Начало Идеи Гледна точка „Русия отглежда в народа си страстите на роба“
Гледна точка

„Русия отглежда в народа си страстите на роба“

5785

Поете, да започнем с въпрос за Украйна, защото днес тя е раната в душите ни. Сигурно следиш войната от първия ден. Какви мисли отключва тя у теб, какъв бяс? Впрочем ти имаше някакъв статус във Фейсбук преди началото на войната. Би ли го припомнил?

Няма лошо да ме издигнеш в ранг поет. Но като оставим шегата настрана, за да разберем войната в Украйна, трябва по-скоро да поговорим за Русия и по-точно – за останките от бившия Съветски съюз, днешната Руска федерация. Да разберем генезиса на невъзможността този географски колос на глинени колене да живее в мир. Това изисква да започнем от по-стари времена, когато се е раждала и създавала Московската Рус, през империята Русия, през империята СССР, до днешната болезнена амбиция за поредна империя с целия ѝ обрасъл с войни исторически път. Нека уточня, не става въпрос за Киевска Рус, а за нейната съименничка – Московската Рус. Кои са първите ѝ жители, с кого е съжителствала през вековете, какъв начин на живот са водили нейните поданици. Как е повлияло присъствието на монголите по руските земи, а после и крепостничеството. Всичко това, което е покълвало като коренчета на омраза, за да се изроди в нагон за насилие над по-слабия…

Като си споменал за поезия, ще ти дам пример как аз възприемам раждането на насилието, дори на отмъщението над света, на оня, който живее по други правила, на завистта на роба към свободния човек. В стихотворението Безполезен съвет не съм описал кучето-човек, което не е куче, нито кучето-човек, което не е човек, а кучето-човек, което е човек с господар.

Огромната Русия, която би трябвало заради ръста си да бъде и силна, е държава, която отглежда в народа си страстите на роба. Това е, защото огромната Рус е закърмена със завист към останалия цивилизован свят.

Този нагон движи днес и Путин. Той няма цивилизования поглед към света, тъй като няма в съзнанието си отношение към руския народ като към човек-личност, а като към безлична маса, подобно на материал, с който може да се изгради помпозна сграда, но тя да си остане призрачна, защото е построена без душа. Това отношение на руските водачи, било то царе или вождове, към руския народ е превърнало човешкия живот на руснака в скотски. Те не мислят как да подобрят битието му, нито търсят начин как да го направят, затова му предлагат война и КАНЧЕ спирт преди атака. Тези мои разсъждения не са насочени срещу същността на руската нация, а към окаяната ѝ съдба.

Всеки, който се опитва да противопостави или оправдае агресията на псевдовожда Путин с интелектуалната мощ на светила като Достоевски, Пушкин, Лермонтов, Толстой, Шаляпин, да не изреждам до безкрай, трябва да се замисли как тези духовни водачи в съкровищницата на света съжителстват с една друга, трета част, най-многобройната от руската нация – онази спиртосано пихтиеста маса от един народ, който безропотно тръгва към своята, било то фронтова или цивилна кланица.

Това смея да го твърдя не от дочути тук-там фрази, а от лични наблюдения и общуване с обикновени руснаци при две мои обиколки из целия почти СССР. Макар че живеят кучешки живот, за него те са готови да умрат и да си го запазят. Това е специфичен вид национален мазохизъм. А може би са водени от непознат на човека нагон на изпълнителя войник.

Може би затова е възприето мнението, че руснаците се раждат войници. Преди много години в едно интервю мустакатият полковник историк, тогава директор на Военно-историческия музей, Петко Йотов, между другото ми каза, че в Европа има три нации, които раждат войници: Германия, България и Русия. Германците са потомствени войници. Те са били пословично най-силните легиони още в римската империя.

Философията на българския войник е изказана в едно кратко изречение през 1916 г., когато румънците, подтиквани от Русия, че и с помощта на руска войска, навлизат в България с цел да завладеят Южна Добруджа. След като нашите войници ги изтласкват към Дунав и могат да тръгнат към Букурещ, на брега на реката един български войник казва: Аз тая бара я не газим оти она не е моя. Българският войник, като потомък на една от най-старите нации в света, има натрупана огромна генетична памет и ясно съзнание за стойностите на живота. Той знае, че чуждият живот и чуждата земя не могат да станат негови.

Днес стигам да извода защо пък русите са войници. Че има ли по-скотски живот на човека освен този по време на война. А господарите в Русия са превърнали ежедневието на обикновения руснак в една перманентна, вече заразила кръвта му нищета. Животът на руснака е винаги скотски и на война той се чувства в естествената си среда.

И сега, когато следя войната на Русия със света, за пореден път си задавам въпроса откъде извира тази агресия в умовете и страстите на руските царе, императори и вождове. Може би трябва да тръгна в обратната посока, назад във вековете към корените на руската държава.

