото наистина за една година тази страна, която всички познава(х)ме с Лермонтов и Толстой, с Мусоргски и Чайковски, с Чехов и Мейерхолд, с Врубел и Малевич, с Платонов и Булгаков, сякаш полудя, отказа се от всичките си светли имена и взе да навира в лицето ни други, съвсем не светли, а тъмни, направо адови изчадия: Иван Грозни и Салтичиха, Нечаев и Победоносцев, поп Гапон и несбъдналия се поп Йосиф Сталин… Днес Русия сюблимно материализира отчаяния възклик на литературоведа и изследовател на Достоевски Юрий Карякин, когато през 1993 г. на проведените избори печеливша се оказва партията на Владимир Жириновски: „Русия, опомни се, ти оглупя!“ (Россия, одумайся, ты одурела!). В реално време (все едно наблюдаваме чудовищен експеримент в гигантска лаборатория) едно общество се трансформира в тоталитарно. И то без съпротива, почти доброволно. Казано с думите на украинската историчка Лариса Якубова: „В настоящия момент присъстваме на раждането и оформянето на нова версия на тоталитаризма. Путинизмът е нова историческа версия на тоталитаризма сред декорите на информационното общество и в ерата на постистината, обединяваща несъединимото и – използвайки ресурсите на политтехнологията, иска да оформи бъдещето на човечеството. […] Но това е мъртво родено битие. Често сравняват руснаците, попаднали под въздействието на този конструкт, с нечиста сила (нежить), която сама не живее, но основната нейна задача е и никой друг да не живее. Това вече не е държава и не е социум, това е онкологически болна политическа система. И както всеки онкоболен, тя може да премине през няколко стадия без лечение, но – така или иначе – се движи към своя логичен край, към четвъртия стадий, който завършва със смърт“. Ухапана от вампири, вампирясала Русия: „Тъмната страна на Русия днес се разкри в пълна степен“, констатира друг украински историк, Ярослав Грицак от Католическия университет в Лвов.

Тъмната страна… По-скоро тъмните страни, защото не е само една. В днешна Русия се възцари обскурантизмът в най-непривлекателния му вид (ако видът му изобщо може да бъде привлекателен, разбира се). Забраняват се творби на автори, застанали против войната в Украйна в „руския свят“ (русский мир), застрашен да бъде потопен от „джендър-идеологията“, възраждат се най-човеконенавистнически и противни на здравия разум доктрини. Пропагандистът Соловьов (язък за прославената му фамилия!) обяснява как животът като такъв бил надценен, а безгръбначникът Медведев, който по едно време минаваше за либерална алтернатива на Путин (Боже, как човек се хваща за сламката, когато не вижда изход!), с пяна на уста заявява, че войната (пардон, специалната военна операция!) е не срещу Украйна, а срещу Сатаната. Все едно са се върнали мрачните николаевски времена от първата половина на XIX век, в които девизът е „Православие, Самодържавие, народност“ (точно в този ред и с точно такива главни и малки букви), изготвен от министъра на народното просвещение (sic!) Сергей Уваров, а Русия се прославя като „жандарма на Европа“. Най-чистите руски умове са или убити (Пушкин, Лермонтов), или заточени (декабристите), или обявени за луди (Чаадаев), или прогонени (Херцен). Точно както днес биват затваряни, прокудени, бити и насилвани техните наследници. Русия, в която винаги са противоборствали две сили – тази на прогреса и тази на мракобесието, избра категорично втората. А от първата се отказа, натири я, обявявайки я за предател на руските интереси. Днес Русия, по справедливите думи на Дмитрий Биков, воюва не с НАТО и Украйна, днес Русия воюва с бъдещето.

„Моята страна е безнадеждно болна“, с мъка признава един руски опозиционер, гвардеец, воюващ на страната на Украйна.

