През 1991 г. Съветската империя е ликвидирана от своя лидер Борис Елцин, който вярва, че плаща цената за модернизацията на страната, и очаква Европа да я приеме. Какво остава от тази илюзия двайсет години по-късно? Френската специалистка по руска история и преподавател в Сорбоната Елен Карер д`Анкос анализира недоразуменията, подозренията, пропуснатите възможности между руските власти и Запада. Тя представя не само Русия „между два свята”, а и „света, видян от Русия”. Предлагаме откъс от книгата.

„Русия между два свята”, Елен Карер д’ Анкос, „Рива”, превод: Паисий Христов, 16 лв.

Елен Карер д’ Анкос е постоянен секретар на Френската академия от 1999 г., една от малкото жени сред „безсмъртните”, ерудиран политолог, специалист по руска и славянска история, преподавател в Сорбоната и в други авторитетни френски университети. Потомка е на руски дворяни от грузински произход (рожденото й име е Елен Зурабишвили). През последните четири десетилетия написва десетки произведения за миналото и големите личности на Русия и още през 70-те години предсказва разпадането на Съветския съюз. Елен Карер д’Анкос е позната в България и чрез своята подкрепа за членството на страната ни в Европейския съюз.

Увод

Девети ноември 1989 г.: Берлинската стена пада. За „сателитната” част на Европа, както и за повечето страни това събитие бележи края на комунизма и на ХХ век. Но за руснаците ХХ в. не приключва през 1989 г. и краят му няма да настъпи изведнъж. В руската памет има две дати, които бележат агонията на тази ера: 8 декември 1991 г., когато мигновено, като по чудо изчезва могъщият Съветски съюз, и 31 декември 1999 г., когато Борис Елцин се оттегля мирно и доброволно (необичайно явление за тази страна, където управниците губят властта само насилствено) -оттегляне, което слага край на така наречения „преход”. Това разминаване в календара свидетелства за две различни виждания за историята. То вещае и множество недоразумения, които изникват между болезнено изплувалата от комунизма Русия и останалия свят, който е убеден, че след като изчезне основаната от Ленин система, веднага ще се заличат всички следи от нея. Особено показателен е фактът, че навсякъде извън СССР падането на комунистическата власт в Централна и Източна Европа се смята за крайната точка на рухването на червения тоталитаризъм, а това представя руския катаклизъм като второстепенно и периферно явление в големия разлом на века. В резултат от тези събития международната общност приема радушно европейските посткомунистически държави като блудни синове, които за известно време са се отдалечили от нея, но ще продължи още дълго да гледа на нова Русия с подозрение.

Съмнението преобладава: наистина ли Русия е излязла от комунизма? Какво всъщност представлява тази странна Русия, чието име дори е изчезнало в полза на СССР, а въпросите за нейното минало и за границите й остават толкова заплетени, че объркват и собствените й жители? Новата Русия, която доброволно ликвидира своята империя и изплува от развалините на СССР, къде стои тя по отношение на Европа и по отношение на това, което е в продължение на векове?

Самите руснаци през цялото си историческо развитие непрестанно спорят за своята идентичност. Европейци ли са? Или са по-скоро азиатци, защото носят отпечатъка на дълга поредица от нашествия? Или пък евроазиатци? През годините, когато Михаил Горбачов се опитва да осъществи революционни преобразувания в страната си, той дава непоколебим отговор на този въпрос: Русия е европейска, Европа е общият дом и за съветските руснаци, и за всички народи, живеещи на континента. Но европейците (и най-вече французите) никога не са били единни по този въпрос. През 1839 г. маркиз Дьо Кюстин пише в една своя книга, превърнала се във внушителен бестселър¹, че Русия, за която той има все пак повърхностни впечатления, е варварска азиатска страна. Неговото твърдение занимава умовете и в момента, когато комунизмът изчезва и Русия настоятелно иска да мине за европейска. Кюстин отбелязва, че „Сибир започва от Висла”, тоест че Европа свършва с Полша и че Русия не е част от нея. Предразсъдъците са понякога твърде устойчиви и този, за който става дума тук, още дълго ще се отразява на начина, по който западният свят гледа на нова Русия. Във времето на конфронтацията между Изтока и Запада американският дипломат Джон Кенан, много добър познавач на Русия, пише, че анализът на Кюстин се отнасял по-скоро до Русия от времето на Сталин и Брежнев, отколкото до тази на Николай І, макар че и той несъмнено е автократ. Но в съзнанието на хората, дори и на тези от края на ХХ в., остава ужасът, който Кюстин изпитва по време на своята руска експедиция, и тъкмо това чувство влияе и днес върху реакциите на нашите съвременници.

