Начало Идеи Актуално Русия и възраждането на империята
Актуално

Русия и възраждането на империята

Андрей Нечаев
23.10.2017
2656
Снимка: Радио „Свобода“

Постимперският синдром е вече имперски. И това е съвършено съзнателна политика на руската власт – опит да се компенсира спадът на качеството на живот, който продължава вече няколко години.

Какво е отношението към Егор Гайдар и неговите реформи в Русия днес? По правило реформаторите често са мразени и имат многобройни опоненти. И все пак вероятно в Русия е трудно да противостоиш на тезата, че няма как да се възприемат като особено продуктивни реформите, променили радикално икономическото устройство, но запазили изостаналата и немодернизирана държава?

Отношението към Гайдар днес е нееднозначно. На първо място, историческата памет на населението е твърде къса. Освен това времето в края на 80-те и началото на 90-те години бе до такава степен тежко, толкова голямо изпитание за хората бе случващото се тогава – все пак последва разпад на страната – че на Гайдар се приписват множество грехове, включително такива, които той не е извършил. На нас ни приписват например Павловската конфискационна парична реформа или разпада на СССР, към което имахме само косвено отношение, тъй като влязохме в правителството през ноември 1991 г., когато де факто Съветският съюз се беше вече разпаднал след августовския пуч.

Но ситуацията се променя. През 90-те години негативите, свързани с реформата на Гайдар, бяха в голяма степен персонифицирани. Като един от неговите сподвижници аз също усещам това върху себе си, но далеч не в такава степен, все пак отношението към мен е доста по-позитивно. В негово лице като че ли бяха персонифицирани всички негативи за трансформацията и прехода към пазарна икономика. Мога да кажа обаче, че сред младото поколение днес нараства интересът към личността на Гайдар и неговата реформа. Виждам това покрай работата, която осъществява фондация „Егор Гайдар“ – ние издаваме неговите книги, организираме много публични мероприятия за млади хора и ми прави впечатление, че те се интересуват, идват на тези дискусии и искат да знаят истината за онова време.

Всъщност в голяма степен приносът за негативното отношение към Гайдар е на официалната пропаганда. Властта се опитва да тушира провала на социално-икономическата политика, използвайки обичайните прийоми на пропагандата – търсене и намиране на врагове. Разбира се, че външни врагове са на първо място ЕС и САЩ. В качеството на вътрешни врагове бяха избрани либералите и грешките или псевдогрешките на 90-те години, макар че днешната власт фактически жъне плодовете на тогавашната реформа и в частност на започналия в края на 90-те години икономически ръст в резултат на тези пазарни преобразувания. Независимо от това пропагандата е насочена към дискредитирането на 90-те и доколкото Гайдар е един от основните символи на тогавашната политика, в значителна степен негативите се трупат върху неговото име.

Така че преобладаващото отношение е негативно, но има и определени, макар и неголеми, прослойки и отделни лица, които са благодарни на Гайдар и на всички нас за тези реформи. Виждате ли, в Сърбия например доволните от тази трансформация и прехода към пазарна икономика са около 10-11% от обществото, недоволните пък са от порядъка на 40%. В Русия е приблизително същото, така че това е обективен процес.

Разбирането, че природните ресурси по-скоро пречат, отколкото помагат, особено когато става дума за страни, в които липсват устойчиви демократични механизми, е една от важните тези на Гайдар. Той твърди, че населението на страни, богати на ресурси, има по-малко шансове да създаде надеждни институции, които позволяват ограничаването на корупцията и произвола на властите. Един от упреците към неговите реформи обаче е, че именно в резултат на пазарните преобразувания през гайдаровската епоха Русия окончателно се самообрича на “суровинен” път на развитие.

В икономическата теория съществува понятието „нефтено проклятие“. Става дума, разбира се, за страни, богати на природни ресурси, и за ниската мотивация на властите в тези страни да осъществяват институционални реформи и да развиват високотехнологични отрасли. Напротив, те най-често паразитират върху доходите от суровинен износ, особено в условията на добра външноикономическа конюнктура. Но това не е природен, нито пък обществен закон, става дума просто за дефицит на прозорливост и стратегическо мислене, за непрестанно преследване на текущите рейтинги. Ето да кажем Норвегия ни дава друг пример – там доходите от суровинен износ се изразходват по съвсем различен начин, създава се например адекватна пенсионна система, която да гарантира равнището на живот на идните поколения в условията на сложна демографска ситуация и т.н. Тоест тук не става дума за икономически закон, нещастието на народите в тези страни е, че нямат адекватна власт.