Дали смесената кръв между славяни, северни народи и монголи е създала мутирал войнстващ хибрид или крепостническото съществуване на този народ е родило в поколенията му агресия, не мога да си отговоря. Но знам едно, робът е привидно покорен, но в него е натрупано много страдание, което се трансформира в много злоба и всеки момент може да се възпламени, било то срещу господаря си или срещу някой друг. Огромната географска площ на Русия ражда и измамното чувство за величие, но като не го открива в живота си и в отношението на другите народи, дворцовият руснак се чувства онеправдан и става агресивен. И му трябва само един Путин, който да отключи тези потискани страсти с познатото: „Вперёд!“, като предварително заповяда да му напълнят манерките с чист спирт.

Но макар и руснаците днес да са с ограничени свободи, съвременните технологии разшириха техния кръгозор и фактът, че много руски войници се предават на в пъти по-малобройната украинска армия, ми говори, че започват да осъзнават разликата между истинската човешка свобода и руската.

Какви са правилните думи към Украйна в този момент? Какви трябва да са думите към Русия? А думите към българите в тази ситуация?

Макар и съпреживяващ с душата си страданието на украинския народ, по-скоро инстинктивно усещам, че народът на Украйна сам намери правилните думи и път в този тежък момент. Това дори не е момент, а ще бъде едно дълго и тежко време за Украйна, дори и войната да бъде прекратена до дни.

А правилните думи на притиснат в ъгъла народ, който вече е бил в мечата прегръдка на Русия, са: „Никога повече!“.

В този ред на мисли нека си представим една невъзможна картина. Как биха се развили едни военни действия, ако преди Русия НАТО беше решило да влезе в Украйна. Нали НАТО е военната организация на ЕС. Как щяха да реагират украинците! Щеше ли в техните мисли да се зароди двойственост. Щяха ли едните да кажат, че щом ни завладяват, ще се бием, или голяма част от населението щяха да приемат НАТО като влизане в Европейския съюз. Докато сега народът на Украйна застана като един човек с единствената мисъл, че срещу тях има агресор, какъвто беше и СССР, макар и под прикритието на съюз от републики.

Но да оставим тази картина на невъзможността, защото НАТО е отбранителна, а не завоевателна военна организация. Срещу агресията на Русия всеки украинец произнася единствените думи: „Бой до последно“. По-добре мъртви в свободна Украйна, вместо живи мъртъвци в една нова империя на оскотяването.

Ако забелязваш, често използвам думи с общото звучене на оскотяване.

Думите ми към Русия са някак си думи и въпроси и към мен. Сигурно има поне един руснак от приближените на Путин, който да е събудил в себе си човека! Един приближен, без страх, че ще загуби благинки, без атавистичния човешки инстинкт за самосъхранение, който да организира свалянето на Путин от власт. Всички ли са слепи, че не виждат пътя без изход, по който ги води!

А относно думите ми към българите – те са само към оная част от населението ни, която е потънала в невежество, водещо до простотия и безродство. По-скоро бих възкликнал с думите на Паисий: „О, неразумниий юроде, поради что се срамиш да… си човек!“, без да очаквам да ме разберат.

В предварителния ни разговор изказа едно интересно твое наблюдение – че още при княз Дондуков-Корсаков, който е начело на руското временно управление в България след Освобождението и на името на когото има кръстен централен булевард в София, са засети семената на корупцията, които и сега, сто четиридесет и нещо години след създаването на нова България, обезкървяват държавата. Би ли обосновал наблюдението си?

Народ, който 700 години е владян от други, е нормално да загуби усещането си за държавност. През годините на иго всеки се е спасявал сам. Това се доказва и от нашите възрожденски селища, в които къщите са оградени с високи дувари… От избраното място за създаването на тези селища, което винаги е ниско в планините, да бъдат някак си сгушени и трудно забележими… Както и примера с хайдушките чети, организирани за лични отмъщения.

Естествено е един такъв народ, току-що получил независимост и тръгнал отново да създава държава, да се учи от други, с изградени институции. Знаем какво съдържа в себе си понятието държава. Език, граници, администрация, войска, полиция…

Когато Русия преминава през България, за да води война с Турция за Босфора и войната свършва, ние, по благоволението на европейските държави, получаваме отчасти своя независимост. Македония остава под турско, Южна България получава автономност под покровителството на султана и единствено освободено е така нареченото Княжество България, което, уж свободно, преминава под руско опекунство; да не казвам окупация.

Именно в Княжество България се създават първите наченки на държава. Започва оформянето на наша администрация под зоркото око на руската такава. Тук трябва да се отбележи, че по това време руската администрация е известна в цяла Европа като най-корумпираната. Достатъчно е да си припомним руските класици, които я описват в своите произведения.

