От два дена насам социалните мрежи кипят от негодувание към появилата се в руската информационна агенция РИА Новости програмна статия на политолога Тимофей Сергейцев под заглавие „Какво трябва да направи Русия с Украйна“. Както става ясно от самото заглавие, статията задава инструментална схема за руското държавно строителство в Украйна – след като тя бъде завладяна. Естествено, съобразно последните законодателни промени инкриминиращи употребата на думата „война“ по отношение на руската окупационна офанзива в Украйна, и тук тя почти не фигурира (всъщност среща се веднъж). „Специалната операция“, както е официалният термин за руската военна инвазия съгласно пропагандните стандарти, има денацификационни цели. Това не е ново. В подобен ключ се заговори още от началото на военния конфликт в Донбас и Луганск, който, макар и инспириран от Русия, беше поднасян от руските СМИ като „освободителен“ и воюващ с някакви до голяма степен въобразени националистически (нацистки) военизирани формации в тези гранични с Русия зони на Украйна.
Жалоните на държавната военна пропаганда на Руската федерация естествено бяха зададени от речта на лидера, В. В. Путин, но авторът на предлаганата статия не се ограничава до пропагандни лозунги или превод на събитията на езика на авторитарната преса, а прави крачка нататък, предлагайки една цялостна стратегия за „денацификация“ на вече овладените територии на Украйна, вписвайки я в познатата доктрина за „Русский мир“. Вътре, в теоретичната рамка на този геополитически тренд обаче, Сергейцев разгръща нещо, което може да се опише само като кошмарен спомен за сталинисткия терор. Украйна бива представена като нацистки фронтпост на нацисткия Запад, който я е развратил със своите порочни доктрини и фалшиви уж демократични ценности. Последователните репресии според автора са единственото лекарство за тази „прогнила“ отвътре територия, която е по право руска. Денацификацията ѝ означава „деукраинизация“, което в крайна сметка представлява „деевропеизация“.
Руската преса изобилства с текстове от този характер, но предлаганата тук статия отива отвъд познатите пропагандни топоси, представяйки без срам и без опит за смекчаване една перфидна нацистка визия, съчетана с познати от историята сталинистки елементи, наричайки я „освободителна“ и „денацифицираща“. Потресаващото обръщане на действителността и съответното ѝ терминологизиране е буквално мъчително за възприемане. Освен мъчително, то е и устрашаващо – поне за нас, които сме живели комунизма. Защото това е обещание за завръщането на нещо, което бяхме приели като вече невъзможно, като завинаги отминало и отречено дори в Руската федерация, с нейния неизлечим авторитарен апетит.
И трябва да се признае, че опасенията от подобни стратегии съвсем не са неоснователни в страна като нашата, където руската пропаганда вече е успяла да подрони евроатлантическата ни интеграция – ако не официално, то в периферията на гражданското светоусещане. Самото съществуване и парламентарна представеност на политически формации като „Възраждане“ сега и „Атака“ преди говори за немалък кръг от хора, сред които тоталитарната пропаганда на Русия е успяла да покълне. А това става не без помощта на от никого не следените и непреследвани последователни медийни внушения, вероятно финансово подкрепени от Руската федерация, за които едва в последните години започна да се пише по-настойчиво у нас.[1]
В края на предложения текст става ясно, че ние също сме част от последващите „денацификационни“ планове на Русия (макар и без да бъдем експлицитно назовани като държава), които се разгръщат в „деколонизация“ на държавите от бившата съветска сфера на влияние. Че това е така, потвърждават думите на Сергейцев от една негова по-ранна статия под заглавие „Каква Украйна не ни е нужна“[2] (от 10.04.2021 г.), в която буквално се казва:
„Денацификация на немските сателити – Чехословакия (подложена на поглъщане от райха), Унгария, Румъния, България (условно тук може да бъде включена и Полша, планираща да участва в кампанията против СССР и приела участие в разделянето на Чехословакия) – практически не се е провеждала; тези страни и народи са ни били поверени в качеството на пострадали и освободени от системна денацификация, при условие че ще приемат социалистическия модел на развитие и ще влязат във военния блок на СССР. Което е довело до фашистките по своята същност метежи в Унгария и Чехословакия през 1956 и 1968 г., представени от Запада като стремеж към демокрация… Не ще и дума, отказът от пълноценно и справедливо наказание за националистите от Западна Украйна, а също и избирателната и негъвкава политика на наказване на колаборационистите от Прибалтика, Крим и Кавказ ни струваха скъпо.“
Та оттук следва, че ние сме една по определение неденацифицирана държава от бившия германски цивилизационен кръг, а сега (можем да заключим от предлаганата тук статия) сме и евроатлантическа колония. И това вероятно е достатъчно основание, при една победа над Украйна, вниманието на „освободителите“ да се насочи и към нас. Забележете, че топосът „американска/западна колония“ беше успешно внедрен от адептите на националистическите партии у нас и безсрамно звучи дори по националните медии.