Трябва ли да се плашим от Русия? Въпросът се поставя след всеки от многобройните анализи върху тази страна, чиято необятност „тя е най-голямата по територия в света” безпокои толкова, колкото и последвалото редуциране след рухването на империята. И наистина би трябвало да се плашим от Русия, от огромната й територия, даже и при положение че през 1992 г. Борис Елцин изоставя близо една четвърт от нея. Но и запазилата се част внушава страх със своята мощ. Би следвало да се страхуваме от нея и заради това, че тя вече не е така необятна, както преди, защото, както мислят на Запад, това стесняване на границите може би буди носталгия и дори подхранва някакъв реваншистки дух. А неуместното твърдение на Путин, че „изчезването на СССР е най-голямата геополитическа катастрофа на ХХ в.”, засилва още повече страха от възраждането на нов имперски стремеж. Извадена от контекста, тази фраза на Путин може наистина да се схване като свидетелство за носталгията по комунизма, а подобна интерпретация се налага сякаш от само себе си и засилва дълбокото чувство на руснаците, че са били несправедливо ощетени в сравнение със западния свят. Те смятат, че излизането им от комунизма, за което са платили твърде висока цена (намаляването на територията и на населението поради рухването на империята), не е намерило справедлива оценка в западния свят. Според тях безразличието и неразбирането от страна на Запада, на които те се чувстват жертви, са в разрез с подкрепата му за бившите народни демокрации.

Впрочем руснаците в известен смисъл са си виновни за това недоразумение, защото по традиция са склонни сами да омаловажават достойнствата си и живеят с убеждението, че притежават някакви специфични добродетели, които ги правят по-претенциозни и придават на тяхното виждане за Русия почти мистична окраска, много добре илюстрирана от Достоевски. Тази самооценка, твърде странна за западната рационалност, допринася за влошаване на отношенията на Русия със западния свят, който съди за нея според собствените си критерии и не иска да я види в огледалото на комплексираното руско мислене. И все пак съществува точка, по която Западът и Русия могат веднага да постигнат разбирателство: става въпрос за необходимостта Русия най-сетне да се модернизира, възприемайки икономическия и политическия модел, който доведе Европа до впечатляваща степен на развитие. Открай време руският елит е обзет от усещането за някакво изоставане и от амбицията да „настигне” Европа. Без съмнение стремежът на руснаците към модернизиране винаги е бил туширан от „уроците на историята”, от уроците на миналото, което те си представят като някаква последователност от катастрофи, а между тях – в промеждутъците – се проявяват краткотрайни опити страната „да потегли”, за да може да догони Европа, да стигне до равнището на нейното развитие. И днес руснаците продължават да си поставят въпроси: Какво струват сега постигнатите успехи? Дали страната им е в състояние да се включи в общия и непрекъснат процес на развитие? Дали за сетен път тя не ще стане жертва на историческото проклятие, което винаги я е обричало на изостаналост и на провали?