Ненапразно по сигнали за корупция в България са изпратени немски и английски наблюдатели. Но княз Дондуков, назначен от руския император, който подготвя почва за предизвестеното си избиране от временен за постоянен, уж независим княз на България, организира протести в българските градове, откъдето минават наблюдателите и те са принудени да напуснат страната ни. Защо всъщност княз Дондуков-Корсаков организира тези протести, селски митинги и прочее срещу европейските наблюдатели. От една страна, той е подготвял почва да стане официално български княз, а от друга, докато изпълнява ролята на временно назначен, да върши своите далавери и корупционни схеми с цел източване и присвояване на държавни средства. Всеизвестен е фактът, че той продава на Франция зърнения резерв на България, без да го е грижа за евентуална лоша реколта и глад в държавата, като присвоява парите от тази продажба. Но какъвто е князът, такива са и неговата администрация, войска и прочее.

В съдебните архиви от онова време попаднах на случай, в който съдят наш войник за кражба на сено. При разпита от съдията той си признава, че е откраднал сено да си нахрани кончето, тъй като руският офицер продал сеното за конете на българските войници и кончето му едва кретало, умирайки от глад. По същия начин цялата руска администрация в България се занимавала с гешефти, корупционни схеми и прочее, а българските чиновници гледали какво правят руснаците и се учели от тях. Натрупаният „опит“ се проявява много скоро, по време на Балканската и Първата световна войни, когато много български чиновници, обезпечавали продоволствието за българската войска на фронта, вече усвоили руския опит, забогатели и се превърнали в първите български богаташи.

Роден си преди 73 години. Работил си години наред по времето на соца като журналист – в сп. „Читалище, във в. „Транспортен глас, като сътрудник във в. „Отечествен фронт, във в. „Труд, в БНР. С коя ярка история би могъл да опишеш картинно онова време?

Мога да разкажа десетки случаи за времето, когато само материали на послушни пишещи и пълзящи редактори виждаха бял свят, но политиката на редакциите беше илюстрация на целия обществен живот в държавата. Уж манифестации, уж възторзи и строителство, а всичко водеше към разрушение. Що се касае до журналистиката, на мен много рядко ми публикуваха материали по обясними причини. Докато търсех начин да разкажа и нещо друго, скрито под случая, за който трябваше да пиша, обикновено засягах теми, неудобни според цензорите в изданията и това най-често водеше до отхвърляне на моите текстове. Така да се каже, поръчани от редактори на вестници материали не бяха отпечатвани „по целесъобразност“, както се смяташе тогава. Питаш ме и разказвам не за да се правя на репресиран. Познат съм на много малко хора като пишещ и това не ме притеснява. Което се случваше на мен беше действителността. Беше болка и рани по душите на много талантливи хора.

Принципно предпочитах да пиша „по писма на читатели“, тъй като при вестникарска реакция имаше шанс да се помогне на някой пострадал човек. Но дори и репортажни материали даваха възможност за излизане от рамките на общоприетото, което най-често водеше до… непубликуване. Поръчва ми се например от в-к „Труд“ репортаж за нашия кораб-майка „Слънчев бряг“, който обикаляше морета и океани и прибираше рибата от пръснати по света български риболовни кораби. Замразяваше я дълбоко и я пренасяше до преработвателните ни фабрики за консервиране. Но от приказка на приказка с капитана на кораба, след няколко чашки корабно уиски, капитанът започна да разказва случки с обратните курсове на кораба, когато след разтоварването на рибата, трюмовете се пълнели със „замразени“ калашници за социалистическите революции по арабския свят и Африка.

Стоката получавали професионални революционери. За един от тях, който е бил личен приятел и съратник на Че Гевара, разказът беше толкова впечатляващ, че виждах като на сън как корабът-майка започва да нагазва в други води. Този наш кораб-майка за замразена риба започна да се очертава като силует на съвременен пиратски кораб, „майка на революции“. Виждах вече съвсем друг репортаж вместо възторжения за нашия социалистически кораб и раздвоеното ми съзнание започна да гази в по-дълбоки води.

Капитанът се поотпусна от сладката ни, понапоена с уиски приказка и започна да разказва как на чашка за добрата сделка със „замразени“ калашници с революционера, този съратник на убиеца Че се кълнял, че докато не победи световната революция, той и Гевара ще са революционери.

Но изведнъж този „революционер“ изчезнал. Десет години по-късно капитанът, слизайки на брега на някакво пристанище, го видял с красива дама и 7–8 годишно момче. Разприказвали се и на въпроса на капитана докъде е стигнала световната революция, „революционерът“ отговорил, че е извършил своята най-голяма революция в живота си, като се влюбил, оженил и създал потомък.

Много се разприказвах и се застояхме, а корабът, застои ли се на едно място, се появяват мухи и започват да хапят. А това за голямата революция между нас да си остане, завърши капитанът. Полакомих се и покрай замразената риба описах случая със съратника на Че, който зарязал световната революция за своята си човешка, но според редактора поръчаният репортаж бил за риба, а не за калашници и революции. Естествено, не отпечатаха репортажа. Успокоявах се философски, че за разлика от кораба-майка „Слънчев бряг“, който ще си плава с риба или калашници, поне е закрит лагерът „Слънчев ден“ край Ловеч, където можеха да ме „командироват“ за интерпретациите ми на тема замразена риба. И до ден днешен си мисля, че материалът не беше отпечатан и заради мухите, които при „застой на кораба“ се появяват и почват да хапят. Но като компенсация в главата ми се появи образът на „закъснелия кормчия“ на нашата държава. Ако бях по-суетен, щях да се изкуша да цитирам тук по-голяма част от поемата си „Мъртво вълнение“, за да я има поне на още едно място, но ще се задоволя само с тези стихове за кормчията на закъснелите държави и за моя срам, че съм на същия кораб.