Добре е да сме наясно къде стои България в амбициите на РФ и какво би се случило с нас, ако Украйна загуби тази война. Добре е също да знаем, че по тази причина Украйна сега води и нашата война, бие се и за нашата безопасност и да се опитаме да помогнем с всички възможни средства за нейната кауза.
Предполагам, че подобни потресаващи текстове са били продуцирани и в хитлеристка Германия. Но се съмнявам, че те са излизали извън тесния партиен кръг на националсоциалистите. Статията на Тимофей Сергейцев не се свени, не се стеснява да облече в антинацистка терминология съвършено престъпни нацистки стратегии и да ги предостави на широката читателска публика.
Слава Янакиева
* * *
Какво трябва да направи Русия с Украйна[3]
Тимофей Сергейцев
Още през април миналата година ние писахме за неизбежността на денацификацията на Украйна. Нацистка бандеровска Украйна – враг на Русия и инструмент на Запада за унищожаване на Русия – на нас не ни е нужна. Днес въпросът за денацификацията вече премина в областта на практиката.
Денацификацията е необходима, когато значителна част от народа – най-вероятно мнозинството – е усвоена и вплетена от нацистки режим в неговата политика, т.е. тогава, когато не работи хипотезата „народът е добър, но властта е лоша“. Признаването на този факт стои в основата на денацификацията и на всичките ѝ мероприятия, а самият този факт съставлява нейния предмет.
Украйна се намира точно в такава ситуация. Това, че украинският избирател е гласувал за „светът на Порошенко“ или за „светът на Зеленски“, не бива да въвежда в заблуждение – украинците напълно ги устройваше най-краткия път към мира, чрез блицкриг, за който и прозрачно намекнаха двама от последните украински президенти при своето избиране. Именно такъв метод на „умиротворяване“ на вътрешните антифашисти – чрез тотален терор – и беше използван в Одеса, Харков, Днепропетровск, Мариупол, другите руски градове. И това напълно устройваше украинския жител. Денацификацията – това е комплекс от мероприятия по отношение на нацифицираната маса на населението, която технически не може да бъде подложена на директно наказание в качеството ѝ на военнопрестъпник.
Нацистите, взели в ръце оръжие, трябва в най-добрия случай да бъдат унищожени на бойното поле. Не бива обаче да се прави съществена разлика между Украинските военни сили (ВСУ) и тъй наречените нацистки батальони, а също и близката до тези два вида военни формирования гражданска отбрана. Всички те поравно са виновни за извънредната жестокост по отношение на мирното население, еднакво са виновни за геноцида на руския народ, несъблюдавайки законите и обичаите на войната. Военните престъпници и активните нацисти трябва да бъдат показно наказани. Трябва да бъде проведена тотална лустрация. Да бъдат ликвидирани и забранени всички организации, свързани с практиката на нацизма. И все пак освен върхушката е виновна и значителна част от народните маси, които се явяват пасивни нацисти, поддръжници на нацизма. Те поддържаха нацистката власт и ѝ угаждаха. Справедливото наказание на тази част от населението е възможно само като понасяне на неизбежните трудности на справедлива война срещу нацистката система, водена възможно най-внимателно и разумно по отношение на цивилното население. По-нататъшната денацификация на тази маса от населението се състои в превъзпитание, което се достига с идеологически репресии (потискане) на нацистките ориентации и сурова цензура: не само в политическата сфера, но обезателно и в сферата на културата и образованието. Именно чрез културата и образованието беше подготвена и осъществена дълбоката масова нацификация на населението, подкрепена с обещание за дивиденти от победата на нацисткия режим над Русия, с нацистка пропаганда, вътрешно насилие и тероризъм, а също и осемгодишна война с въстаналия против украинския нацизъм народ на Донбас.