Вече двадесетина години отделят Русия от съветското минало. През последното десетилетие Владимир Путин е непрекъснато начело на тази страна: отначало като министър-председател, след това като президент, и отново като министър-председател. Неговите концепции и личността му определят какъв избор трябва да направят руснаците във вътрешната и външната политика през този период. На будещите съжаление думи за „геополитическата катастрофа” трябва да противопоставим, за да бъдем справедливи, друга негова фраза, която той непрестанно повтаря и в която се резюмира неговият проект: „Ние трябва да направим от Русия държава на ХХІ в.” За една страна, която се характеризира с постоянна изостаналост и с диспропорционално развитие на икономиката – това е дало основание да бъде смятана за „бедна сила” – този проект за радикален скок в ХХІ в. като че ли е плод на някакъв случайно поет и твърде скъп облог. От десетина години Путин се радва на почти неспадаща популярност, която се дължи преди всичко на възвърнатата външна мощ на Русия. Без съмнение неговите съотечественици го подкрепят в значителна степен заради успехите в материалния живот. И как да не разберем тяхното поведение, когато си спомним за онези десетилетия, през които мощта на страната е пожертвана заради някакво светло бъдеще. Руснаците от постсъветския период страдат от материални затруднения поне толкова, колкото и от загубите, които претърпя тяхната родина в международен план. „Бедната сила” вече не е „сила”, а си остава бедна. Унизено от този упадък, руското общество днес се радва на възвръщането на мощта на страната, макар и да не може съвсем добре да прецени доколко тази мощ е действителна и дали се вписва в модерния свят.

Ето защо с тази книга си поставяме за цел да разгледаме Путиновата Русия, тази от ХХІ в., в огледалото на нейния статут и на нейните международни изяви, без да скриваме намерението си да отговорим в крайна сметка на въпроса трябва ли още да се страхуваме от Русия, ако предположим, че такъв въпрос е основателен.

 Първа глава. Русия в търсене на себе си

„Всеки лъжец е месия…

От хилядолетия Русия търси Русия”²

През 70-те години на ХХ в. руският бард А. Галич си спечели огромна популярност в СССР, защото в неговите песни, облечени в езоповски език, руснаците виждат цялата истина за състоянието на своята страна и за нейната политическа система. Той е автор и на цитираните по-горе стихове, които представляват сбит изказ на дългия път, извървян от руснаците, за да се срещнат със сегашната си съдба, и на силната им воля да сложат край на изключително нещастно си минало. През 1991 г. тази среща най-сетне се състоя.

За Русия 1991 г. е необикновена, съдбовна година, която й напомня и за други такива, година, когато движението към прогрес като че ли я изправя пред бездна. Този устрем към прогрес започва пет години по-рано с перестройката на Михаил Горбачов, която събужда апатичното дотогава общество. Опиянено от свободата, това общество завладява улиците, всеки взема думата и иска да се изяви навсякъде и по всяко време. Къде е отишъл съветският ледников период? Това е революция, която се извършва за първи път след 1917 г., и тя плаши тъгуващите по старата разклатена система. Техният августовски пуч е последният и обречен опит да се спре това изумително движение.

Русия провежда „цветна революция”повече от десет години преди Грузия и Украйна. Наистина пучът е пагубен за Михаил Горбачов, който отвори шлюзовете и загуби властта, макар че външният свят все още го смята за всесилен. Борис Елцин, неговият съперник – който първоначално му е протеже – се качва на танк, превръща се в символ на съпротивата срещу пуча и става господар на положението. Всъщност Елцин идва на власт два месеца преди това, на 12 юни 1991 г., когато е избран за президент на Русия. Дотогава Русия няма президент, тъй като Горбачов с всички сили се противопоставя на подобно нововъведение, но Елцин проявява упоритост и спечелва изборите. В този смисъл 12 юни се оказва рождена дата за Русия. Векове наред тя е идентифицирана с империята, а след 1917 г. е просто една от републиките на СССР. И изведнъж изплува от тази съвкупност като пълноправна държава. Но нейната неочаквана поява поставя под въпрос съществуването на СССР.

„Ликвидаторът” на СССР

Човекът, който взе властта след августовския пуч от 1991 г. (макар че до 27 декември тя официално принадлежи на Горбачов), всъщност не е подготвен за ролята, която трябва да играе. В своята забележителна биография на Елцин американският политолог Тимоти Коултън³ описва как дълго време неговият герой проявява колебание в отношенията си с Горбачов и отбелязва, че изобщо не се смята за негов съперник, решен да го елиминира, както го представя Горбачов. Но след пуча Елцин се придържа към принципа, който по-късно ще изложи в мемоарите си, озаглавени Президентски маратон: „Винаги съм предпочитал най-простите решения… Все ми се е струвало, че е по-лесно гордиевият възел да се разсече, отколкото да се развърже.”⁴ Ето как неговият биограф представя новия Елцин, този, който се добира до властта не толкова чрез своя добре обмислен план, колкото благодарение на стеклите се обстоятелства: „С единия крак в миналото, а с другия в бъдещето… Елцин познаваше старите пътища, но той гледаше напред към нови. За него и за нацията трудната част от пътя „да се мине от простото, тоест от дискусиите за страната, към сложното, тоест към изграждането й – едва започваше.”⁵