… Но как,
в съзвездието на земята си да впиша
срама от тази страница, когато
също пия въздуха отровен
и хоризонта ми е мъртво бъдеще.

Дали съм изоставен кораб
в ленив и болен океан
на мекотели-хищници
и жертви със глави – кореми,
Или кормчията е закъснял
от разписанието на света!…

Друг случай с поръчан ми с протекциите на бащата на моя приятелка материал за в-к „Поглед“, но пек неотпечатан, беше за „грандиозното“, по идея на дъщерята на Тодор Живков, Людмила Живкова, строителство на НДК.

Материалът ми беше току-що поръчан, но вече бях научил от „уличната агенция“, че за втори път се подменят столовете в голямата зала на НДК, тъй като вече закупените не се харесали на другарката Людмила. Нищо че закупените вече били за стотици хиляди долари. Но това беше само още един безумен паричен разход във все по-затъващата ни по болшевишки образец държава на фона на мълвата за затрупани десетина войници под бетонна плоча в един от тунелите на НДК, където след повече от 40 години щеше да мине линията на метрото. Тогава работех като шофьор в ЖП завода „Георги Димитров“ и носейки продукти до заводския профилакториум в Банкя, чух, че са спрени и заплануваните пари за всички профилакториуми в страната, за да се завърши НДК. Тези три случки се навързаха в съзнанието ми и реших, че мога покрай строителството на НДК да вмъкна и темата за минералните извори на България, край които един ден ще се построят и отложените профилакториуми – слънчеви и просторни като НДК. Това ми се видя като възможност да разширя ползата от минералните извори и в друга посока. Защо да не си внасяме петрол от арабите, като им изнасяме минерална вода, която е много по-евтина от зеленчуците, срещу които тогава внасяхме нефт.

В интерес на истината и поемата ми никой не прочете, тъй като никъде не беше отпечатана. Едва през 90-те година я публикувах в самиздат стихосбирката „Трева в окото на косача“, но издателят Анго Боянов, след като прибра уговорената сума, не отпечата тиража на книгата ми и останах само с няколкото сигнални бройки. 

Накратко, много малко мои материали видяха бял свят, за разлика от този по повод 120-годишнината от кръщаването на нашия единствен университет „Св. Климент Охридски“, но пък с него прелях чашата и бях изгонен от списание „Читалище“, в което работех.

Вероятно не всички знаят, че всяко висше учебно заведение, за да стане университет, трябва да бъде „кръстено“ от по-стар университет, като получи символичен ключ. Нашият университет е кръстен от „Кеймбридж“. За целта преподавател от висшето учебно училище, както се е водило тогава построеното с дарение на Евлоги и Христо Георгиеви, е трябвало да отиде в Англия, за да получи символичния ключ. Избран е проф. д-р Петър Нойков, родом от Ямбол. Като мой съгражданин този невероятен българин ме заинтригува и реших да науча нещо повече за него. Възможно е днес преподаватели в нашия университет да не знаят името на проф. д-р Петър Нойков, както и аз не го знаех, затова го повтарям още веднъж.

Но това, че именно той е кръстник на Софийския университет, не ме изненада толкова, колкото един друг факт, който описах и като дежурен на броя на списание „Читалище“ на своя глава публикувах, и бях изгонен от списанието. Ставаше въпрос за един текст, приписван във всички източници на Георги Димитров, във връзка с негово изказване за дружбата ни със СССР, благодарение на която: „За няколко само десетилетия ние трябва да постигнем онова, което другите нации са постигнали за столетия“. Четейки биографията на проф. д-р Петър Нойков, открих този текст, буквално преписан от слугинажа, който е пишел речите на Г. Димитров. Тези думи на проф. д-р Петър Нойков са казани пред студенти в читалище „Славянска беседа“ по повод неприятния инцидент при откриването на народния театър „Иван Вазов“ през 1907 г., когато студенти освиркват княз Фердинанд и го замерват с яйца и домати. Във връзка с този случай, като осъжда действията на студентите, проф. д-р Петър Нойков казва, че „именно студентите са тези, които са призвани да бъдат пример за държавност, защото младата ни държава за няколко само десетилетия трябва да постигне онова, което други държави са постигнали за столетия“

Описвайки тази очевадна разлика в политически план, че не благодарение на СССР, а на нашите млади утрешни граждани и учени трябва да постигнем успехи, изграждани от другите държави за столетия, както и отпечатването на истината за кражбата на чужд текст в реч на Георги Димитров, прелях капката и след „публично“ гласуване на колегите, както вече написах по-горе, бях изгонен от списанието. Но публикуването на нелицеприятни истини можеше да стане, когато човек работи в някакво издание. А аз много малко съм работил като щатен редактор, за да мога като дежурен на брой да подменя в даден материал един текст с друг. Този прийом впрочем го заимствах от големия наш писател Георги Божинов, който по подобен начин публикува в сп. „Септември“ своя триптих: „Гора зелена, вода студена“.