Денацификацията може да бъде проведена единствено от победителя, което предполага (1) неговия безусловен контрол над процеса на денацификация и (2) власт, която да обезпечава този контрол. В това отношение денацифицируемата страна не може да бъде суверенна. Денацифициращата държава – Русия – не може да изхожда по отношение на денацификацията от либералния подход. Идеологията на денацификатора не може да бъде оспорвана от виновната страна, която е подложена на денацификация. Признанието от страна на Русия за необходимостта от денацификация на Украйна означава признаване на невъзможността за кримски сценарий по отношение на Украйна като цяло. Впрочем този сценарий беше невъзможен през 2014 г. и във въстаналия Донбас. Единствено осемгодишната съпротива на нацисткото насилие и терор доведе до вътрешно сплотяване и осъзнат масов отказ от запазване на каквото и да било единство и връзка с Украйна, която се е определила като нацистко общество.
Сроковете за денацификация не могат да бъдат по-кратки от едно поколение, което трябва да се роди, да израсне и да достигне до зрелост в условия на денацификация. Нацификацията на Украйна е продължила повече от 30 години – започвайки поне от 1989 г., когато украинският национализъм получи легални и легитимни форми на политическо самоизразяване и възглави движението за „независимост“, като се устреми към нацизма.
Особеностите на съвременната нацифицирана Украйна са в аморфността и амбивалентността, които позволяват нацизмът да се маскира като стремеж към „независимост“ и „европейски“ (западен, проамерикански) път на „развитие“ (а всъщност – към деградация), да се утвърждава, че в Украйна „няма никакъв нацизъм, а само частни и единични ексцеси“. Нали няма нито главна нацистка партия, нито фюрер, нито пълноценни расови закони (само орязания им вариант под вид на репресия срещу руския език). Вследствие на това – няма никаква опозиция и съпротива на режима. Изброеното обаче не прави украинския нацизъм „лайт-версия“ на немския нацизъм от първата половина на ХХ век. Напротив – доколкото украинският нацизъм е свободен от подобни „жанрови“ (политтехнологични по същество) рамки и ограничения, той се разгръща свободно като фундаментална основа за всеки нацизъм – като европейския и, в най-развитата му форма, американския расизъм. Затова денацификацията не може да бъде проведена компромисно, на основата на формула от типа „Не – на НАТО, да – на ЕС“. Самият колективен Запад е проектантът, източникът и спонсорът на украинския нацизъм, като същевременно западническите бандеровски кадри и тяхната „историческа памет“ са само един от инструментите за нацификацията на Украйна. Укронацизмът носи в себе си не по-малка, а по-голяма заплаха за света и Русия, отколкото германският нацизъм от хитлеристки тип.
Името „Украйна“ очевидно не може да бъде запазено в качеството му на титул на каквото и да било напълно денацифицирано държавно образувание на освободената от нацисткия режим територия. Създадените наново в освободеното от нацисткия режим пространство народни републики трябва и ще израснат от практиката на стопанското самоуправление и социалното обезпечение, възстановяването и модернизацията на системите за жизнено обезпечаване на населението.
Тяхната политическа устременост всъщност не може да бъде неутрална – изкуплението на вината пред Русия за отношението към нея като към враг може да се реализира единствено опирайки се на Русия в процесите на възстановяване, възраждане и развитие. Никакви „планове Маршал“ за тези територии не бива да бъдат допускани. Не може да има никакъв „неутралитет“, който да е съвместим с денацификацията в идеологически и практически смисъл. Кадрите и организациите, които се явяват инструмент за денацификация в новите денацифицируеми републики, не могат да не се опират на пряката силова и организирана поддръжка на Русия. Денацификацията по неизбежност ще бъде и деукраинизация – отказ от започналото още от съветската власт мащабно изкуствено раздуване на етническия компонент на самоидентификация на населението в територията на историческите Малорусия и Новорусия. Бидейки инструмент на комунистическата свръхвласт, след нейното падане изкуственият етноцентризъм не е останал безстопанствен. Той е преминал в това си служебно качество под управлението на друга свръхвласт (власт, стояща над държавите) – свръхвластта на Запада. Той трябва да бъде върнат в естествените си граници и лишен от политическа функционалност.
