0
3378

Русия

Цикъл „Неготовности за войната“

Великата, свръхвъоръжена и свръхготова за война Русия падна до жалката истерична заплаха към света: „Ние може и да нямаме армия, но винаги ще имаме атомна бомба!“.

1. „Кутузовският план”

„Планът на Путин се провали“ стана най-общото място в коментарите по света за пръв път след отстъплението от Киив, за втори – след отстъплението от Харкив, и за трети – след изоставянето на Херсон. Поредицата руски отстъпления започва да прилича на „кутузовски план“: „Да отстъпим по-назад, пък да ударим по-силно“. А? – може ли да има сериозно такъв военен план?

В Русия може, когато става дума за лъгане на народа от страна на началството. През 1941 г. за шест месеца Червeната армия губи около 3 милиона войници (1 милион убити, 2 милиона пленени)[1] и територията от река Буг в заграбените полски земи до Москва. След като руснаците успяват да защитят Москва и да останат във войната, за началниците се появява проблем: как да се оправдаят за нечуваното отстъпление? (За загубите те просто не казват, но отстъплението няма как да остане скрито.) Затова измислят, че отстъплението било нарочно, както Кутузов бил отстъпил пред Наполеон, дал и Москва, но победил накрая („А ние дори Москва не дадохме!”). Официалната версия е друга, тя оправдава отстъплението със съветската неготовност за „вероломното нападение без обявяване на война” (като се изпуска, че ги напада съюзникът им). А версията с „кутузовския план” не е обявена официално – Западът няма как да я преглътне, – но се разпространява от НКВД „сред народа” като мълва[2]. Разбира се, не съществува никакъв план – исторически и в двата случая, и Кутузов, и Сталин, отстъпват и обричат половин Русия на смърт и разруха, защото са по-слаби и нямат избор. Така лъжата от 1941 г. се оказва основана на друга лъжа – за случилото се през 1812 г.; но нали „народът” и на фронта, и в тила (а) не помни исторически „подробности” и (б) не смее да задава неудобни въпроси.

Но по всичко изглежда, че за изминалите 80 години от 1941 г. досега руското общество не се е научило, когато търси „стратегически” оправдания, да премисля и човешката смърт и страдание, да си дава сметка колко животи се прекъсват и колко съдби се осакатяват в такава „маневра назад-напред”. Но само елит и народ, които не ценят човешкия живот, могат да се опитат да се оправдаят с подобен „план”, в който под уж дълбокомъдрата стратегическа мисъл наяве избиват безогледност и цинизъм.

Засега прирежимните на Путин не смеят да кажат, че отстъплението в Украйна е било нарочно – може би защото очакват да отстъпват още, а не знаят докъде ще им се наложи? След 2014 г. Путиновите пропагандисти все по-силно тръбяха за свръхготовността на Русия за война – не с някаква си Украйна, а с целия свят! Рекламираха невиждани чудодейни оръжия, снимаха масови демонстрации на сексапилни девойки с неустрашим поглед и блестящи модерни автомати (от „Росгвардията” на Шойгу), че и трогателни мъничета от детската градина на картонени танкчета; хорове от неокомсомолчета и бабички пееха, че ще си върнат родната Аляска и че ако „Главният Командир ги призове на последен бой – те са с него, с чичо Вова!”. Млади и стари – всенародно под знамената…

2. Реалната неготовност

Знаем какво се получи на практика: агресорът сам избра деня и вида на агресията – и се провали. Дори преди внезапния успех в Крим през 2014 г. Русия да не се е готвила за обща антиукраинска война, от този момент нататък генералщабните плановици са се задействали. Русия си отпусна осем години за цялостна подготовка – да обучи войници, да произведе оръжие, да планира икономиката, да задейства дипломацията, да активира своите пети колони по цял свят… Резултатът? Светкавичната агресия не успя, а продължителната война сега е сведена до военно и политически безсмислени кланета на фронта и системно избиване на мирното население в украинския тил. Великата, свръхвъоръжена и свръхготова за война Русия падна до жалката истерична заплаха към Света: „Ние може и да нямаме армия, но винаги ще имаме атомна бомба! И ако продължавате да ни се противите и да помагате на Украйна, ще я хвърлим!”.