Що се отнася до този упрек към Гайдар, той е съвършено несправедлив. Когато аз бях в правителството, нефтът струваше 8-12 долара за барел. Нали разбирате, че дори при желание да се яхнат нефтените находища, това бе невъзможно при толкова ниска цена на нефта. Още повече, че една от причините, макар и не основна, за краха на Съветския съюз, е фактът, че още през 70-те години – когато бе открито крупното Самотлорско нефтено находище в Западен Сибир – вносът на критически важното продоволствено зърно се базираше до голяма степен на дохода от нефт. След това драматичният спад на цената на нефта, който започна през 1986 г., стана една от допълнителните причини за краха на СССР. Това е наследството, което получихме

През 90-те години зависимостта от нефта беше по-ниска, отколкото днес. След това, към 2002-2003 г., когато започна активният ръст на цената на нефта, за съжаление нашата власт не се удържа пред съблазънта да увилачава разходите. Мога да дам пример – преди 10-12 години руският бюджет се балансираше при цена на нефта 22 долара за барел. В навечерието на сегашната криза той се балансираше при цена на нефта 95 долара за барел. Ето как нараснаха апетитите на държавните разходи. Така че по адрес на Гайдар и неговото правителство има много несправедливи упреци. Този е един от тях.

Какви са перспективите пред руската икономика? Един от световните лидери или аутсайдер в икономическо отношение е Русия днес? В книгата си „Гибелта на една империя“ Гайдар пише, че проблемите, заложени в края на 70-те и началото на 80-те години, се проявяват едва по-късно, но в мащаби, които е било трудно да си представят хората по онова време. Какви са проблемите, заложени през последните години?

В средата на първото десетилетие на новия век, в това число под влияние на същия този златен дъжд от нефтени долари, бе избран според мен – днес в Русия това е почти всеобщо мнение – модел, който води към задънена улица…

И управляващите ли имате предвид, като казвате всеобщо мнение?

Да, струва ми се, че дори президентът разбира, че този модел на хипертрофирано одържавяване на икономиката води до задънена улица. У нас например 70% от БВП е от дейности, които са държавни или са под контрола на държавни компании. Която и сфера на руската икономика да вземете, освен може би чуждестранния туризъм, ще видите, че ключова роля играе някоя – една или две-три – държавна компания. Сега буквално пред очите ни върви абсолютно одържавяване на банковия сектор. Така или иначе там водеща роля играеха държавните банки, но въпреки това до неотдавна в банковия сектор имаше реална конкуренция, частният бизнес бе представен, имаше крупни частни банки. Преди няколко седмици под контрола на държавата минаха две големи частни банки. Преди няколко дни пък дойде новината, че „Роснефт“ купува Московската кредитна банка, също една от големите частни банки. Така че практически у нас върви национализация на банковия сектор.

Съвършено очевидно е, че този модел води към задънена улица. Така че оттук нататък или ще се върнем към либерализация на икономиката, към нов етап на приватизация и опит за възраждане на частната собственост, към пазарна конкуренция и реформи в социалната сфера, голяма част от които са вече закъснели, или ще се продължи курсът за запазване на преобладаващата роля на държавата, което неизбежно ще доведе до стагнация на иновациите, защото кой би бил заинтересован от иновации в такава среда. 

Нещастието на Русия е, че голяма част от частния бизнес гради благополучието си не на базата на иновации или на конкурентни предимства, постигнати в резултат на тези иновации, а на особени отношения с чиновниците, на привилегирован достъп до бюджетни средства или до средства от държавните компании, чийто бюджет е частично съпоставим с федералния бюджет. В момента в Центъра за стратегически разработки се подготвя под ръководството на Алексей Кудрин програма за развитието на пазарните институции и за либерализация на икономиката. Групата, която разработва тази програма, работи по поръчка на президента, което според мен показва, че той също разбира безизходността на модела, в който вярваше до скоро. Доколко ще му стигне политическата воля да следва оттук нататък тези рецепти, не знам. Ще разберем това в близките месеци.