Ти си сред основателите на в „Подкрепа след промените? Какво се случи с големите ни надежди?

Да! В една стара къщичка на ул. „Козлудуй“ 6–7 човека направихме и издадохме нулевия брой на вестник „Подкрепа“. Добре е да отбележа кога и как започна началото на краха както на в-к „Подкрепа“, така и на в-к „Демокрация… Така и на демокрацията… Няколко дни преди да се съберем за създаването на в-к „Подкрепа“ бях отишъл в сградата на ул. „Раковски“, дадена тогава на СДС. Току-що се оформяше и съставът на в-к „Демокрация“.

Тъй като все пак бях работил за различни издания в София и познавах поне по лице повече от пишещите и редакторите в различните издания, видях в тази сграда хора от всички партийни издания, вкл. и от СБП. Ако перифразирам „Veni, vidi, vici!“, аз Отидох, видях и си тръгнах!“. За един ден изживях и трите глагола. И до ден днешен не мога да си обясня защо бяхме толкова наивни. Не мога и да си го простя, но кой се интересува от големите събития, обяснени в личен план от неизвестен и без обществен пост, откъдето бих могъл да променя или поне да направя достояние на по-широка общественост някакво събитие.

Привидно през онези първи години след 1989-а изглеждахме единни. Тогавашното СДС спечели изборите, за малко, но уж „завинаги“, но се оказа, че нацията ни е отчайващо разделена и разединена. Това се вижда и днес във връзка с агресията в Украйна. Но да се върна към въпроса. Аз лично много скоро осъзнах, че за разлика от възторжените наивници службите на ДС са били наясно и тихомълком вкараха навсякъде свои хора. Така беше и във в-к „Демокрация“, така беше и във в-к „Подкрепа“. Така е и до ден днешен. Явно партийните кадри на БКП са по-жилави, отколкото си въобразявахме, и четиридесет години през пустинята на така наречените „следдемократнични промени” няма да ни стигнат. И за това не са виновни хората, които бяха репресирани и избивани, на които бяха отнети имотите и бяха превърнати в лумпени, които бяха принудени да работят за държава, която им отне всичко, с което отрови психиката им. С две думи – държава, която им беше чужда. А кой работи с грижа за чуждото. Хората бяха приучени да не работят, да не създават, а да крадат от държавата. Така, поливаната 45 години обремененост с болшевизъм и липсата на поне морално възмездие след 89-а ни завърза за икономическата опашка на Европа, което превърна и много хора в духовно бедни, без стремежи, хора нищи.

Докато живеехме в условията на „диктатурата на пролетариата“, забранените неща бяха все пак повод за търсене на изход, на противопоставяне.

Бягството на хиляди в света на изкуството беше оная възможност да се откъсваме от действителността. Живеехме бедни и с убийствени духовни ограничения, но самото противопоставяне беше начин на самотност в лицемерното общество. После дойде възторгът, отрезвяването и днес сме оголели духовно сирачета в една разпадаща се нация. Но българинът е генетично богат с памет и ще преживее и тази бедна действителност. А както е казал Достоевски: „Бедността, млади момко, не е порок, нищетата е порок“.

През 1979–1980 г. като част от техническия екип за концертите на певците ни Йорданка Христова и Емил Димитров си обиколил надлъж и нашир бившия Съветски съюз. Разкажи как беше? Това са ценни наблюдения.

Имах приятели сред музикантите, които пътуваха с Емил Димитров и Йорданка Христова в турнетата им в бившия СССР. В онези години, по обясними или необясними причини, на мен не ми разрешаваха да пътувам дори в социалистическите страни.

Тъй като на музикантите на певци като Емил Димитров, Йорданка Христова, Маргарита Хранова и други от техния ранг, пътуващи в Съветския съюз, документите за паспорти се даваха групово и бяха на почти едни и същи хора, някак си и аз минах между капките. Издадоха ми червен паспорт, като паспортите стояха в един човек избран от певеца или „подсказан му“ от ДС.

Моите приятели музиканти ми бяха разказвали колко много градове обикаляли по съветските републики, което ме наведе на мисълта, че ако успея да отида с някоя група, ще обиколя голяма част от Съветския съюз и когато се върна в България, ще опиша живота в болшевишка Русия, такъв какъвто съм го видял, а не какъвто ни го представяха нашите вестници и списания, конгреси и манифестации.