3. В търсене на причините

Военните коментатори говорят за стратегически грешки, тактическа неграмотност, за висши командири, които не знаят да организират взаимодействие с друг род войски, за средни и низши командири, дресирани да не поемат лична отговорност, за лошо обучени-въоръжени-хранени-облечени-ориентирани редници. Приемам тези оценки – аз съм лаик и не мога обосновано нито да се усъмня в тях, нито да ги критикувам. Затова си задавам следващия логично въпрос: Защо се случи така? Защо на равнище планиране и изпълнение руснаците излязоха толкова отчайващо некадърни?

Аз мога да съдя само за социално-психологическите причини. Общо ще ги нарека неготовност за страдание.

3.1. Скъсване с руската традиция

3.1.1. „Страдание за правдата”

В целия християнски свят се чете Новият завет, но мисля, че само в Русия страданието за правдата е станало толкова силна културна форманта[3]. В Русия изразът „пострадать за правду”, тръгнал от църквата, се е вкоренил сред „простия народ”. Функцията му е на квазивсеобщ обяснителен принцип за всяко страдание, което всеки, „който се обади”, търпи от Силата на коя да е Власт. Предполагам, че относителната свръхпопулярност на този новозаветен стих се дължи на свръхнепопулярността на протестите пред властите. В Русия при протест преобладаващите очаквания към властта са две: да не направи нищо или да накаже и да не направи нищо. При наказание – мълвата за случилото се с лекота го лишава от съдържание и свръхоценностява формата: няма значение за какво точно, но някой е протестирал и е бил наказан, значи е наказан „за права Бога” (та дори в конкретния случай протестът да е бил неоснователен или глупав). Такива страдалци за правдата, ако оживеят от прякото насилие или каторгата, са хора с авторитет в руския мир. Само на юродивите се позволява да бръщолевят безнаказано всичко, включително истината: те будят любопитство, но не се радват на уважение. Затова и аристократът Чаадаев, който пише своите Философски писма през XIX век, и комунистът генерал Григоренко, който се изказва критично на конгрес на КПСС век и половина по-късно, биват обявени от властта, респективно царската и комунистическата, за луди. Щом са юродиви, властта няма защо да ги убива, но и народът няма защо да ги уважава.

3.1.2. Новият стремеж към консумеристки хедонизъм

В Путинова Русия страдателната традиция увехна и умря. Не заради свръхзасилване на терора – по Сталиново време той е бил много по-страшен; не и заради липса на общественоангажирани хора. А защото „широките народни маси” (а) вече не смятат протестите против власттта за стремеж към „правда”; и (б), в резултат – не изпитват уважение към пострадалите от властта [4]. За сметка на това започнаха да изпитват уважение към хората, които имат достатъчно пари, за да си купят всичко. Това е един от не най-положителните ефекти от отварянето на руския пазар за световните стоки. В консумеристкия свят страданието е функция от способността за купуване и се преживява предимно в два банални случая: когато средствата не достигат за купуване на нещо или пък закупеното не отговаря на анонсираното качество.

3.2. Ефекти на по-слабата централна власт върху обществото

„За всичко е виновен прогресът!” – реалният руски политически прогрес от последните 70 години, еволюцията на комунистическия тоталитаризъм на Сталин в националистическия авторитаризъм на Путин. При Сталин „системата” гнетеше обществото с огромна сила. Под този натиск постепенно се бяха разтрошили практически всички дореволюционни връзки, които правеха руското общество организъм. В резултат обществото бе сведено до необщество от атомарни индивиди – пясък в насипно състояние, пресован в паве, допълнително стегнато от лепилото на леещата се отгоре идеология. Но от Сталин до Путин натискът постепенно отслабна, а идеологията изчезна – и пясъкът се върна в насипно състояние [5]. (Защо неоимперският национализъм – оксиморон? – не смогна да изиграе ролята на ново идеологическо лепило, вж. по-долу.)