Книгата „Гибелта на една империя“ [1] е писана в края на миналото десетилетие, но звучи стряскащо по-реалистично днес – почти десет години по-късно – отколкото по времето на нейното излизане. „Постимперският синдром е един от тежките проблеми на съвременна Русия, това е болест, Русия е в опасния ѝ стадий.“ В кой етап на това заболяване е всъщност Русия днес?

От смъртта на Гайдар изминаха 8 години и трябва да кажем, че за това време постимперският синдром се превърна в имперски. И това е съвършено съзнателна политика на нашата власт. Това е опит да се компенсира спадът на качеството на живот, който продължава вече няколко години, включително тази година, макар че като цяло се очаква малък ръст на БВП за 2017 г. Според последните статистически данни, публикувани у нас, продължава спадът на реалните доходи на населението. Да вземем например покупките на хранителни продукти – техният спад е най-висок от 1993 г. насам. Дори в рамките на драматичната криза през 1998 г. той не е бил толкова дълбок, колкото в рамките на днешната криза. Властта тръгна буквално по пътя на бясната пропаганда, използвайки в това число и имперския синдром. Оттук и агресивната днешна политика, залагането на някакъв ура-патриотизъм, тоест на псевдопатриотизъм и конфронтация със Запада. Същевременно се търсят и вътрешни врагове, за което вече говорих. Така че днешната политика на Русия и руската официална пропаганда следват класическия имперски модел.

Характерно за по-изостаналите страни е, че несполуките често се обясняват с причини от типа на „световния заговор“. Самият Гайдар обаче припомня в книгата си за подписаната през 1982 г. от президента Рейгън директива за националната безопасност, в която е поставена задачата да бъдат нанесени щети на съветската икономика, става дума за предложението да бъде използвана зависимостта на съветската икономика от конюнктурата на петролните цени за дестабилизиране на комунистическата власт. По какъв начин са свързани постимперският синдром и антиамериканизмът (например демоничното всесилие на ЦРУ) в Русия днес?

Антиамериканизмът и антиевропейската позиция са част от този имперски синдром. Основната теза на руската пропаганда е, че причина за санкциите е не агресивната външна руска политика, а твърдението, че те са отговор от страна на Запада на руското изправяне на крака – у нас непрекъснато се използва този термин, според който Русия се опитва да води независима външна политика. Безусловно по времето на Рейгън и изобщо на Студената война и твърдата конфронтация със СССР западните страни полагаха усилия да удържат Съветския съюз и да доведат в крайна сметка до неговия разпад. Но мисля все пак, че в решаваща степен разпадът на Съветския съюз бе в резултат на вътрешни причини – същата тази безизходност на съветския модел на икономическо и политическо развитие, както и в някакъв етап борбата за власт на елитите в отделните републики. В много по-малка степен този разпад е продукт на някакви целенасочени действия от страна на Запада.

Днес можем да говорим за абсолютно съзнателен курс на конфронтация със Запада, който руската власт използва като средство за вътрешна консолидация. И трябва да кажем, че сред част от населението тази пропаганда намира отклик – например сред по-възрастното поколение, възпитано в духа на антиамериканизъм и антизападничество, тази пропаганда е доста успешна. Тук обаче има и един твърде деликатен момент – активите на значителна част от руския управляващ елит са на Запад, недвижимите им имоти са на Запад, децата им, а понякога и семействата им, са на Запад. Донякъде това сдържа антизападните настроения. В повечето случаи става дума просто за някакъв опит за размяна. За мен е съвършено очевидно, че вмешателството в сирийските дела, стремежът да се запази лоялния на Русия режим там и фактът, че за радост на нашите военни Сирия се превърна в полигон за изпитване на руското оръжие в реални условия, са всъщност опит за такава размяна – опит в някакъв момент, може би той все още престои, да се даде Асад тъкмо заради санкциите и в търсене на прошка за Крим. Във всеки случай тази цел бе достигната отчасти – в рамките на борбата с ИДИЛ и радикалния ислямски тероризъм, който е действително предизвикателство за целия свят, Русия отново става значим играч на световната сцена, в който трябва да се вслушваш. Тук има някаква сложна комбинация – от една страна, ние обективно трябва да се борим с ислямския радикализъм и тероризъм, тук интересите на Запада и Русия съвпадат. От друга страна, руското ръководство се опитва да намери допълнителни козове пред Запада.