На първо място Елцин трябва да прецени какво е политическото положение в страната – бързото разпадане на привидно съществуващата все още огромна империя, преобразена във федерална държава – и да извлече съответните заключения. Непосредствено след пуча се налага една-единствена констатация: СССР вече не съществува. Проведените два месеца по-рано избори за руски президент довеждат до обособяването на руската държава като съперник на СССР. Двете знамена, които вече се развяват над Кремъл – червеното (на СССР) и трицветното (на Русия) – свидетелстват за фактическото изпаряване на съветската държава, която се е превърнала във фантом. В навечерието на пуча Горбачов явно се опитва с отчаяни усилия да спаси СССР, предлагайки да се сключи договор за един „обновен” съюз. Но кой може да подпише такъв договор, при положение че почти всички държави от бившия Съветски съюз са обявили своята независимост? А най-сериозният проблем се състои в това, че трите държави, които през 1922 г. основават съюза (Русия, Беларус и Украйна), постъпват по същия начин или са на път да го сторят: Русия – на 21 юни, а Беларус и Украйна – през август.

В самата Руска република положението не е по-блестящо. Още през август 1990 г. Елцин заявява на татарите, у които вече е проникнал вирусът на независимостта: „Вземайте толкова независимост, колкото можете да погълнете.” И много скоро ще му се наложи да се примири с това, че техните искания за автономия са само един етап по пътя на придобиване на суверенитет. Вълненията в Кавказ се разрастват. Генерал Джохар Дудаев, макар да е уважаван началник от съветската авиация, застава начело на истинска чеченска революция, завладява обществените сгради и руските оръжейни складове и е избран за президент на независима република, която той нарича Ичкерия, за да се подчертае скъсването на връзките с Русия. На руските пратеници, пристигнали спешно с намерение да преговарят под предлог да извадят Чечения от хаоса, Дудаев надменно отговаря, че този хаос не е по-лош от онзи, който цари в Русия. И това е истина!⁶ Като прозорлив наблюдател на разпадането на СССР Борис Елцин още през 1988 г. си дава сметка, че не може да се попречи на този разпад, безпокои се, че процесът може да обхване цяла Русия, и стига до някои заключения, позволяващи да се спаси това, което все още би могло да бъде спасено: самата Русия и солидарността между трите славянски държави от бившия СССР, които по дух са неразделими.

Ето защо на 8 декември 1991 г. Елцин кани Леонид Кравчук, президент на Украйна, и Станислав Шушкевич, президент на Беларус, на среща в резиденция в Беловежката гора близо до Минск и подписва с тях акта за ликвидирането на СССР. Но разпускането на съюза, основан от Ленин през 1922 г., е придружено и от една положителна стъпка: създаването на Общността на славянските държави, която няколко дни след това се превръща в Общност на независимите държави⁷(ОНД), обхващаща всички бивши републики от СССР с изключение на балтийските държави и Грузия, които отказват да се присъединят.Това разширение е искано и наложено от президента на Казахстан Нурсултан Назарбаев, който си дава сметка за невъзможността да бъдат разделени с един замах държави, толкова дълго свързани чрез общи структури и интереси. Впоследствие Казахстан ще се окаже – и ще си остане – един взискателен и недоверчив стълб на тази общност от държави.

Империята фактически вече не съществува и Русия е загубила най-хубавите си части: бреговете на Балтика, тоест „прозореца” към Европа, завоевание на Петър Велики, и Крим, с чиито черноморски брегове се сдобива Екатерина Велика. В резултат от едно безразсъдно решение на Хрушчов от 1954 г. Крим е присъединен към Украйна⁸. А тя е най-непокорният член на Общността на независимите държави, която е възприета от украинците само като удобна рамка, за да се откъснат окончателно от Русия „по цивилизован начин”.