До голяма степен това атомизирано руско общество отговаря на схемата на Томас Хобс, хронологически третия по ред велик политолог в нашата култура[6] (четвърти засега не виждам). Преди почти четири века Хобс предлага схващането, че група хора, които не са приели да спазват обществен договор за мирно съжителство, са обречени на „природно”, пред-обществено съществуване, чиято основна характеристика е „постоянна война на всеки човек против съседа му”[7]. Оттук следват ред неблагополучия – и много от тях характеризират именно руския живот днес. Примерно:

В такива условия няма място за промишленост, защото [притежанието на] продукта ѝ е несигурно [Преразказвам сбито: същото важи за Земеделието, Корабоплаването, Познанията за лицето на Земята, Пресмятането на Времето…]; няма Изкуство, няма Литература; няма Общество; и най-лошото от всичко – непресекващ Страх, и опасност от насилствена смърт; и животът на човека е самотен, беден, мерзък, зверски и къс[8].

3.3. Руският национализъм като пропаганда и реалност

В този контекст би трябвало да стане по-ясно защо във войната с Украйна национализмът на Путин не можа да се задейства като мобилизираща идеология. Национализмът функционира като идеология тогава и само тогава, когато гражданинът на една държава е готов да умре за нея. Ако не е готов на това, национализмът е задоволяване на някои частни нужди. Макронуждата е психокомфорт, постигнат на различни равнища: индивидуално (примерно, когато псувам чужденеца, защото е дошъл в моята страна); колективно (примерно, когато група скинари пребиват някой мигрант), най-сетне на държавно (примерно, когато Гърция изнудва Македония за името ѝ, а България не я пуща в ЕС). Но перспективата да умреш – та макар и за отечеството – не носи психокомфорт. „Следователно – заключава логически съвременният руснак (или българин, и т.н.) – щом не ми носи психокомфорт… това не е национализъм! И патриотизъм не е! Патриотизъм е да викам за наш’те, като ги гледам от канапето пред телевизора!”

Нагласата dulce et decorum est pro patria mori[9] може да е важала за Рим, но е силно непопулярна в „Третия Рим” – както путиноидите обичат да наричат Русия, заемайки бранда от дореволюционната имперска пропаганда, заела го на свой ред от един руски монах тъмен от началото на XVI век. И изобщо не вярват на следващия „утешителен” стих: mors et fugacem persequitur virum. И гласуват против него „с краката си” – за две седмици мобилизация между 600 хиляди и 1 милион подлежащи на повикване са напуснали страната[10]. Очевидно те не мислят, че смъртта ще ги стигне и в „заграница-та”, зер е заета на украинския фронт.

Да отбележим: това не е протест против войната, това е „отклоняване” от военна служба (както казват там), защото службата е нещо неприятно, което във война може да завърши съвсем неприятно. Протестират само избрани хора, малцината избраници на съвестта и смелостта – масата „се отклонява”. Същата тази маса е ръкопляскала на Путин, когато обяви Крим за руски и когато заплаши света с ядрено убиване на Земята. Една по-инертна част от същата тази маса се остави да я подкарат за фронта (тук подминавам ония, които си залагат живота заради доброто заплащане – добро за техните бедни способности и възможности). От друга страна, вече на няколко пъти са регистрирани протести в тренировъчните лагери. Има коментатори, които гледат тези явления втренчено и с надежда: „Като се разбуни войникът, край на войната!”. Не и в тоя случай. Тези хора не протестират против очакващите ги убийства и умирания – те се оплакват. От край време руският потиснат човек не протестира организирано, той или се оплаква на началството, или в пароксизъм тръгва да коли всичко живо, от което се бои и на което завижда, докато не го заколят и него. Залудо, разбира се, но е отпразнувал кървавия празник на руската воля… А от какво се оплакват? – От глад, студ, ниско качество на предлаганите от воюващата казарма продукти: облекло, защитна екипировка, оръжие, обучение… Като помислиш, така се държи масовият нов руснак в долнопробен мол: очаквал той, значи, определено минимално качество, надявайки се на максимално – и какво? Той да плаща с живота си, а в замяна да му дават боклуци! Следва оплакване до ръководството на мола!

Руският вариант на посткомунистически капитализъм явно е разширил традиционния оплаквачески диапазон: преди се оплакваха само от произвола на Началството, сега и от качеството на предлагания от държавата deathstyle.