Тази година се навършват сто години от Октомврийската революция. Носталгията по комунизма или носталгията по царизма е по-силна в Русия днес?

Не мисля, че има носталгия по комунизма, макар последните социологически допитвания да показват, че 50% от населението подкрепя национализацията. Има някаква носталгия, ако искате мечта, по някакво идеално справедливо общество. Младото поколение, което не завари СССР, безспорно е субект на изключително активна и агресивна пропаганда, насочена включително към реабилитирането на Сталин. В нашите учебници по история пише, че Сталин е бил ефективен мениджър, а ГУЛАГ е просто принудителна мярка, някакъв инструмент за модернизация на страната и т.н. Да, да, в съвременните руски учебници по история Сталин е определен като ефективен мениджър! Има безусловна реабилитация на сталинизма, а Съветският съюз се рисува в съвършено нереалистични краски. Така у младите, родени и формирани в постсъветския период, възниква лъжливо впечатление за СССР – особено у тези, които не се интересуват от история или в чиито семейства няма здрав антисъветски синдром.

Но това не е носталгия по реалния Съветски съюз, това аз наричам мечта за някакво идеално общество, в което има социални асансьори, каквито липсват в съвременна Русия, има социална защита, каквато липсва в съвременна Русия, има стабилност, каквато в съвременна Русия имаме само в някаква степен, но това е всъщност стабилността на блатото или на гробището, ако щете. Така че носталгията е свързана, както с непознаването на историята, така и с официалната пропаганда. Хората искат да се върнат в Съветския съюз, но си го представят по съвсем различен и илюзорен начин, те си въобразяват по-скоро някакво идеално и измислено общество.

Що се отнася до самодържавието, подобни разговори възникват епизодично и дори се раждат някакви незначителни монархически партии, но не мисля, че някой ги възприема сериозно. Друг е въпросът, че днешната власт е фактически много близо до самодържавието. У нас властта не се предава наследствено, но очевидно ще бъде потърсен някакъв институт на приемниците. Равнището на реалното – отчасти конституционно – влияние на президента върху всички процеси в страната е много високо. Така че фактически президентската власт в Русия днес е близка до абсолютната монархия.

Гайдар признава, че не би се захванал да пише тази книга, ако не бе видял, колко опасно политически е експлоатирането на постимперския синдром в съвременната руска политика, както и очевидните аналогии между риториката на постимперската носталгия в Русия и шаблоните на пропагандата на националсоциалистите в последните години на Ваймарската република. Актуална ли е все още подобна аналогия? Вероятно за мнозина тя е пресилена, особено като се има предвид, че по всеобщо мнение като основни рискове днес се сочат тероризмът и бежанската вълна.

Разбирате ли, Русия е многонационална и многоконфесионална страна. Така че да залагате на национализма в Русия е доста сложно. Чий национализъм трябва да е това? Руският? Но тогава какво ще правим със Северен Кавказ, какво ще правим с Татарстан, Башкирия и пр. Затова в рамките на официалната политика и пропаганда се залага не толкова на национализма, колкото на някакъв ура-патриотизъм. Става дума за експлоатацията на идеята за особения път на Русия, за някаква особена руска или общоруска идентичност. Да, у нас има достатъчно влиятелни националистически сили, но официалната власт по-скоро се бори с тях. От една страна, тя ги подхранва, но от друга страна, когато започнат да набират сили, се бори с тях и неслучайно голяма част от националистическите лидери са в затвора. Затова ми се струва, че би било несправедливо обвинението, че руската власт следва курс към национализъм. Курс към имперска политика и ура-патриотизъм обаче безспорно има.

А има ли Русия такъв особен път? Какво мислите за възраждането на евразийството?

