0
5439

Русия след ултиматума

Никога не се е знаело как и кога ще свърши една война, но в днешния свят не се знае и за кого ще свърши със смърт и развалини.

Неопределеността поражда безпокойство

След 17 декември м.г. за пръв път от дълго време ни се наложи „да мислим немислимото“: ще има ли война? Отсеченият отговор бе: „Не!“. Но кой знае защо този път този отговор не успокояваше, въпреки цялата си категоричност и много вероятна истинност. Защото малко по-дългият отговор е: „Не, по всяка вероятност“. А си знаем, че като става дума за война – както и за живота на дете например, – вероятностните съждения не успокояват. Аз лично вече съм давал този отговор и в двата му варианта, но лично продължавам да мисля за тази ситуация и да чакам идващите женевски преговори обезпокоен. Надеждата е, че разумното безпокойство днес ще ни помогне да избегнем една утрешна паника!

Неслучайно формулирам „немислимия“ въпрос толкова неопределено: така той е адекватен на неопределеността на ситуацията. Добре, става дума за евентуална война; подразбира се, че едната страна задължително ще бъде Русия, но коя ще бъде другата? Украйна? САЩ? Ние от НАТО? Светът? – т.е. онази негова част, която няма да се присъедини към Русия в една Трета световна война? Става все по-немислимо, нали? Е, госпожи и господа, дотук се докарахме. Да, и ние, и „малка България“ носи част от отговорността за тази немислима доскоро ситуация. Да си го знаем и помним, колчем се присетим за нея.

Но засега, слава Богу, е рано да делим отговорности, камо ли да се замеряме с вини. Това може да има – някакъв? – смисъл едва след като ситуацията е приключила, а тя едва започва. Със споменатия 17 декември, когато бе обявен руският „ултиматум“. За да подчертаем несигурността, царуваща и тук, редно е да го сложим в кавички. Един ултиматум може да бъде и най-банален шантаж; небанален този шантаж става, когато плаши не с нещо ограничено, а с максимално неограниченото зло, което познаваме: започне ли война, не се знае докъде ще стигне. Никога не се е знаело как и кога ще свърши една война, но в днешния свят не се знае и за кого ще свърши със смърт и развалини. Ето, стигнахме до неопределеностите в неопределеността, до несигурните компоненти на несигурната цялостна ситуация. Няма да ги маркирам нататък, смятам, че стана достатъчно ясна главната причина за безпокойните ми/ни поглед и размисъл.

Помощ от политическия опит

Естествено, търсим опора в опита си, по аналогии. Политолозите са ненаясно като всички, може би само по-отчетливо го съзнават и в търсенето на аналогии стигат 60 години назад – до Кубинската криза от 1962 г.

Помня шрифта на заглавията от вестниците вкъщи (само български): не много хвърлящ се в очи, зер (обяснявам си сега) СССР не беше сигурен как да излъже. От една страна, нали СССР е за мир и следователно в Куба няма съветски ракети (при това ядрени, и понеже са близко, от тях защита няма); от друга страна, след като „ихтамнет“, как да се оплаче СССР от американския ултиматум: „Или махате ракетите, или натискаме копчето!“ – за Третата световна, атомна война. (Като вицът беше, че по-следващата щяла да се води с лъкове и стрели – оптимистично прогнозирайки, че ще остане някакъв живот на Земята.)

Неотдавна (23.12.21 г., Дневник) нарекох блъф Путиновия „ултиматум“. Така мисли и руският опозиционен коментатор Алекс Синодов (03.01.22 г.):

… Кенеди в отговор обеща да нанесе по СССР термоядрен удар. Путин като аналогична заплаха обещава да скъса дипломатическите отношения със САЩ, ама не баш сега, а после, ако САЩ въведат нови драконовски санкции. (…) През 1962 г. преговорите водиха лично Кенеди и Хрушчов по специална, спешно прокарана телефонна линия. След като Путин телефонира предновогодишно на Байдън, лидерите на двете държави се договориха за преговори по темата. Да обсъдят изпълнението на условията на страховития ултиматум е заръчано на Рябков, зам.-министър на външните работи на РФ, и на Шърман, зам.-държавен секретар на САЩ. Впрочем не съм сигурен, че точно им помня имената.[i]

Тук влязох – ще влизам и занапред – в задочен диалог с руски колеги, при това само противници на Путиновия режим. Ето защо. Целта ми не е да представя „балансирано“ (както е популярната чуждица) различните мнения по случващото се – pro и contra Путин, по света и у нас, генерирани от тролове до професионални институции. Целта ми е да се доближа до истината. А опитът ми показва, че в този вид политология на… невероятните вероятности всевъзможните знания не могат да ни приближат към истината, ако не са подредени и допълнени от юнашка интуиция. Само че интуицията е присъща на индивидите, не на колективите. При това на критично, не на апологетично мислещите индивиди. От всички политолози на света тъкмо този тип руски политолози имат най-голям шанс за верни интуиции. И аз включвам собствената си интуиция, за да подбера от тях неколцина за въображаем брейнсторминг в помощ на собствения ми синтез. (Времето на критичния самоанализ, както му е редът, ще дойде по-подир.)