СССР е мъртъв, да живее Русия!

При ликвидирането на СССР Елцин действа, разбира се, под напора на непрестанно влошаващото се положение на съюза, което застрашава и самата Русия. Но той същевременно си дава сметка за провала на Горбачов и разбира, че тази национална и геополитическа катастрофа може да се превърне в шанс за Русия да се впише най-сетне в Европа и в модерния свят.

От Запада той очаква много: материална помощ, съвети по какъв път да върви Русия и най-вече да й се признае заслугата, че е пожертвала империята, за да се признае руският потенциал. Русия естествено вече не е империя, икономиката й е в упадък от години, политическото й състояние през 1991 г. е наистина критично. След като изчезва държавата-партия, страната не разполага нито с държава в истинския смисъл на думата, нито със структури на властта, нито с администрация, а армията е деморализирана и зле въоръжена. С други думи, държавата, с която Русия почти винаги се е идентифицирала, е само един спомен. Но Елцин гледа и навън и смята, че е заплатил цената за достъпа до модерния свят. За да изгради нова Русия, той разчита на демократичния ентусиазъм, проявил се така ярко по времето на Горбачов. Елцин възнамерява да установи нов демократичен ред и да въведе пазарна икономика. Според него в това е бъдещето. Осъществяването на последната цел в нейния руски вариант от 1991 г. ще допринесе за премахването на останките от старите държавни структури, защото лайтмотивът на епохата е „независим пазар”, без ни най-малка регулираща намеса от страна на държавата. Пълен либерализъм: такъв е идеалът – макар и твърде утопичен – на „младите вълци” от нова Русия, които често пъти се впускат в икономиката, за да разкрият нейната същност. Такъв е случаят с Егор Гайдар, блестящ либерален икономист, починал през декември 2009 г., първия от премиерите на Елцин, натоварен да въведе радикални промени в икономиката. Той трябва да осъществи програмата за „шокова терапия”, която е вече експериментирана в Полша. Гайдар се съветва със западни икономисти, които не познават добре руската действителност, но са много силни теоретици. Те не си дават сметка, че Русия не е Полша, че двете страни имат различна история – даже и през комунистическия период. Резултатът: за руснаците „шоковата терапия” ще се сведе до ужасен шок, равносметката от който е достатъчно известна, за да й посвещаваме тук подробен коментар (обедняване на обществото, разграбване на ресурсите на страната чрез абсолютно безконтролната приватизация, която разорява хората и държавата и поражда значителни частни богатства). А терапия изобщо не се получава. Справедливо е все пак да се отбележи, че Гайдар⁹ и в известна степен Елцин са виждали в „шоковата терапия” и в радикалните мерки, които тя предполага, начин за пълно скъсване с комунистическата система, за ликвидиране на нейните структури и мрежи, за да се попречи на всеки опит за връщане назад. Истина е, че за разлика от някои други страни от бившия комунистически блок в Русия няма подобни прояви.

За да се захване с предизвикателството да осъществи радикално преобразуване на икономиката, Елцин разчита на външна помощ. Западът отначало е пасивен, а после е изплашен от комунистическите ексцеси и от политическите произволи – през 1993 г. мечтата за демокрация води до установяване на двойна власт, последвано от обсадата на парламента и от неговото разпускане, тоест стига се почти до гражданска война. Но бързината, с която Елцин овладява положението, и провеждането на избори за приемане на нова конституция все пак свидетелстват, че руската демокрация, макар и колебливо, започва да придобива свой профил. И Западът ще извлече съответните заключения: Г-7 ще се отвори за Русия, а и НАТО ще установи с нея „партньорство за мир”. Елцин подписва с Европейския съюз договор за партньорство и за сътрудничество, а МВФ най-сетне му отпуска помощ.