Разбира се, Русия е особена страна, на първо място исторически – там всичко става много по-бавно, отколкото да кажем в Западна Европа. В началото имаме няколкостотин години татарско иго, после татарско-монголско – в момента има голям спор за термина сред руските историци – после продължително самодържавие и отсъствие на демократични институции, което в голяма степен е наложило своя отпечатък върху живота и философията на руснаците. Де факто обаче самодържавието продължава и след Октомврийската революция. Февруарската революция сваля самодържавието, но след това идва сталинизмът, който е същото това самодържавие, само дето не се нарича така. Тоест в Русия не са създадени демократични традиции. На практика демокрация имаше само през 90-те години, голяма част от населението обаче се оказа неподготвена за нея и охотно я размени за колбаси.

Някъде в началото на новия век се създаде един неписан договор между властта и по-голямата част от обществото, според който властта се наема да обезпечава постоянно покачващия се ръст на живота, а обществото си затваря очите за корупцията, за ограничаването на демократичните свободи, за недемократичните избори, липсата на свобода на словото и т.н. Днес този неподписан обществен договор е подложен на голямо изпитание, защото равнището на живота пада, а всеки брак по сметка е устойчив само когато и двете страни изпълняват условията на брачния контракт. Властта вече не изпълнява този договор и компенсира това тъкмо с имперския синдром: Крим е наш, да се изправим на крака, с агресивна пропаганда за новата роля на Русия и нейното връщане в световната политика. В очите на населението, разбира се, това частично компенсира икономическите тежести. 

Според Гайдар постимперската носталгия е излечима болест. Той сочи примера с Франция, която макар да понася тежко загубата на империята си, след няколко години на икономически растеж се отърсва от „опасната за страната истерия, едва не взривила демократичния режим“. Какви са шансовете за Русия да сподели опита на Франция?

В това отношение Русия е в специфична ситуация. Франция и Великобритания са имали колонии. Русия никога не е имала колонии. Русия е интегрирала всички страни и народи, които е завоювала. Съветският съюз е единна държава с единна политика, в която завоюваните по-рано народи имат някакви номинални права, понякога дори по-големи, отколкото Русия в тесния смисъл на думата. Затова постимперският синдром, доколкото е наличен в руското общество, е свързан с разпада на Съветския съюз, а не със загубата на колонии. Така че руският постимперски синдром се преживява по друг начин, защото става дума за единна страна, в която има свобода на предвижване и в която интелигенцията се обединява и интелектуално, и морално, за да се противопостави на властта. Противопоставянето на тоталитаризма е за тбилиската, ташкентската, московската и петербургската интелигенция много повече обединяващ момент, отколкото каквито и да било национални различия.

След разпада изведнъж този национален фактор в отделните републики започна да играе много по-съществена роля и последва сериозен разкол и сред интелектуалния елит на постсъветското пространство. Така че това е в някаква степен един различен постимперски синдром, който обаче можеше да бъде преодолян в рамките на Общността на независимите държави. Та нали собствено СССР не просто се разпадна, а беше създадена ОНД, която в началото бе напълно адекватно регионално обединение на бившите – вече независими – републики на Съветския съюз с изключение на Прибалтика, която веднага се оттегли. За съжаление тази общност не получи адекватно развитие освен някакви номинални институции, които имат повече декоративен характер. Сега се предприемат опити за пресъздаване на този модел – митнически, евразийски съюз… Времето ще покаже дали този проект ще се окаже успешен, дали всичко това ще завърши със създаване на някакъв аналог на Европейския съюз и въобще с възраждане на линията на Съветския съюз на нова основа. Независимо от това опитите на властовите елити за пресъздаване на СССР безспорно имат своето място и, разбира се, срещат положителното отношение на значителна част от населението. Тоест залогът тук не е за преодоляване на постимперския синдром, а за възраждане на империята.

Проф. дин Андрей Нечаев (р. 1953, Москва) е руски икономист, министър на икономиката в правителството на Егор Гайдар (1992-1993); президент на банка „Руска финансова корпорация“ (1993-2013); председател на партия „Гражданска инициатива“. Нечаев е един от авторите и активните участници в реализирането на икономическите реформи в Русия в началото на 90-те години. Автор е на множество монографии и статии по въпросите на икономическата политика.

 

[1] Егор Гайдар, Гибелта на една империя. Поуки за съвременна Русия, издателство „Рива“, превод Деян Кюранов, София, 2017 г.

Андрей Нечаев
23.10.2017

Свързани статии