Как така Русия си позволява ултиматуми?

Ето отговора на политолога Владимир Пастухов (превод от негов видеоразговор в ефир, 30 декември м.г.) :

[Сега ние наблюдаваме] … поразителна трансформация. Най-рационалният европейски политик, защото той [Путин] беше такъв: абсолютно деидеологизиран, без никакви обвързаности с никакви ценности. Рационален! Абсолютен непукист и спрямо комунистите, и спрямо поповете, и спрямо собствената си професия, знаещ всички колко струват… И изведнъж става [неясна дума] нещо и той се превръща в абсолютно идеологизиран човек, в някаква степен религиозно вярващ в определени постулати… И започва да възприема околната действителност не такава, каквато е; той вече не е оня прагматичен Владимир Путин, който, ако изобщо вярваше в нещо, то беше в парите. А сега имаме Владимир Путин, който вече и на парите гледа от гледище на това, доколко съответстват на ония ценности, в които е повярвал. […] И се боя, че – в това негово състояние – политическото ръководство на Русия може да извърши ред грешки. Когато надцени силите си, когато надцени тази военна игра…[ii]

Когато видеозаписът стигна дотук, аз изведнъж осъзнах, че лично мога да потвърдя тезата на Пастухов. Не лично за Путин – наблюдения нямах; но имах за Русия! През 2007 г. двамата с Йонко Грозев бяхме в Москва, за да правим оценка на Правозащитния център на руския Мемориал. И от тези правозащитници, и от обиколените други неправителствени организации, чувахме едно: „Ще ни закрият!“. Поехме дълбоко въздух и написахме в доклада си, че няма да ги закрият – нека и западните им донори, и те самите да си планират работата въз основа на такава прогноза, която се оказа вярна до 2021 г. Главното ни съображение: Путин е диктатор, който иска да има обективна информация за страната си – и именно неправителствените организации, критични към него, му я предоставят. Сред доказателствата ни беше, че в създадения от Путин Президентски съвет по човешките права 12 от 23 членове бяха истински правозащитници, повечето – бивши дисиденти. Някои от тях напускаха тази Съвет в протест против едно или друго престъпление на властта, но същевременно агитираха останалите да не напускат – защото в ред случаи можеха да използват тази си властова позиция, за да помагат на реални хора против властовия произвол. А ето и обобщението ни за Русия в този доклад:

Русия е добър пример за „преход от“, а не „преход към“. Руското общество през 90-те години не тръгна да става неоимпериалистическа суперсила; не направи това и в края на века. Можем само да отбележим, че се движи в тази посока. Но дори сега Русия не е неоимпериалистическа държава, за суперсила да не говорим. Нещо повече, Русия не е това, въпреки че от време на време прави официални декларации, подхранвани от подобна опростенческа идеология, която може да заблуди човек, ако изведе от тях една несъществуваща реалност. (Русия може да бъде само определен тип неоимпериалистическа държава, за което засега ѝ липсва основата: тя не е възстановила военно-промишления комплекс на СССР; геополитически тя е регионална сила, разпростряла се над един все още обширен регион, който обаче не е ясно определен, и равнището на намесата ѝ е оспорвано; икономически е зависима от търговията си със Запада, следователно вече не е автаркична; дори идеологията ѝ относно Чечения не е открито империалистическа, за да не породи негативна реакция в самата Русия. Да ѝ лепнем етикета „неоимпериалистическа“ е несериозно.)[iii]

Две години по-късно Путиновата държава бандитски уби Наталия Естемирова, водачката на правозащитниците от Мемориал в Чечения, с която се бяхме запознали в Москва. Убийство – предвестник на други убийства, предвестник на анексията на Крим седем години по-късно? Може. Но аз и днес стоя зад тогавашния ни политсинтез. А този политсинтез отпреди 14 години за една друга Русия и думите на Пастухов отпреди седмица за един друг Путин взаимно се потвърждават.

