0
2978

Руската култура и подражателното русофилство (II)

В предишната част, в която описах накратко някои факти, свързани с културната история на Русия, не споменах, че всички те са събирани от сериозни и проверени източници и не подлежат на съмнение, интерпретация и различни гледни точки. Тази публикация предизвика силно емоционални реакции от страна на русофилието и всъщност потвърди изцяло въведението, в което бях описал ниската информираност, необразованост, непознаване на фактологията и подвластността на фалшифицираната и дълги години преподавана у нас история, която видно е изковала непоклатими клишета, стереотипи, както и любима и уютна митология у нашите русофили.

Много често в критиките към статията ми се споменаваше, че „моите аргументи“ са невалидни, невярни, измислени и неща от този род. Тук, подчертавам, не става дума за „мои“ аргументи, а за факти, като не съм сигурен дали критиците ми правят разлика между двете. Моята скромна роля се състои в решението ми да събера и доста сбито да представя една, повтарям – фактология, а не „гледна точка“, която представя пътя на руската култура, нейните неоспорими и огромни влияния от Западна Европа, на които тя изцяло се базира, както и противоречията, напрежението и последствията, които това предизвиква. А напрежение, както и комплекси се пораждат, защото постепенно в Русия започват да разбират, че не могат да живеят непрекъснато като подражатели, а имат нужда да потърсят и намерят собствената си идентичност, която също впоследствие се оказва мит. Възниква идеята за някакво ново общество, коренящо се в руското село и опазено от покварата на града, който е изцяло подвластен на заимствания от чужбина начин на живот. Там, в селото, били съхранените традиции, според руските творци, там била естествената спонтанност, на която може да се базира истинското творчество и изкуство. Ала междувременно, преди да достигнат до тези откровения и да започнат да изследват руското село, всички пионери на изкуствата в Русия изучават занаята си в чужбина. Тредяковски, първият истински руски поет, бива изпратен от Петър I да учи в Парижкия университет. Андрей Матеев и Михаил Аврамов – първите руски светски художници, са изпратени във Франция и Холандия, а Березовски, Фомин и Бортнянски изучават музика в Италия. Михаил Ломоносов, първият национален учен, следва химия в Марбург. Руснаците живеят векове в тежко раздвоение – от една страна, се стремят към Европа и страстно подражават начина ѝ на живот, културата и нравите ѝ, от друга страна, не са сигурни дали принадлежат към нея, дали са част от Запада, или не са по-скоро източен, азиатски народ. Така е и до днес. Европа е вечен репер, те се определят спрямо нея. „Нуждаехме се от Европа като идеал, като упрек, като пример – пише Херцен – ако Европа не отговаряше на тези критерии, щеше да ни се наложи да я изобретим.“ Петър I заставя руснаците да гледат към Запада и да имитират западняците. От този момент, та до наши дни, напредъкът на страната ще се измерва през чужда призма, през западните принципи. Всички нейни морални и естетически норми, вкусове и обичаи, ще се определят спрямо Европа. „Нашето отношение към Европа и европейците – пише Херцен през петдесетте години на XIX в. – е като на провинциалисти спрямо столичаните: сервилни сме, непрекъснато се извиняваме, тълкуваме всяко различие като недостатък, червим се за своите особености и се опитваме да ги скрием.“ Тези комплекси пораждат реакция на обиденост, на накърненост и оттам на преувеличаване и венцехвалене на всичко руско. Щом не ни приемат, щом не можем да ги достигнем и да им бъдем равни, ще се гордеем, че сме „различни“. Не можем да се сравняваме с материалните постижения на Запада, затова ще отговорим с мита за „руската душа“. Така се създава и започва да се утвърждава тази националистическа митология, придобиваща по-голяма морална стойност пред западните постижения, която бива натоварена и с християнската мисия да спаси света. Колко познато, нали?