Много от историите, които видях, преживях и усетих, мога да разкажа все още, но книга така и не написах. И причината не е в това, че когато се връщах от турнето с Йордана, както я наричаха нейните музиканти, две яки момчета с късо подстригани руси перчеми, с бели найлонови ризи и плетени найлонови вратовръзки от тези с готовия възел на ластичета, дойдоха преди излитането на самолета от Шереметиево, отвориха ми багажа и ми взеха единствено тефтерите. Спомням си, че тогава ги попитах: „Защо бе, момчета! На мен всичко ми е записано в главата“. А те ми отговориха кратко и ясно: „Заказ!“

Полека-лека много от спомените избледняха, но няма да забравя възпълничката Рая, обявена ни като гид, която всъщност беше прикачена към групата от КГБ. Емил не ѝ обръщаше почти никакво внимание, но с Йорданка Христова бяха неразделни приятелки.

Съвсем друг човек беше Емил Димитров, царство му небесно. Въпреки че и той, както своя импресарио Васко Андреев, си водеше любовник, но душата му беше на истински, широко скроен артист. Тъй като не разкривам някаква тайна за неговата сексуална ориентация, ще разкажа един случай от моето кратко общуване с този невероятен човек и певец. В една от столиците на средноазиатска република празнувахме рождения ден на Емил. По този повод реших да му купя и аз някакъв дребен подарък. Беше ден за толкучка. Това са едни огромни битпазари, на които човек може да си купи от игла до оръдие. Та на тази толкучка видях на една сергия изящно извезани тюбетейки. Едните, по-скромни, черни с бели орнаменти, и едни други, с крещящи от красота цветове. Реших да му купя една тюбетейка и естествено избрах извезана с много разноцветни фигури. Емил се зарадва много на подаръка ми и цяла нощ носи тюбетейката на главата си. На другия ден трябваше да пътуваме за друг град. Емил се появи в самолета с тюбетейката и още при влизането му няколко от местните азиатци започнаха любопитно да го оглеждат, а най-близко стоящия до мен ме попита: Защо този мъж е с женска тюбетейка? Едва сега ми просветна, че красивите многоцветно извезани са женски. Отидох до Емил и дискретно му се извиних, като му казах, какво съм научил току-що. Емил се засмя и през смях ми каза: Че ти без да знаеш, си улучил точно каква тюбетейка да ми подариш. И не я свали. Този случай, звучащ почти като анекдот, стана повод за много закачки, но съм имал и много кошмарни спомени. Такъв беше случаят с търсенето на водка.

Всеки, който е пътувал из бившия Съветски съюз, знае, че всяка служебна „волга“ само с шофьор в колата е своеобразно такси, тъй като всеки шофьор след работа припечелваше с държавната кола.

Спрях аз една волга и тръгнахме от магазин към магазин, от село към село, в кръг от 50–60 версти. Стигнахме до някакво селище с огромен завод, от комините на който излизаха пламъци на стотици метри. В някакво магазинче открих водка в бирени бутилки с бирени капачки. Взех една каса с водка и тръгнахме обратно. Парното беше пуснато на макс. Бях се увил в кожуха и потрепервах от студа. От двете страни на пътя, по който вървяха стотици работници, имаше двуметрови стени от сняг. Някои от работниците бяха полегнали върху снежните стени и изглеждаха като заспали. Попитах шофьора не замръзват ли, а той ми каза, че на някои от тях вече не им е студено, защото са мъртви. Как така, попитах, неповярвал. Така! Довечера новият сняг ще ги затрупа, а на пролет, когато се стопи снегът, ще мине една газка да ги натоварят и на гробището близките им ще ги разпознават. Напиват се още в завода като казаци и някои не стигат до дома си, каза шофьорът и смукна от махорката.

Гледах тази картина десетки километри, потрепервайки от кучешкия студ, без да мога да повярвам, че това е възможно. Сигурно и други няма да повярват, че тази смразяваща картина е част от действителността на един скотски живот.

Изкушавам се да разкажа още един случай, от Чечения, в гр. Грозни. Някакъв руснак ме видя, че се шляя по коридорите пред залата, където се изнасяха концертите и ме покани в кабинета си. Оказа се, че е партийният секретар на културния дом. Извади бутилка водка и две чаши и още след първата наздравица започна да разказва вицове против Леонид Брежнев – тогавашния Първи на Съветския съюз. След десетина анекдота, разказани от моя събеседник, реших и аз да разкажа един. Накратко, събрали се първите на Англия, Германия, Франция и СССР и започнали да разказват с какви коли ходели на посещение в другите държави. Германският канцлер казал, че ходи с „Мерцедес“, англичанинът – с „Ролс-Ройс“, французинът – със „Ситроен“, и все поглеждали насмешливо към руския Първи, и той да каже с каква кола ходи на посещение в другите държави… Като помълчал, Брежнев казал: „Аз ходя в чужбина с танкове“. Вместо смях, видях как очите на партийния секретар започнаха да излизат от орбитите си. Изпитах такъв страх, все едно че вече ме водеха към съветския концлагер Колима, за който бях научил от нашия писател Георги Божинов. Този анекдот за Русия и танковете явно се повтаря през някоя и друга година.