1993 г. приключва в атмосфера на тесни връзки между Русия и западните институции, което е в ярък контраст с бедственото положение в страната и с негативното отношение към нея, натрупало се след януари 1992 г. Виктор Черномирдин наследява Егор Гайдар на 14 декември 1992 г. и се представя пред администрацията си и пред външния свят със своя по-традиционен образ (през 1983 г. той става министър на енергетиката на СССР) и вдъхва повече доверие, отколкото невъздържаните млади реформатори през първите месеци на промените. Руснаците имат основание да се надяват, че са платили голямата цена за „прехода”, за което непрестанно им се натяква.

Според Елцин този преход има и друга страна – трябва да се определи мястото на Русия в света. През 1992 г. той не изпитва никакво съмнение във връзка с пътя, който трябва да следва. Този шестдесетгодишен мъж, познаващ само СССР, този апаратчик, израснал с идеите на партията, по-късно ще признае¹⁰, че в него е настъпила значителна промяна. Той се обръща към Европа и си поставя за цел да извоюва европейско бъдеще за Русия. Той изобщо не проявява колебание: неговата страна е европейска, тя трябва да се върне в Европа, каквито и да са трудностите. Това се налага и от факта, че тя е възвърнала своята идентичност, макар и с цената на загубата на империята.

Мощта на страната – илюзии и разочарования

При всичките си намерения Елцин трябва да си даде сметка за рухването на международния престиж на неговата страна. Той установява множество международни контакти явно с цел да покаже на западния свят, че Русия съществува и иска да си сътрудничи с него. Тъй като САЩ са останали единствен арбитър в международния живот, те са и най-търсеният партньор. През юни 1992 г. Елцин отива във Вашингтон и води преговори с президента Буш-старши за сключване на договора СТАРТ 2, предвиждащ намаляване на стратегическите въоръжения (той ще бъде подписан на 3 януари 1993 г., но ще бъде ратифициран седем години по-късно, което ще породи някои усложнения между двете държави). Това руско-американско сближаване е потвърдено и във Ванкувър на 3 април 1993 г. по време на срещата на високо равнище с президента Клинтън. Но над този диалог се надвесват неочаквани сенки: САЩ застрашават Сърбия, а Елцин трудно може да им се противопостави, за да я подкрепи, макар че в неговото съзнание Сърбия е исторически съюзник на Русия. И все по-осезаемо се поставя щекотливият въпрос за отношенията на Русия с близката чужбина,тоест с бившите държави от СССР.

Още през юни 1992 г. Елцин е определил ОНД като „единна държавна формация, осигуряваща едновременно отделянето и обвързването на републиките^11”. И ако самият той не споменава понятието „зона на влияние”, много руски политолози го правят вместо него. Но той недвусмислено подчертава, че Русия е отговорна за мира и стабилността в бившето съветско пространство, макар че държавните ръководители в балтийските страни, в Украйна и дори в Грузия, където Едуард Шеварднадзе се сблъсква с абхазката опозиция, която поддържа Москва, вече се обръщат към САЩ.

През декември 1992 г. руският президент е на посещение в Китай, а месец по-късно, на 23 януари 1993 г., отива в Индия. Тази азиатска активност озадачава и безпокои до известна степен САЩ: дали Русия няма да продължи съветската политика на доставки на оръжия за Ню Делхи?

Въпреки стъпките по посока на Азия външната политика на Русия по това време се характеризира с постоянно потвърждаваната прозападна и най-вече проевропейска ориентация. Изразител на тази линия се явява Андрей Козирев, първият министър на външните работи на Борис Елцин. В този момент амбицията на Елцин е Русия да бъде приета като голяма европейска държава и да бъде призната въз основа на стратегическото руско-американско партньорство като велика сила от единствения международен фактор, който е в състояние да й придаде такъв статут. Русия, разбира се, вече не е велика сила, защото е бедна и е подложена на трусовете на прехода. От предишното си положение тя е запазила само един атрибут – постоянен член на Съвета за сигурност при ООН. Тъй като си дава сметка за тази загуба, Елцин полага усилия поне да придаде на своята страна имиджа на велика сила.