Междувременно силно идеализираният образ на Европа в руското съзнание е разбит от Френската революция от 1789 г. Възпитани във вярата, че всичко добро идва от Франция, сега руснаците започват да виждат в нея само лошото. Започва да процъфтява новият национализъм. „Нека руснаците са руснаци, а не копия на французите – пише княгиня Дашкова. Нека останем патриоти и запазим наследството на дедите си“. Към 1802 г. Карамзин призовава събратята си по перо да прегърнат руския език и „да се върнат към себе си“. Идва поколението на 1812 г. Наполеоновото нашествие засилва стремежа към национално самооткриване. Пушкин никога не е бил в Европа, но диша европейския въздух. Като малък гълта френските книги в библиотеката на баща си. Първите му стихове, написани на осемгодишна възраст, са на френски език. По-късно открива поезията на Байрон. Докато бъдещият създател на първия руски роман в стихове „Евгений Онегин“, както и на съвременния руски език открива световните гении и прохожда в поезията, Западна Европа има векове натрупани културни пластове и безброй велики имена, създали вечни шедьоври. Днес за Пушкин се казва в Русия, че е „наше всё“ (нашето всичко). Но тогава, 600 години след Данте, Бокачо и Петрарка, руска литература не съществува и все още висшето общество разговаря на френски език. Научил руския от бавачката си, той се смята за длъжен да оформи говоримия руски език така, че да е по силите на всекиго. Руснаците са разкъсани между страхопочитанието си към французите и това, че вече трябва да ги възприемат като врагове. Салоните в Петербург са пълни с почитатели на Бонапарт точно като Пиер Безухов във „Война и мир“. „Как можем да се бием с французите? – пита граф Ростопчин, губернаторът на Москва. – Можем ли да вдигнем оръжие срещу своите учители и божества? Вземете нашите младежи! Погледнете нашите дами! Французите са нашите богове! Париж е нашето Царство Божие!“ Адмирал Шишков, по онова време министър на общественото образование, влиза в спор с Карамзин, нападайки употребата на френски изрази в салоните, като настоява литературния руски език да се върне към своите архаични църковнославянски корени.

Споровете се разрастват, избухват тежки конфликти на тема „Русия“: каква трябва да бъде тя, подражателка на Европа или уникална култура, спорят славянофилите и западните поклонници. Всъщност славянофилите се оформят доста по късно и терминът е използван за първи път в началото на XIX в. Поколението на 1812 г. започва да си задава множество въпроси за миналото и бъдещето на Русия, да търси отговори на незададени въпроси, да се преоткрива. Започва да изследва миналото си и да търси доказателства за някакво величие и поводи за гордост, за да не бъде вечно под влиянието на Запада. За първи път излизат исторически книги, изследващи руското минало. Но колебанията не свършват, споровете продължават ожесточено. Пьотър Чаадаев, приятел на Пушкин, пише т.нар. „Първо философско писмо“. Той е отчаян от неспособността на Русия да поеме през 1825 г. западния път на развитие. Ето какво пише в неговото „Писмо“: „Какво сме създали или изобретили някога ние, руснаците? – пита Чаадаев през 1826 г. – Дошло е време да престанем да търчим след другите, трябва да се огледаме с нов, честен поглед, да се видим каквито сме, да престанем да лъжем и да открием истината“. Това „Първо писмо“ е опит да се оповести една мрачна и неприятна истина, по-скоро историческа, отколкото философска. Русия, заключава Чаадаев, е „извън времето, без минало или бъдеще“, защото не е играла никаква роля в световната история. Римското наследство, цивилизацията на Западната църква, Възраждането –  всички те са отминавали Русия и сега, през 1825 г., страната се е сринала до „културна пустош“, „сираче, откъснато от човешкото семейство“, държава, която може да подражава на западните, но никога няма да стане една от тях. Руснаците са като номади в собствената си земя, чужди сами на себе си, без съзнание за собственото си национално наследство или самосъзнание. Чаадаев успява да предизвика невиждан катаклизъм със своето „Първо писмо“. То разклаща почвата под краката на всеки, който вярва, че „Европейска Русия“ е неговата родина. Надигат се страшни протести. Патриотите крещят и настояват за наказание на този „побъркан“ заради нанесеното „извънредно жестоко оскърбление на нашата национална чест“. По заповед на царя Чаадаев е обявен за ненормален и поставен под домашен арест, където всекидневно е посещаван от лекари.