Познавал си лично писателя Георги Божинов, автора на „Калуня-каля. Как се запознахте? Какви ти бяха впечатленията? Самият ти кога се срещна с „Калуня-Каля?

С бай Георги Божинов ме запозна неговата дъщеря, Милка. Моя е грешката, че в кратките ни виждания повече го разпитвах и си говорехме за „Гора зелена, вода студена“ и подтика му да направи всичко възможно този триптих да види бял свят. Той не мразеше Русия в лицето на руските гениални писатели, художници и композитори. Той не мразеше и озлочестените руски мужици, родени на огромна земя, но превърнати от господарите си в безлична маса.

Но като високо интелигентен, духовно извисен човек не можеше да оправдае едно мракобесие, облечено в болшевишки дрехи. А и на него този триптих му беше колкото гордост, толкова и болка. Тогава не разбирах, каква е причината. Той ни най-малко не съжаляваше, че публикуването на триптиха в сп. „Септември“ го раздели с неговите колеги в София. Мисля си, че негова беше причината за болката от последиците. Доброволно заточен в Благоевград, той всъщност се беше завърнал по някакъв начин и към себе си. Тишината на провинцията, апартаментът, пълен с книги, лозето, което му даваше старото усещане за допир със земята, беше възстановяване на човешката му енергия. С едри възлести ръце, като на жътвар, дали дадени му за селски труд или и те бяха по някакъв начин проявление на интелектуалната му енергия, но още при ръкуването ни, при нашето запознанство усетих духовно привличане към този човек. Неговата откритост, проявена дори в походката му, излъчваше духовната му сила и вътрешната му свобода. Едва когато беше преиздаден романът „Калуня-каля“ и го прочетох, донякъде си обясних причината за неговата писателска неудовлетвореност. Казваше, че триптихът му си е една своеобразна политическа аутопсия на Съветския съюз, която разкрива причините за предизвестената смърт на системата, на вярата на хора, готови да се жертват за социализма, а станали жертви на този болшевишки ад. Знаех, че в триптиха „Гора зелена, вода студена“ бай Георги Божинов разказва с писателска смелост, с талант и с много болка история, която е разяждала душите на хиляди българи, повярвали на идеята за „Равенство, братство, свобода“. Че е направил, според силите и възможностите си, достояние дълго скривана истина за съветските концлагери, за концлагера в далечната мразовита Колима, който е огледало на целия социалистически лагер. Една човешка история, отрезвила тези българи, повярвали в „светлата идея“ и пожертвани и от „идеята“, и от техния вожд Георги Димитров. Беше открехнал завесата за истинската същност на болшевизма – един осъществен експеримент с човешките мечти и низките човешки страсти на нищи хора. Така да се каже, с тази словесна картина бай Георги Божинов беше показал само частица от най-мракобесния политически режим през ХХ век – този на болшевишка Русия.

През 2014 г. събра стиховете и поемите си в томче с избрано – „Небесни улици земни. На четвъртата корица си отпечатал едно удивително твое прозрение, което звучи като пророчество. Ето тези думи: „Писателят цял живот се вгражда в една книга с различни заглавия. Търси отговори между разума и страстите преди своя читател. По пътя от въпросите до отговорите непрекъснато някой стреля и някой пише. Всеки доказва, че е жив или мъртъв със свое оръжие. Между живота и смъртта поетът е много по-безсилен от стрелящия. Може би, затова се цели само в сърцето и ума. Но фактите сочат, че човечеството (поне засега) предпочита стрелбата с куршуми, а не с оплоденото от магията на поезията Слово. И така, какво искаш да пренесеш през времето с твоите стихове?

Всъщност, когато съм описвал в мерена реч заобикалящия ме свят, не съм имал предвид да пренеса със стиховете си времето, в което съм живял, а стиховете ми да бъдат по-скоро мяра на моето време. И тъй като времето, в което изтече животът на моето поколение, беше по скоро безвремие за моята България, както и тревожно време за света, си задавах въпроси, с които моите тревоги трябваше да бъдат и предупреждение за тревогата ми за света. За мен човекът, който поема отговорността да пише, да твори, преди всичко трябва да живее с болките и тревогите на заобикалящия го свят, а не със своите си дребнотемни грижи. Едно е през собствените си очи творецът да вижда опасностите, грозящи заобикалящия го свят, друго е да занимава заобикалящия го свят със себе си. Може да звучи и неправдоподобно в нашето егоистично време, но моите тревоги не са за самия мен. Моите са си мои. А мисията на твореца трябва да бъде грижа за хората, за земята ни, за живота ни като частица от вселенския живот, в който необяснимо защо се стремим да се намесим. Не разбирам как не осъзнаваме, че рушим живота на нашата планета, с което вгорчаваме нашия си човешки живот, водени от погрешни представи за градеж. Водени от принципа на възможно най-ясноизразения човешки егоизъм: „След мен и потоп!“. Когато през седемдесетте години на миналия век поставих заглавие на първата си стихосбирка: „Да имам земя“, един редактор йезуитски ме попита, ти ниви ли искаш да имаш! Благодарение на този тип редактори „Да имам земя” излезе след 14-годишно събиране на прах по рафтовете на издателствата. По зла ирония няколко дни след Южната Хасковска пролет бях задържан от органите; естествено, не заради първото ми поетично отроче, въпреки че в съда обвиняващият ме прокурор даде като пример стихотворението „Приижда музика божествена, приижда..“, в което според него сам съм си признавал, че съм престъпник. Седем месеца по-късно, когато бях освободен, без да бъда осъден, „Да имам земя“ без своя автор вече беше подмината. Естествено, не без помощта на социалистическите клакьори като критичното изказване на тогавашния мастит литературен критик Луко Захариев, апологет на социалистическия реализъм, както и на излязлата убийствена рецензия на един тогавашен подмазвач на властта и на Любомир Левчев, а днес настоящ професор и демократ.