Преди войната аз (не само, но тук говоря аз и отговарям за себе си) смятах, че наци-имперският световен Путинов PR е опасен, защото е подготовка за война – или за шантаж чрез заплаха с война. Трябваше да започне войната, за да стане ясно, че едно е да подготвиш обществото си, цялото от мало да голямо, за идеята за война, а съвсем друго е да имаш армия, способна да воюва. Наивно смятах, че най-напред тайно са подготвили армията идеално, че тогаз са почнали да подготвят обществото си и света пропагандно. А на практика руските управници постъпиха сякаш са повярвали на собствената си лъжлива пропаганда, в която декларацията за готовност се приравняваше с реална подготвеност. Резултатите на закъсняха. Закъсняхме ние да ги асимилираме и да отчетем, че са ни подвели самомамещи се измамници.

3.4. Невойните против Финландия и Украйна: паралели

„През 1939 г. Финландия нападна СССР”. Никой не знае защо, най-малко финландците, тъй като „нападението” е артилерийски обстрел на съветска гранична застава, извършен от съветска батарея под ръководството на НКВД с цел оправдаване на подготвеното нахлуване във Финландия[11]. (За Крим’2014 оправдание не бе нужно, защото нали „тяхгинямашетам” – имаше хибридчета; за 24 февруари 2022 г. също нямаше нужда от провокация – цяла Украйна бе предствена като жива провокация за Русия, да не говорим за проблемите с „двете републики”!) В отговор на самообстрела Червената армия веднага тръгва да освобождава финландските „братя по класа” от тяхното реакционно правителство, насъскано от световния империализъм за война против страната на работниците и селяните. (Ще подчертавам преките паралели с днешната война на РФ против Украйна.) Ето официалната съветска позиция: „Империалистите се домогнаха до някои временни успехи във Финландия. Те успяха в края на 1939 г. да провокират финландските реакционери да започнат война против СССР”. „Война” започват  финландците, но СССР не отговаря с война: през цялата война руснаците нееднократно декларират, в пресата и по радиото, за страната и света, че „СССР не е в състояние на война с Финландия”. Вместо с война Червената армия отговаря с „освободителен поход” за „отблъскване на финландската агресия” (като украинската в ДНР и ЛНР) и за „борба с белофините”. „Белофини” руската пропаганда нарича лошите финландци, по аналогия с лошите „бели” от Гражданската война; днес им съответстват, разбира се, „укрофашистите”, по аналогия с „немскофашистките окупатори” от Междусъюзническата война 1941–1945 г. Недекларираната цел на Сталин е да свали демократично избраното правителство и да тури в Хелзинки свои марионетки – затова още отпреди войната е подготвен Министерски съвет, а два дена след началото ѝ СССР признава „правителството от Териоки” за единственото легитимно финландско правителство, обявявайки правителството в Хелзинки за незаконно. (Не било решено предварително дали марионетките ще поискат от СССР да присъедини Финландия.) Марионетките само излезли с обръщение към „народа” да свали „правителството на палачите” (сега са „нацисти”) чрез гражданска война. (Революционни времена… А в наше време излезе, че Путин не може да се осланя на аналогични украинци…) Като част от съветската военна подготовка излязла комисарска директива, че ако някой боец се намери в плен жив, то той е предател, клетвопрестъпник и изменник на Родината. (Видяхме видеотизираната екзеуция на дезертьор от частната армия на Пригожин; това не е официалната позиция на Кремъл, но Путин мълчаливо одобрява – иначе Пригожин щяха да го съдят за подбудителство към убийство.) А иначе, пропагандната преса през 1939 г. цвили: „Червената армия е най-миролюбивата…” Sic![12]

За сметка на политическата подготовка бойната се оказала не/достатъчна/съществуваща. Финландците се бият геройски с противник със смазващо превъзходство в хора и особено в техника – и успяват да провалят съветския план за бърза война. След това паралелизмът прекъсва – СССР с огромни жертви пробива отбраната (самите руснаци наричат такова воюване „затрупване на противника с трупове”) и Финландия капитулира; при сключването на мира губи територии, но запазва независимостта си. Ако в днешната война се запази досегашната тенденция за броя на жертвите от двете страни, можем да прогнозираме възстановяване на паралелизма[13]. Финландия влиза във войната от 1939 г. с около 300 хилядна армия – загубите са към 70 хиляди, по-малко от четвъртината; СССР влиза с около 700 хиляди, губи към 350 хиляди – около половината и 5 пъти повече от финландците[14]. Мрачна статистика, но показателна.