За разлика от, да кажем, Грузия и Прибалтийските държави Украйна, както е показала историята, е невъзможна като национална държава, а опитът „да се построи“ такава закономерно довежда до нацизъм. Украинизмът – изкуствена антируска конструкция, която няма собствено цивилизационно съдържание – е подчинен елемент на чужда и чуждестранна цивилизация. Дебандеризацията сама по себе си няма да бъде достатъчна за денацификацията – бандеровският елемент е само изпълнител и параван, маскировка за европейския проект на нацистка Украйна, затова денацификацията на Украйна е по неизбежност и нейната деевропеизация.
Бандеровската върхушка трябва да бъде ликвидирана, нейното превъзпитаване е невъзможно. Социалното „блато“, което я е поддържало активно или пасивно със своето действие или бездействие, трябва да преживее тежестта на войната и да усвои преживения опит като исторически урок и изкупление на своята вина. Онези, които не са поддържали нацисткия режим, които са пострадали от него и започнатата от него война в Донбас, трябва да бъдат консолидирани и организирани, трябва да станат опора на новата власт, нейна вертикала и хоризонтала. Историческият опит показва, че трагедиите и драмите на военното време носят полза на народите, които са се съблазнили и увлекли по ролите на врагове на Русия.
Денацификацията като цел на специалната военна операция в рамките на същата тази операция се разбира като военна победа над киевския режим, освобождаване на територията от въоръжените поддръжници на нацификацията, ликвидиране на непримиримите нацисти, пленяване на военнопрестъпниците, а също и създаване на системни условия за последващата денацификация на мирното население.
Последната трябва на свой ред да започне с организацията на местните органи за самоуправление, милицията и отбраната, очистени от нацистките елементи, със стартирането на базата на последните на учредителни процеси по основаването на новата републиканска държавност, с интеграцията на тази държавност в тясно взаимодействие с руските ведомства по денацификацията на Украйна (създадени отново или преработени, да кажем, от Россотрудничество), с приемането под руски контрол на републиканската нормативна база (законодателството) по денацификацията, определянето на границите и рамките за прякото прилагане на руското право и руската юрисдикция, със създаването на трибунал за престъпленията против човечеството на бившата Украйна. В това отношение Русия трябва да стане застъпник на Нюрнбергския процес.
Всичко казано по-горе означава, че за достигане на целите по денацификацията е необходима поддръжката на населението, преминаването му на страната на Русия след освобождаването му от терора, насилието и идеологическото потисничество на киевския режим, след излизането му от информационна изолация. Разбира се, трябва да мине някакво време, за което хората да се оправят от шока на военните действия, да се убедят в дългосрочните намерения на Русия – в това, че „тях няма да ги изоставят“. Невъзможно е да се предвиди отрано на какви именно територии такава маса население ще състави необходимото критично мнозинство. „Католическата провинция“ (Западна Украйна, съставена от пет области) едва ли ще влезе в състава на проруските територии. Линията на отчуждение обаче ще бъде намерена опитно. Зад нея ще се запази враждебната на Русия, но принудително неутрална и демилитаризирана Украйна, със забранен по формални признаци нацизъм. Там ще отидат ненавиждащите Русия. Гаранцията за съхраняването на тази остатъчна част от Украйна в неутрално състояние трябва да бъде заплахата за незабавно продължаване на военната операция при несъблюдаване на изброените изисквания. Възможно е за това да се наложи и постоянно руско военно присъствие на нейната територия. От линията на отчуждение до руските граници ще се разположи територията за потенциална интеграция в руската цивилизация, която ще е антифашистка по своята вътрешна природа.
Операцията по денацификация на Украйна, започнала с военна фаза, ще следва в мирно време същата логика на етапите, както и при военната операция. На всеки един етап трябва да се постигат необратими изменения, които и ще станат резултатите на съответния етап. При това необходимите първоначални стъпки на денацификация могат да се определят по следния начин:
– ликвидация на въоръжените нацистки формирования (под което се разбира всички въоръжени формирования на Украйна, включително Украинските военни сили), а също така на обезпечаващата ги дейност на военната, информационната и образователната инфраструктура.