Навярно някой може да каже, че не е етично да се споменават имена, но докато се правим на етични спрямо тези, които в името на личното си облагодетелстване унищожаваха човешки съдби, никога няма да променим посоката на човешките си ценности. Както се споменават имената на героите, но и имената на предателите, така сме дори длъжни да помогнем на нечистите съвести, да се покаят поне пред себе си… Ако имат вътрешна нравствена сила за това.

Защото за какво е цялото това усилие на почтения човек, щом поради етични съображения оставя светът да бъде движен от егоизма и алчността с цел лично благополучие.

Защото моята поезия, в която не споменавам имена, е изпълнена с образите именно на такива хора, които живеят с мисълта: „След мен и потоп!“. А аз, както тогава, както и до днес, наивно смятам, че поетът може да предупреждава хората за мъртвото бъдеще, към което човечеството неистово се стреми… Като мушиците към запалената електрическа крушка, в която виждат само външната светлина и изгарят.

ПРИЛОЖЕНИЕ:

Автобиографично

Димитър Шопов

Преди години биографията на всеки започваше с: „Роден съм в еди какво си семейство през еди коя си година“. Моето раждане започна десет години след като бях роден, когато част от детския ми свят беше внезапно умъртвен. Това се случи през 1959 година, в деня, в който се самоуби Пеньо Пенев.

Вечерта баща ми влезе в стаята, взе тетрадката, в която си записвах разни неща и я изгори с думите. „Искам жив син, а не мъртъв поет“. Същия ден баща ми научил за смъртта на Пеньо Пенев, който преди това беше негов войник. Така моята детска поезия беше предадена на огъня и пепелта ѝ до ден днешен покрива почти всичко написано от мен. Но за добро или лошо нещата покрай моето писане се бяха свързали със смъртта на П. Пенев.

По щастлива случайност бати Пеньо, както го наричах тогава, беше войник при баща ми, а аз бях нещо като осиновен от поделението, където той служеше. Често с Пеньо Пенев играехме на войнишката спортна площадка. Още не ходех на училище, но тъй като нямах майка, децата страняха от мен и се бях научил да чета; дори пишех в една тетрадка „римувани болки“, както си ги бях кръстил. Веднъж бати Пеньо ми пошепна, че също пише. И ти ли си без майка, попитах! Засмя се на първите ми наивни стъпки в света на думите.

След 59-а година, след изгарянето на тетрадката ми, спрях да пиша. Едва през 64-та написах едно стихотворение, посветено на Смирненски, за училищен конкурс, и още една поема за Априлското въстание, след като стихотворението ми беше наградено. Това бяха първите и предпоследни две награди за нещо написано от мен.

През 1973 година дадох за печат ръкопис, озаглавен: „Да имам земя“, в трите издателства: „Христо Г. Данов“, „Народна младеж“ и „Георги Бакалов“. След 14 години ръкописът беше отпечатан в издателство „Народна младеж”. Част от този ръкопис със заглавие „Различна светлина“ излезе малко по-рано, през 1984 г. в сборника „Светлинен пръстен“ на сп. „Художествена самодейност“. Всъщност тогава получих златен медал, няколко месеца след като със златен медал беше наградено и моето куче. Явно поезията ми беше със съдбата на моите кучета – да не преяждат, но да не са изоставени и гладни. Да не са вързани на синджир, но да нямат шанса да опознават света с круизи покрай стопанина си. Да са от едри породи – каракачански, немски, източноевропейски и старонемски овчарки, но да са родени в България и да живеят единствено в България.

Всъщност двете ученически награди и едната от сп. „Художествена самодейност“ са трите първи и последни „признания“ за написаните от мен: „Да имам земя“, „Трева в окото на косача“ и „Небесни улици земни“.

Имам и 50–60 журналистически публикации в няколко вестника и списания и в БНР.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).

Свързани статии

Още от автора