Болестта на Русия се нарича имперскост. „Имперският синдром – както го определя Ярослав Грицак – е някакъв ненормален комплекс на великодържавието, който едва ли не дава на Русия правото да прави със съседните страни всичко, което ѝ скимне“. Това великодържавие/самодържавие не е от вчера, от времето на СССР, нито е от времето на империята, на Петър І, това самодържавие  е от много по-отдавна, още от империята на Чингиз хан, от която някогашното Московско княжество заимства всички до една управленски практики. По тази причина някои дори го назовават не княжество, а ханство – Московско ханство. Или орда – Московска орда. Властовият принцип в тази орда е: владетелят е един и само един, всички останали са негови роби (холопы) и поради това трябва безропотно да му се подчиняват. Ето например какво пише Иван IV Грозни на княз Андрей Курбски – първият руски дисидент според неговия съименник, писателя Андрей Битов: „Защо ти презря словото на апостол Павел, който проповядваше: „Всяка душа да се подчинява на владетеля, на властимащия; защото няма власт, която да не е от Бога: и този, който се противи на властта, противи се на властта Божия.” Погледни на него и се вразуми: който се противи на властта, противи се на Бога, а който се противи на Бога – този се нарича отстъпник, а това е най-лошият от всички грехове. А е казано това за всяка власт, даже и за тази, добита с кръв и войни“. Няма, сиреч, значение дали съм прав, или не – щом АЗ заповядвам, ти ще изпълняваш. Иначе ще ти взема главата. Прочее, княз Андрей бяга при полския крал Сигизмунд II Август, за да се спаси от царския (или божествен, ако следваме Грозни) гняв. Годината е 1563-а, през 2022-23-а нищо не се е изменило: Наришкин пълни гащите от страх пред безжалостния взор на Путин, а близо половин милион руснаци пресякоха границите презглава, само и само да се измъкнат от тази смразяваща кръвта инкарнация на Големия брат. Което бягство, между другото, доказва, че блянът по империя не е всеобщ руски блян, а фикс-идея само на една малка клика, превърнала сънародниците си в бездушни зомбита. Добре е да правим тази разлика, защото ако не я правим, Русия ще бъде окончателно погубена, продънила се в геената.  

„Задачата на управленеца е да направи своя народ по-добър и светъл, а не да прави от хората дегенерати…“ – отново руският гвардеец, противник на Путин.

Добре казано, напълно е така, но когато тронът е зает тъкмо от дегенерат? Тогава, за жалост, на дегенерация и деградация е обречена цялата страна, която дегенератът управлява. И каква ще е тогава тази страна, на какво ще прилича? Лариса Якубова образно я описва така: „Става дума за унищожение на човека като същност не само биологически, но и духовно, и интелектуално. Става дума за това да се затворят руснаците и всички рускоезични в гето, в което човек ще живее и ще се ръководи от мислите на колективния Путин и от правилата на ковашкия чук (кувалда) на Пригожин. Това е не просто борба с бъдещето, това е желание да не се позволи на хората да бъдат хора и да живеят човешки. Това е борба срещу човешкото щастие, както то се разбира от съвременната цивилизация. Това е проект, който предлага живот в племе, в което всички живеят с мислите на един немлад човек с посредствено образование. Главната задача на този колективен фантом, който управлява Русия, се състои в това хората, превърнати в демографска площадка за властта на този фантом, да са така бедни интелектуално, духовно и културно, че да не забелязват примитивизма, злобата, ненавистта, фанатизма, лицемерието, подлостта, низостта и всесекундната лъжа на крадците по закон, на бандитите (блатных), които претендират за световно господство“. Ярък пример за тази руска деградация е именно Евгений Пригожин: бивш затворник, той тъкмо в затворите откри своите най-добри бойци. И същевременно ругае на провала военното командване и особено началникът на Генералния щаб на руската армия Валерий Герасимов и неговия покровител, военния министър Сергей Шойгу. Славой Жижек, когото трудно бихме нарекли душманин на Русия (негова е фразата: „трагедията на Русия е, че през 90-те Западът силом се опита да ѝ натрапи неолибералния модел“), та дори и този левичар Славой Жижек определя това поведение на бившия затворник, „готвача на Путин“, като ненормално: „Евгений Пригожин атакува Сергей Шойгу и Министерството на отбраната. В сериозна държава такова нещо не може да се случи. Пригожин прокарва и идеята, че ЧВК „Вагнер“ е най-ефективната групировка на фронта. Но това е парадокс – наемниците на властта претендират, че са по-добри от регулярната армия! Нима нормално функционираща държава може да си позволи нещо такова?!“. Деградация до дъно, до най-ниска точка; философът Михаил Ямполски обобщава ситуацията в днешна Русия така: „Няма никакъв ред, никакви структури, никакъв закон, изобщо нищо, всичко е отменено в името на чистото насилие“. Русия е не страна, Русия е джунгла.

Пак руският гвардеец: „Какво представлява руската провинция? Това е мръсотия, разруха, безнадеждност (безнадёга), пиянство“.

С една дума – безизходица. С руска дума – тупик. С днешна руска дума – путик.

Да, Русия е в путик, в отчайващ тупиков путик… Тъкмо за Русия най-отчайващ…

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Бил е директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).

Свързани статии

Още от автора