– формиране на органи на народното самоуправление и милицията (отбраната и законовия ред) в освободените територии, които да защитават населението от терора на нелегалните нацистки групи;
– внедряване на руското информационно пространство;
– изземане на учебните материали и забрана на всички нива на образователните програми, които съдържат нацистки идеологически постановки;
– масови следствени действия за установяване на личната отговорност за военните престъпления, за престъпленията против човечеството, за разпространението на нацистка идеология и поддръжката на нацисткия режим;
– лустрация, обнародване на имената на поддръжниците на нацисткия режим, привличането им към принудителен труд по възстановяването на разрушената инфраструктура като част от наказанието за нацистката им дейност (от състава на онези, към които няма да бъде приложено смъртното наказание или лишаване от свобода).
– приемане на местно ниво – при кураторство от страна на Русия – на първичните нормативни актове за денацификация „отдолу“, забрана на всички видове и форми на възраждане на нацистката идеология;
– издигане на мемориали, паметни знаци и паметници на жертвите на украинския нацизъм, увековечаване на паметта на героите и борбата с него;
– включване на комплекса от антифашистки и денацификационни норми в конституцията на новите народни републики;
– създаване на постоянно действащи органи за денацификация за период от 25 години.
Русия няма да има съюзници по денацификацията на Украйна. Доколкото това е собствено руска работа. А също така, доколкото на изкореняване ще бъде подложена не само бандеровската версия на нацистка Украйна, а също и преди всичко – западният тоталитаризъм, натрапените програми за цивилизационна деградация и разпад, механизмите за подчинение на свръхвластта на Запада и САЩ.
За да бъде превърнат планът за денацификация на Украйна в реалност, на Русия също ще ѝ се наложи окончателно да се раздели с проевропейските и прозападните си илюзии и да се осъзнае като последна инстанция за защита и съхранение на онези ценности на историческа Европа (Стария свят), които заслужават това и от които Западът в крайна сметка се е отказал, изгубвайки борбата за самия себе си. Тази борба продължи през целия ХХ век и се изрази в световната война и руската революция, които са неразривно свързани една с друга.
Русия направи всичко възможно за спасението на Запада в ХХ век. Тя реализира основния западен алтернативен на капитализма проект, който победи националните държави – социалистическия, червения проект. Тя разби немския нацизъм – чудовищното порождение на кризата на западната цивилизация. Последният акт на руския алтруизъм беше протегнатата от Русия ръка за приятелство, за което Русия получи чудовищен удар през 1990-те.
Всичко, което направи Русия за Запада – тя направи за своя сметка, принасяйки най-велики жертви. Западът в крайна сметка, отхвърляйки тези жертви, обезцени приноса на Русия в разрешаването на западната криза, реши да отмъсти на Русия за тази помощ, която тя безкористно му предостави. Оттук нататък Русия ще тръгне по свой път, без да се вълнува за съдбата на Запада, опирайки се на друга част от своето наследство – лидерството в глобалния процес по деколонизацията.
В рамките на този процес Русия има висок потенциал за партньорски и съюзнически отношения със страните, които Западът угнетяваше столетия и които не смятат отново да надяват неговия хомот. Без руското жертвоприношение и борба тези страни нямаше да се освободят. Денацификацията на Украйна е в същото време и нейната деколонизация, което предстои да бъде разбрано от населението на Украйна веднага щом започне да се освобождава от опиянението, съблазънта и зависимостта от така наречения европейски избор.
Превод от руски Слава Янакиева
[1] Вацов, Димитър, Албена Хранова, Деян Кюранов et al., ред., Доклад. Антидемократичната пропаганда в България. Първа Част. Информационни сайтове и печатни медии: 2013–2016 г. Количествени изследвания (София: Фондация за хуманитарни и социални изследвания – София, 2017 г.).
Коджаиванова, Ани, „Говорит Москва”: Руска рулетка с превзетите български медии“, www.capital.bg, 18 March 2022 [accessed 5 April 2022].
Филева, Лора, „България като полигон за руска пропаганда и дезинформация“, Dnevnik, 11 March 2022 [accessed 5 April 2022].
[2] Сергейцев, Тимофей, „Какая Украина нам не нужна“, РИА Новости, 2021 [accessed 5 April 2022].
[3] Сергейцев, Тимофей, „Что Россия должна сделать с Украиной“, РИА Новости, 2022 [accessed 5 April 2022].