Но не и поучителна за Путиновия режим, защото успоредицата между двете войни продължава и в публичното лъготене. Главният руснак в ООН Небензя говори в Съвета за сигурност на 23 ноември т.г.:

Днес мнозина се вайкаха [в Съвета за сигурност] заради това, че жителите на Украйна рискуват да останат без ток и вода… [Небензя обяснява, че ударите по жилищни сгради и др. невоенни обекти са от ракетите на „украинската противовъздушна защита”]… В заключение [] искаме да подчертаем: ние нанасяме удари по инфраструктурните обекти на Украйна в отговор на помпането на тази страна със западно оръжие и на безразсъдните призиви на Киев да бъде спечелена военна победа над Русия[15].

По наглост това е подобие на думите на Молотов, Сталиновия слуга за външна политика и масови разстрели, когато в първия ден на войната се оказало, че държавата на работниците и селяните бомбардира предимно работническите жилищни квартали на Хелзинки, и то със запалителни бомби (а не фугасни, като за военни обекти). В радиообръщение към „съветския народ” Молотов разяснява:

Съветската авиация не бомбардира финландските градове, а хвърля хуманитарна помощ за гладуващото финландско население[16].

Същото дебелоочие – само че днес вече го правят не само вкъщи, а и в ООН.

4. Необратимост на руската неготовност за война

Тук ще сумирам главните линии на неготовност, споменати по-горе, за да обоснова тезата за необратимост на процеса.

4.1. „Цялата сила отива в свирката”

Ако утре денят те събуди с война,
днес бъди ти готов за война![17]

(Масова съветска песен от 1938 г.)

Както знаем, до 4 часа сутринта на 22 юни 1941 г. Съветският съюз беше абсолютно готов за Войната срещу Врага. Кой враг – не се уточняваше, всеки можеше да спечели съветския кастинг за тази роля; важното беше, че – както се пояснява в същата песен, този враг щеше да бъде разгромен на неговата си, „вражата” земя, „с малко кръв и могъщ удар”[18]. След 1941 г. да се пее за „малкото кръв” станало малко неудобно дори за руснаците, но в песента вече била направена огромна пропагандна инвестиция, така че тази фраза просто била заменена с безобидни думички – и си припявали пак, невъзмутимо.

Вървяла е и обективистичната легенда за т.нар. „Ворошиловски залп” – като гръмнат купно всички оръдия, тежестта на джепането щяла да излезе три пъти колкото на Франция и два пъти колкото на Германия[19].

Има още много аватари на руската вяра в голямото и многото, които са техен ексклузивен монопол: да си спомним „Цар топ”, който не може да гърми, и „Царица камбана”, която не може да звъни – но са иначе „по-по-най”. Или специфично руският термин „шапкозатрупване” (шапкозакидетельство) – че врага само с шапките си да го замерим, и ей го готов, затрупан. Щото сме много, най-много от всички.

Извод: предвоенните пропагандни цунамита неизменно се разбиват в скалата на реалността. Но Русия неизменно не си взема бележка от собствения си страшен опит.

Затова този опит не може да повлияе възпиращо на процеса на неприемане на неприятното. Напротив, фасцинацията от голямомногото приспивно обещава и на днешните руснаци, че неприятното никога няма да дойде.

4.2. „Къде си вярна ти любов народна?”

Няма я тук, къде е – кой знае? – е късият отговор, който ни дава едно проучване на руските мнения, направено по поръчка на Кремъл в началото на ноември т.г. То е засекретено, естествено (за Путинова Русия), но ето как го обобщава един от хората, които са видели резултатите и са се решили да ги изнесат (анонимно):

Оптимизъм във връзка с войната няма.
Един от участниците във фокус-група казва:

„Това [настроение] не е движение към опозиционност, нито пълно неприемане на Специалната военна операция. Това е равнодушие и апатия. Нищо не въодушевява, нищо не тегли напред. Просто ни се махнете от главата [вие, проучвателите], не ни се натрапвайте.”

