Начало Идеи Гледна точка Русия – днешното абсолютно зло
Гледна точка

Русия – днешното абсолютно зло

3277

И недостатъчното му осъзнаване от света

Навършиха се две години от началото на агресивната война на Русия в Украйна. Спомням си, че в първите дни след нападението бях поканен да коментирам станалото в едно от най-гледаните предавания на БНТ (каква грешка бяха направили с мен!). Спомням си, че гост заедно с мен бе тогавашният военен министър на Радев ген. Стефан Янев. Спомням си също, че още преди да влезем в студиото генералът с уверен „професионален“ тон обясняваше, че Русия ще приключи с Украйна максимум за седмица – десет дни, защото „такива били реалностите“. Спомням си още, че в студиото той не посмя нито веднъж да нарече агресията иначе освен с Путиновото ѝ име „специална военна операция“, а третият гост – журналистът с милиционерска школовка Валери Найденов разгърна повтаряните оттогава вече две години лъжи за нещата, които в предходните години били натворили украинците („изгорили сто души в Одеса“ и т.н.), с което пък „предизвикали“ Путин да им отвърне и „ето нà“.

Е, от онези дни изминаха две години – „реалностите“ не се оказаха такива, каквито ни вещаеха генералът и журналистът, но постепенно се разкри нещо, което днес могат да отричат само тотални изверги. Разкри се, че в нашия свят на 24 февруари 2022 г. се роди завършено абсолютно зло и неговото име е Русия. Днес вече можем да съберем в едно всичко станало през тези две години, да го свържем с предхождалото го в предишните пет-шест и да се уверим, че наистина става дума за абсолютно зло.

Да си спомним първо – особено след скорошното убийство на Навални – че Русия отдавна е държава, която практикува същото, което до 2000 г. вършеха само криминално-радикалистични терористични групировки – отровителства, изхвърляния през прозорците на сгради, разстрели от засада. Върши ги обаче като държавацентрално-замисляно и осъществявано, а не от някакви бункери в близкоизточните пустини като вчерашните „Осама-бин-Ладеновци“. Да си дадем сметка, че Русия вече е държава, в която както в Сталиновите и Хитлеровите времена има концлагери (не затвори и „каторги“, както неслучайно предпочитат да се изразяват путинистите у нас), и в тези концлагери политическите противници на режима биват не „затваряни“, а „уморявани“. Навални, видите ли, не бил убит – това били слухове, защо му било на Путин да убива един затворен за дълги години свой противник, при това сега, когато от това дивиденти щял да спечели Западът и т.н. Мястото обаче, в което Навални умря, въобще, въобще не е „затвор“. В него – при почти постоянна температура от – 45⁰, при непрекъснати изтезания (например затваряне в сандък в ембрионална поза за по 24 часа) и т.н. – не е нужно специално да ти теглят куршума, защото ти си там, за да умреш, при това бавно и мъчително. Навални бе убит, драги путинофили, независимо дали това е станало в деня, в който бе съобщено за „естествената му смърт“, защото затварянето в такъв концлагер е убиване чрез уморяване.

Трябва – вече две години след началото на войната в Украйна, да си дадем сметка, че Русия отдавна е страна на концлагери на собствената си територия и на централно дирижиран терор навсякъде извън нея. Че е синтез на държавите на Хитлер и Сталин и на терористичните централи на джихадистите. Тя е държава, в която политическите убийства на съперници на „фюрера“ за властта и на дисидиращи интелектуалци са постоянна практика. Да си спомним и да наредим в една редица Борис Немцов, Анна Политковская.

Всичко казано дотук обаче (за което светът знаеше и по-рано) днес просто трябва ретроспективно да се прибави към онова, което видяхме с очите си през тези две години. Сринатият със земята Мариупол, купищата трупове, нахвърляни един върху друг в Буча, отвлечените десетки и стотици деца, за да бъдат „превъзпитавани“ в Русия – при това от „благочестива“ презвитѐра. Заканите на московския „фюрер“ за ядрено всеунищожение, понеже „защо ни е светът, ако в него няма да я има великата Русия“; обявяването на целия свят за „враг“, открито прокламираното глобализиране на „свещената война“, когато и където разширяването ѝ стане възможно. И всичко това, за да се отмъстяло за „най-голямата катастрофа на ХХ век – разпадането на великия Съветски съюз“. Да, извършеното през тези две години оформи образа на Русия днес като абсолютно зло, направи я държавата-злодей, извършила вече най-големите престъпления срещу човечеството от началото на нашето хилядолетие и нямаща никакво намерение да престане да ги върши – тоталитарната и терористична държава, „цирея“ в днешния свят.

Онова обаче, за което мнозина все още не си дават достатъчно ясна сметка, е, че Русия днес е абсолютно зло и защото това нейно зло не е загнездено просто в нейното зловещо кремълско ръководство – в помрачения мозък на кървавото кагебистко джудже и най-близкия му бандитски кръг. Не, то буквално е просмукало огромни маси от нейното население. В тези маси – това светът не съумя да забележи навреме – то е достигнало чудовищни дълбочини, буквално довели руснаците до умонепостижима извратеност на човешката природа.