Реалната опасност

В цитирания разговор Пастухов продължава (преразказвам сбито): Не мисля, че Путин има определен план и сега чакаме ден Д, час Ч. Проблемът е, че той не изключва едно военно решение. Сега поколението на власт в Русия, което вече не знае война какво е, може да приеме войната с едно „И кво толкова? Пък и всеки знае, че Западът няма воля за война…“  При това, казва Пастухов, ключовата опасност за света е в това, че Кремъл реално много, много не разбира, не знае какво иска.[iv] В този ситуация се появява опасно мислене: Кремъл държи въпроса за войната открит. „В смисъл, че отдавна си е взел едно такова решение […]: ако имаме цел – трябва да вървим към нея безогледно, и ако за постигане на тази цел е нужна война – значи война ще има.“ Но Русия няма конкретна цел, примерно да откъсне парче от Украйна. „Нашата цел е много непонятна, нерационална – тя е чувствена. И се превежда със старата фраза на руските алкохолици: Бе, ти мене уважаваш ли ме бе?

Големият проблем е, че никой не знае къде ще се спре Путин. „Новият Путин“ – началникът на една нова Русия.

Обновената Руска империя

Путиновците може да се двама, но Русиите са три: предкримска Русия (2000–2014), следкримска Русия (2014–2021) и следултиматумска – от декември 2021 г. насам. Броя ги, естествено, във външнополитическо отношение – естествено, защото съм българин, който не приема, че което е добро за Русия, е добро за България (и особено не приемам, че онова, което е лошо за Путинова Русия, е лошо за нашата България). Какви са важните разлики между видяната от нас предкримска Русия от 2007 г. и днешната, постултиматумската? Една разлика, решаваща: възстановена силна армия. До Крим-2014 Русия е държавата, която възстановява имперската си военна мощ; след Крим – държавата, която в наше време, в Европа, използва военната си мощ за завземане на територии (малките зелени човечета бяха малко, но голямата руска армия гарантираше, че те няма да бъдат спрени от трети страни); днес Русия е държавата, която въз основа на военната си мощ си позволява да предявява претенции към света. Това, че конюнктурата на пазара на енергоносители осигурява на руснаците сравнително добро съществуване (сравнено с онова, което имат в историческата си памет) е също важно, но със силна армия Путин би се държал не по-малко агресивно дори и при по-слаба икономика: щеше да призове руския народ да стегне колана, и поне до време това щеше да му свърши работа. Можем да си задаваме до безкрай въпроса дали Путин от самото начало е целял такава агресивна външна политика и само е чакал да събере достатъчно сила за нея, или се е изменил в хода на президентството си. Но с Русия работата стои другояче: и в обозримото минало, и в обозримото бъдеще Русия сякаш е направлявана от имперски таксис. С едно нещо не съм съгласен от нашия стар доклад: читателят остава с впечатлението (макар че нищо такова не е казано изрично), че Русия, която в момента не е империя, може да продължи да се развива не като империя задълго, ако не и завинаги. Ще каже някой – и империя да си е, щом иска, какъв е проблемът? Елементарен: исторически царска Русия – СССР – Путинова Русия ги обединява еднотипното им имперско поведение. И то е: единствено от позиция на грубата сила, безогледно към всякакви предварителни ангажименти и дадени думи, безогледно към цената на политиката, измерена в смърти и страдания – независимо дали на чуждите или на собствените поданици. От контрагент, който в мир не държи сметка за думите си, а във война – за жертвите си, трудно става „партньор“ – във външната политика или в каквото и да било.

Срещу мошеник на карти не се печели, пише режисьорът и общественикът Григорий Амнуел, да играеш с неговата колода, зацапана с кръв и да се опитваш да твърдиш, че някои карти били по-чисти от други […] Ако не наречеш мошеника – мошеник, ако не прекратиш играта, ако не въздадеш на престъпника по заслугите му – наивно е да разчиташ на успех.[v]

С една дума, не очаквам особено значими новини от предстоящите преговори в Женева. Но не очаквам и война при евентуалния им провал. Очаквам бъдеще, богато на опасни неопределености, както е богато и сегашното. Аз съм израснал през Студената война, не ми е първица. За мнозинството, което няма този психо-социален опит, адаптацията ще бъде по-трудна. Но е наложителна.

––––––––––––––––––––

[i] Алекс Синодов, Держите меня семеро, Пятая колонка, Политэксперт, 03.01.2022 г.
[ii] Владимир Пастухов и Алексей Венедиктов Пастуховские четверги Эхо Москвы, 30.12.21 г.
[iii] Rеview of the Human Rights Center of Memorial International. Deyan Kiuranov, Ph.d. Yonko Grozev, LL.M. Sofia, August 2007 г. (Д. Кюранов, личен архив).
[iv] Пастухов и Венедиктов, същият разговор, 37:00 сл.
[v] Григорий Амнуель, У шулера выиграть нельзя. Пятая колонка, Политэксперт, 04.01.2022 г.