Тези обобщения от тайните фокус-групи се потвърждават и от поредица открити количествени проучвания на частните социологически компании Chronicles и Russian Field, действащи в Русия. Вижда се недвусмислена тенденция към бавно, но постоянно падане на първоначалната висока подкрепа за войната. Важен е един от регистрираните трендове: у хората нараства умората от всичко, свързано с войната. От края на юли до началото на ноември преживяването на умора се е вдигнало от 41% на 57%[20].

Вдигане с 16 процентни пункта за три месеца – близо 40% от първоначалната стойност, е много. (И да не е баш точно, да е с 1/3 – пак е много.) И е знаменателно, че става дума за умора. Един протестен изблик най-често буква – и бързо угасва. Но в зададените от хода на войната обстоятелства тази умора на хората може само да расте. И да действа синергично с незаинтересоваността, проявена в кремълските фокус-групи.

Тук се прибавя още един фактор – пропагандата на „руския свят”, който не е като света, на руския светоглед, който е миро-глед и вижда не като „западно-световното” око. Подпомогната от общосветовната релативизация, тази руска пропаганда явно е намерила свръхблагодарна почва. През 2018 г. Тимъти Снайдър в книгата си Пътят към несободата: Русия, Европа, Америка[21], оказала се – за жалост – в много отношения пророческа, обобщи специфично руския релативизъм с помощта на едно твърдение на командир от ДНР: фактите са „информационни технологии“ на Запада и „унищожаването на фактите е унищожаване на Запада!”. А в разговор с американска журналистка (май 2022) един руски правителствен новинар споделя: да приемеш, че нещо е истина, е „… като да вярваш в Бога или в извънземни. Всеки сам си преценя!”[22].

И такива хора – настроени към психокомфорт, пасивни ралативисти – ще повярват в абсолюта на Отечеството, та да направят абсолютната саможертва? Няма. Не днес, а утре още по-малко.

* * *

Напоследък множество руски сайтове възкресяват един – предполагаемо американски – лозунг от началото на Студената война: „Задачата ни е в Съветския съюз да няма вече Матросовци и Космодемянски”. Някои добавят към онези, които според американците трябвало да ги няма, и младогвардейците; но аз цитирах по-късия вариант, взет от един опус на патриотичен протойерей от РПЦ [23]; този свещенослужител с горест оценява съвременното състояние на делото на предполагаемите американци: „Понякога ми се чини, че са успели”.

Да, във войната на Русия против Украйна няма Матросовци и Космодемянски. Няма и да има. Значи са успели наистина?

Успели са. Но не американците.