Но въпреки тези надежди и относително благосклонната реч на президента Клинтън по адрес на Русия климатът на руско-американските отношения бързо се влошава. Трябва да се признае, че икономическите и политическите сигнали, идващи от Русия през 1994 г., не отговарят на американските критерии. След 1992 г. икономиката на страната преживява много трудности и финансовото й състояние не се стабилизира. Елцин дълго време си затваря очите пред чеченския сепаратизъм, но идва момент, когато той става непоносим и предизвиква през 1994 г. федералните войски да извършат в страната интервенция, чиято цел е да се възстанови „конституционният ред”, тоест да се сложи край на нейната независимост. Западът реагира с неодобрение, а Елцин стига до убеждението, че САЩ вече се готвят за нова студена война. Перспективата за разширяване на НАТО към Централна Европа засилва това убеждение и застрашава руско-американските отношения. По време на своето посещение във Варшава през август 1993 г. Елцин предупреждава президента Валенса да не приема този проект. Но в края на 1995 г. става очевидно, че разширяването на НАТО в Централна Европа е неизбежно. Позициите на Москва и Вашингтон по този въпрос са абсолютно противоположни. Докато за САЩ и най-вече за Атлантическия съюз това разширяване е допълнително основание за съществуването на НАТО след падането на Берлинската стена и след разпускането на противниковия Варшавски договор, в очите на Москва това намерение подкопава основите на водената след 1992 г. политика. Русия изоставя своята военна зона в Европа, тоест системата за сигурност, на която толкова държи, с убеждението, че в замяна на това Западът съответно ще се откаже от всякакво желание да упражнява свое влияние в тази зона. Така поне по това време тя схваща разбирателството между Русия и Запада във връзка с обединението на Германия. Проектираното разширяване на НАТО, както и нарастващата враждебност на западните и по-точно на европейските държави към Москва заради войната в Чечения навеждат Елцин на мисълта, че Русия се е излъгала в своя прозападен избор. Андрей Козирев, който е олицетворение на този избор, е принуден да отстъпи мястото си на Евгений Примаков, който на 9 януари 1996 г. поема кормилото на Министерството на външните работи, а на 11 септември 1998 г. става министър-председател, за да бъде и той отстранен на 12 май 1999 г.

Назначаването на Примаков за министър на външните работи е показателно в няколко отношения за извършвания завой. Първо, той е от старата генерация. Примаков, който е на 67 години (а Козирев току-що е навършил 40), принадлежи на СССР, а не на нова Русия, макар че изцяло е взел страната на политическата революция от 1992 г. Той е олицетворение на формирало се в СССР поколение, носещо все още съветски идеи и убедено в достойнствата на страната си като международна сила. С тези си качества Примаков вдъхва надежди на повечето от съотечествениците си и те се разпознават по-скоро в него, отколкото в „младите вълци” на постсъветизма.

Дълбока пропаст съществува между двамата министри, заели един след друг място в правителството, както по отношение на тяхното професионално формиране, така и по политическата им ориентация. Примаков завършва ориенталистика, той е чудесен арабист, голям познавач на Средния изток и на Азия. Като журналист той отразява всички конфликти в Средния изток. Като университетски преподавател ръководи Института по ориенталистика към Академията на науките на СССР. Увлечен по политиката през 80-те години на ХХ в., той се установява в Москва като член на Съвета по сигурността, а след това отговаря за службите на външното разузнаване. Ако биографията му заслужава по-разгърнато представяне, то е, защото той ще упражнява трайно въздействие върху руската политика след 1996 г. Противно на Козирев Примаков е убеден, че Русия е не само европейска страна, че историята и географията са й отредили други измерения – да свързва в себе си Европа, мюсюлманския Ориент и Азия. А тази сложна идентичност може да се окаже шанс за нея. Подобно на руския президент Примаков стига до заключението, че пълната прозападна ориентация не е дала очакваните плодове, а руско-американското партньорство е лишено от съдържание, тъй като САЩ се явяват конкурент на Русия на източноевропейската сцена, а даже и в някои части от „близката чужбина”, и изобщо не държат сметка за руските позиции на Балканите. Козирев е обвинен, че жертва заради едно митично партньорство със САЩ интересите на Русия навсякъде, където тя разчита да има свое сигурно пространство.