Преди няколко месеца – нека припомня – когато руска бомба разруши театъра в град Чернигив и сред жертвите се оказа малко момиченце, чиито обувчици бяха отхвръкнали на метри от мъртвото му тяло, жителите на града направиха нещо като импровизиран мемориал от тях, където хората оставяха цветя и играчки. И ето – в руските социални мрежи тогава избухна такъв чудовищен хор от гнусни подигравки и „шегички“ за мъртвото дете, такъв взрив от садистични коментари, че това буквално не можеше да се побере в ума на нормалния човек. Ако би видял това толкова „любимият“ на русофилите по света Достоевски, написал, че „целият свят не струва колкото една детска сълза“, сигурно би се обърнал в гроба. Съвсем наскоро пък на Берлинския филмов фестивал бе представен документалният филм на Оксана Карпович Intercepted, съставен от прихванати телефонни разговори на руски войници в Украйна с техните майки, съпруги и приятелки в Русия. В тези документирани разговори зрителите на филма можаха да чуят такива например реплики:

Войник към майка си или жена си: Вчера си вървим и насреща ни жена с две деца – еми проснахме ги. Майката (или жената) – И правилно, те са ни врагове. Войникът: – Да, не ми е жал за тях. Това си е техен избор. Можеха да си отидат както останалите. Майката (или жената) – Правилно, не ги жали. Убивай ги.

Друг разговор (войник към майка си): Мамо, толкова ми хареса да изтезавам! Мога да ти разкажа за какви мъчения научих и в какви участвах“. (майката, след като е чула описаните мъчения) – Синко, това е нормално. Аз също бих се накефила, ако бих стигнала дотам, как иначе?

Трети (и по-битов) разговор: (войник към жена си) Ще ви донеса на вас с децата толкова дрешки – тук сме в една квартира сега, те всичко за зарязали и са избягали. Спортно такова семейство – само маратонките им са десет чифта и всичките фирмени. Събрах всичко, натъпках го в раницата. Момчетата с камиони извозват, ама аз нямам камион. Жената – Какъв си ми добър и оправен – всичко за вкъщи прибираш. Между другото София тази година тръгва на училище – не можеш ли да отмъкнеш отнякъде един компютър?“

О, колко би ми се искало този филм да бъде видян и в България, за да се убедят всички, които днес не биха се съгласили с мен, че в света се е родило абсолютно зло и това зло е Русия, при това родило се е в масата от нейното население!  Да го видят и защото Русия днес е зло и с това, че „експортира“ своето зло извън себе си. Дайте си сметка колко хора у нас за тези две години се одързостиха да заговорят почти открито (от трибуната на НС дори) за „повторно откриване на лагера в Беляне“, за предстоящ нов „Народен съд“, за разстрели и бесилки. Дайте си сметка за разрастването на фашизоидни партии в почти всички страни в Европа (и не заради задълбочилата се „либерална развала“, както им се иска на срамежливите путинофили, наричащи се „консерватори“, а именно от вдъхновението на руския пример).

… Да, изминаха точно две години от раждането на това абсолютно зло в нашия свят. И нека сега да видим осъзнахме ли (ние всички) този потресаващ факт. Как две години след инсталирането му светът живее с него.

Ето как: в Америка ще изберат Доналд Тръмп, защото американците-републиканци искали да си го „върнат“ на „опозорилите го“ преди четири години демократи. И… „стига с тая Украйна – да прави с нея Путин каквото ще!“ В Европа вероятно още тази година ще повишат изборните си резултати т.нар. „националистични“ партии, защото и тук хората „вече се уморили да слушат за Украйна, а и не са съгласни парите им да отиват в тази чужда страна“. В България? В България тези дни се готвят да развалят с такава мъка постигнатата „евроатлантическа коалиция“, защото Бойко Борисов „не искал да си дѐли регулаторите“, а Кирил Петков искал на всяка цена да има външен министър. И казионните медии отново се възторгват от непостижимото „майсторство“ на Борисов, от неговата „невероятна политическа хитрост“, с която „накрая пак ще излезе победител“. Демократите пък обмърморват фейсбучно избраниците си и им внушават, че ако „продължават така“, ще престанат „да им гласуват“. Ето това е положението две години след инсталирането на абсолютното зло.

Поради това понякога си мисля следното: дали и днес, както тогава, при избухването на онова абсолютно зло на ХХ век, на Съединените щати ще им трябва пак един Пърл Харбър, за да видят, за да осъзнаят, че в света се е родило абсолютно зло? Дали и днес, както тогава, при онова абсолютно зло, на европейците ще им трябва пак една „нападната Полша“ и една „Желязна завеса“, за да осъзнаят, че „Мюнхенски“ (и други евентуални) споразумения с абсолютното зло, инсталирало се в света, не може да има? Че злото се побеждава не с „преговори“ и скланяне на страните „към мир“, а със сила (и то с обединена сила). А дали днес на нашите „проевропейски сили“ ще им трябва едно напомняне колко „неочакван“ се е оказал тогава, при онова абсолютно зло, 09.09.1944 г., и как всички, които почти досами тази дата са се разправяли помежду си, след това е трябвало да се сближат в затворите и концлагерите на БКП-то? И ако онова оттогава днес им се струва невероятно, да се огледат колко много „резиденти“ на днешното абсолютно зло вече шетат из България – от заемащия президентския стол през „копейкинската партия“ и масово радикализиралите се „родолюбци“ (обичащи да веят българския байряк заедно с руския, когато се борят с „разлагащия ни Запад“), та чак до – да, жалките сами по себе си, но почти постоянно „интимно овлажнени“ от фигурата на Путин Явор-Дачковци, Петър-Волгиновци, Мартин-Карбовци и техните домашни „гуру“.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“ (1988); „Религиозно-философски размишления“ (1994); „Философски опити върху самотата и надеждата“ (1996); „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“ (1998); „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“ (2002); „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“ (2005); „Светът на Средновековието“ (2012); „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“ (2012); „Европа. Паметта. Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (2015); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018); „Бог е с нас. Християнски слова и размисли“ (2018); „Политико-исторически полемики. Европа, Русия, България, Съвременността“ (2019); „Метафизика на личността. Християнски перспективи“ (2020). През 2015 г. е постриган за иподякон на БПЦ. През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“.

Свързани статии

Още от автора