––––––––––––––––––––

[1] Усреднявам грубо данни от руски, съветски и западни извори. Специалистите са далеч от консенсус – и между руснаци, и между руснаци и не-руснаци – и надали скоро ще бъдат близко, досежно каквито и да било бройки за ВСВ. Примерно, бройката общи загуби на СССР във войната 1941–1945 според различни историци е в диапазона 7–27 милиона.
[2] И аз научих за „кутузовския план” като „мълва” – разказа ми го критично мой връстник, руснак, през 1970-те години; знаел го от баща си, който е бил на фронта. Споменава го мимоходом и Константин Симонов в Живые и мертвые, гл. 9.
[3] Първо съборно послание на св. ап. Петър (3:14): „Но и да бихте страдали за правда, блажени сте; а от страх пред тях се не бойте, нито се смущавайте”.
[4] Потвърдено от реалността на масовото отношение към противниците на режима – да почнем от най-известните: Алексей Навални, Владимир Кара Мурза, Иля Яшин… Ако има към тях някакво не-негативно отношение, то е любопитство, не уважение. Тук проработва и разпространилия се в Русия, както и в целия свят, морален и интелектуален релативизъм; накратко той е споменат по-долу, а надълго е отделна тема.
[5] Неотдавна Евгений Дайнов излезе с тезата, че вследствие на атомизацията между индивидите се води всекидневна война; и само ако някой закъса, обръща се към държавата за помощ против съседа. В частен разговор чух негативан вариант (от Асен Кюранов): руснакът чака от държавата само зло; единствено се надява, че тя ще удари комшията му по-лошо, отколкото самия него.
[6] Първите двама са Полибий и Сима Циен, които през II в. пр. Хр., незнаещи един за друг, са измислили теорията за „естествения” кръговрат на властите: монархия – аристокрация – демокрация – охлокрация – монархия. Политтехнолозите биха включили и Макиавели, но аз го изключвам не заради липса на гениалност, а на моралност, по формулата „политолог минус съвест = политтехнолог”.
[7] Предпочитам в случая английския вариант на изказване на Хобсовата идея (в Левиатан) пред по-популярния bellum omnium contra omnesDe Cive); предпочитам го заради думичката съсед – neighbour. Защото конкретният комшия – за разлика от обобщението „всички”, както и „ближни” – може да бъде причина не само за абстрактен страх, но и за конкретна завист, като му надничаш в „държавата” през плета.
[8] Вж. Томас Хобс, Глава XIII „За Природното Състояние на Човеците, Досежно Тяхното Щастие и Несрета” – В: За Човека, Съставляваща Първата част от Левиатан.
[9] И двата стиха са от ода на Квинт Хораций Флак. В неангажиращ превод:
За татковината сладко и право е да срещнеш смъртта.
Беглецът от боя и него ще го застигне смъртта.
[10] Данните са на сп. Forbes от 04.10.22 г.
[11] Всичко това до 1991 г. беше на практика табуирано; днес е в руския исторически mainstream – но в училищата им не се учи много-много. Тук и по-долу цитирам по Википедия, „Советско-финляндская война (1939–1940)”.
[12] В. Ленинградская правда, 02.12.1939 г. Цит. Википедия, „Советско-финляндская война (1939–1940)”. Смятахме за виц лозунга „Советские бельные – самые здоровѝые в мире” – но след тази „най-миролюбива армия” аз съм разколебан.
[13] Медуза от 25.11.22 г. съобщава, че по сведения от извори около Кремъл режимът очаква 100–120 хиляди жертви до пролетта; но не било страшно, щели да ги попълнят с новоповикани. Разбира се, това далеч не са „твърди” данни, но дават ориентировка за порядъка на количествата. Вж. тук.
[14] Вж. Wikipedia, „Winter War”.
[15] Вж. видеото.
[16] Вж. 30 ноября 1939 года – Бомбардировка Хельсинки.
[17] Если завтра война, если завтра в поход,
      
Будь сегодня к походу готов!
Текст: Василий Лебедев-Кумач. От филма Если завтра война. Батальный фильм на хроникальном материале. Реж. Ефим Дзиган и др. Пропаганден филм. „Хроникалният материал” е от маневри на Червената армия. През март 1941 г. филмът получава предвоенна Сталинска награда II степен. Достъпен е тук.
[18] И на вражьей земле мы врага разгромим
       Малой кровью, могучим ударом!
[19] Константин Симонов, Солдатами не рождаются, Гл. 18. Заглавието на армейския вестник Ворошиловский залп от годините на междусъюзническата война 1941–1945 г. показва колко е било популярно това словосъчетание.
[20] Във военно време независимата емпирична социология е трудно занимание: главният руски феномен е огромното количество откази от интервюиране. Това прави резултатите несигурни като абсолютни стойности, но може да даде представа за по-ярко изразените тенденции. Вж. тук и тук.
[21] Timothy Snyder, The Road to Unfreedom: Russia, Europe, America.
[22] „Everyone decides for themselves.” Вж. тук.
[23] N.B. Преди да прекратя търсенето, намерих поне 5 руски сайта, които също цитират този „американски” призив-обещание. При това, за разлика от дядо поп, дават извора: списание Collier’s от 27.10.1951 г. Броят го има в интернет и ще му посветя специална публикация, защото е ни повече, ни по-малко експертен сценарий за Третата световна война (1952–1960) с атомни взривове над Вашингтон и Москва и tutti quanti. Броят брои 132 страници; прегледах го, но не видях нищо за/против Матросов и т.н.; при това целият тон на броя е човечен и подобно изречение би било дисонанс. За публикацията ще го изчета дума по дума.

Деян Кюранов е доктор по философия, завършил Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Съосновател на неформалното сдружение "Екогласност" и на СДС, напуснал политиката през 1990 г. Оттогава работи в неправителствени организации; в Центъра за либерални стратегии е от създаването му.
Предишна статияТанцът на душата
Следваща статияПриказка