В противовес на следваната дотогава „едновекторна” политика Примаков се застъпва за диверсификация на ориентациите. Той казва, че доброжелателните партньори трябва да се търсят навсякъде и може би най-напред в Китай. Руско-китайското сближаване (след тежкия китайско-съветски раздор, избухнал през 50-те години на ХХ в.) е дело преди всичко на Михаил Горбачов, който още през 1986 г. заявява във Владивосток, че е необходимо „двете най-големи социалистически страни” да поддържат хармонични международни отношения, за да установят „зона на мир и приятелство”, тъй като по неговите думи икономическите връзки са най-сигурното средство за постигане на тази цел. Но като начало той предлага да бъдат извършени някои малки териториални корекции, въпрос, твърде болезнен за Китай, който все още живее с горчивия спомен от неравноправните мирни договори. Две години след това в своя реч в Красноярск (изборът на мястото в сърцето на Сибир е символично) Горбачов включва и Китай (тъй като с него е възстановена политиката на приятелство и доверие) в една нова концепция върху международните отношения¹².

Ако започналото при перестройката сближаване не дава очакваните резултати (то не е чуждо на Примаков, който изпълнява своите функции в президентския съвет и в Съвета по сигурността в Москва), това се дължи преди всичко на факта, че авторитетът на Горбачов бързо спада, а китайските ръководители, които през юни 1989 г. се сблъскват с демонстрациите на площад Тянанмън и са принудени да ги потушат жестоко, са решени да покажат силата си навсякъде и следователно не са склонни да преговарят с Москва, която проявява слабост пред „кадифените революции” в Източна Европа и пред надигащите се вътрешни искания.

Затоплянето на отношенията с вече агонизиращия СССР, което съвсем не е между приоритетите на Китай, се очертава с дестабилизираща перспектива в бурната обстановка в края на 80-те години на ХХ в. Според китайските ръководители визитата на Горбачов в Китай през май 1989 г. – първото посещение на московски държавник след тридесетгодишния разрив – е насърчила студентските и работническите вълнения. А по това време двете страни следват съвсем противоположни пътища. Китай е предприел политически и социални реформи като допълнение към започнатите през 80-те години стопански преобразувания. В СССР по това време се извършва изключителна промяна, предизвикана от реформите на Горбачов. Но неспособността му да овладее своята страна убеждава Пекин, че СССР предлага неподходящ модел, един лош пример за реформиране на страната. По време на августовския пуч от 1991 г. китайските ръководители показват готовност да подкрепят пучистите (неуместно решение, като се има предвид, че заговорът веднага се проваля) и демонстрират в случая своето желание да продължат да прилагат репресивната версия на реформизма.

¹ Става дума за произведението му „Русия през 1839 г.” (La Russie en 1839), което всъщност е публикувано през 1843 г. – Б. пр.

² Руският оригинал гласи: Что ни враль, то мисия…/ Плачет тысячелетье / по России – Россия.

³T. Colton, Yeltsin : A Life, New York, 2008.

⁴ Б. Ельцин, Президентский марафон, Москва, 2000, с. 31.

⁵ T. Colton, цит. съч., с. 210.

⁶ „Российская политика в Чечне”, Известия, 7 февр.1995 и Е. Pain, „Россия и Чечня”, Известия, 24 апр. 1998.

⁷ На руски Содружество Независимых Государств (СНГ). – Б. пр.

⁸ По този начин Хрушчов иска да отбележи 300-годишнината от присъединяването на Украйна към Русия, станало по решение на Переяславската Рада от 1654 г. под натиска на Богдан Хмелницки.

⁹Разговор на авторката с Егор Гайдар в неговия Институт за икономиките в преход, февруари 2006 г.

¹⁰ Разговор на авторката с Борис Елцин в Страсбург през април 1991 г. Виж също Т. Коултън, цит. съч., с. 515.

¹¹ Текстът на речта на Борис Елцин е поместен във Внешняя политика России. Сборник документов 1990–1992, Москва, 1996, с. 444.

¹² E. Primakov, Russian Crossroads: Towards the New Millenium, Yale Univ. Press, 2004, с. 36.