Това да ви напомня нещо твърде познато от наши дни? Да, в Русия няма особена промяна в тези нагласи и днес. Най-критичните гласове биват поругавани, преследвани, наказвани и много често убивани. Литературният критик Надеждин, който публикува Чаадаевото „Първо писмо“ в списанието си „Телескоп“, заключава през 1834 г.: „Ние (руснаците) не сме създали нищо. Няма научна област, в която да покажем нещо свое. В световната цивилизация няма нито един човек, който да представя Русия“. На изявлението на Чаадаев славянофилите отговарят с призиви за търсене на автентични традиции, отличаващи Русия от Запада, за да се отхвърли универсалната култура на Просвещението. Започва трескаво търсене на отликите и да се натрапват онези достойнства и аспекти на руската култура, по които тя се различава от Запада. Националистите започват все по-често да се обръщат към фолкора. Владимир Стасов, критик и учен, става защитник и вдъхновител на националната руска школа във всички изкуства. Стасов настоява руското изкуство да се освободи от европейското менгеме: като подражават на Запада, руснаците могат в най-добрия случай да създадат второстепенно изкуство; чрез националните си традиции обаче могат да създадат истинско национално изкуство, равностойно на европейското, с високи и оригинални художествени стандарти. „Разглеждайки тези картини – пише Стасов за академичната изложба от 1861 г., – човек трудно ще разбере – ако няма етикет или подпис – че са рисувани от руснаци в Русия. Всички те са точни копия на чуждестранни творби.“

В областта на музиката също текат подобни процеси. И там се разгарят битки между следовниците на западната култура и тези, които настояват за руска автентичност. Срещу Петербургската консерватория, основана от пианиста Антон Рубинщайн през 1861 г., назрява бунт. Той е предвождан от кръга около Балакирев. Консерваторията е напълно подчинена на германските канони в композицията, разработени в музиката на Бах, Хайдн, Моцарт и Бетовен. Руската национална музика, твърди Рубинщайн, представлява само „етнографски интерес“, любопитна, но без собствена художествена стойност. Поколението, което ще се изправи срещу тези канони, търси съзнателно „руския стил“, който се базира на чутите селски песни, казашките и кавказки танци, църковните песнопения и… камбанния звън. Най-изявеният, най-оригиналният сред новите композитори безспорно е Модест Мусоргски. Твърдят, че това е така, защото измежду петимата големи той най-малко познава европейските правила за композиция. На него се пада ролята на Юродивия по отношение на Запада (мързелив, фуклив, непрестанно пиян). „Разработването на симфонията от гледна точка на техниката е дело на германеца, точно както и философията – пише Мусоргски до Римски-Корсаков през 1868 г. – Германецът, когато мисли, първо теоретизира в подробности, после доказва; нашият руснак първо доказва, след това се забавлява с теорията“. Мусоргски живо се интересува от историята и съдбините на руския потискан народ. Всъщност той произхожда от благороднически род. Семейството му притежава 110 000 хектара: осемнадесет села с население – преди отмяната на крепостничеството през 1861 г. – от общо 400 крепостни. „Писателите и учените са отишли напред, но народът не е мръднал – пише композиторът на Стасов по повод двестагодишнината от рождението на Петър I през 1872 г. Обществените благодетели се самославят и увековечават славата си в документи, а народът стене и пие, за да заглуши стенанията си, и стене още по-силно: „изход няма!“. Такова е и песимистичното виждане на Мусоргски за Русия, изразено в последните пророчески думи на Юродивия в „Борис Годунов“:

Тъмна тъма, непрозрима тъма,
горко ти, горко, Русийо,
ридай, руски народе,
гладни народе.

Наистина колко пророчески звучат тези слова и днес, 150 години по-късно. 

Чавдар Гюзелев е роден през 1961 г. Завършва Художествената академия в София. Живее седем години в Италия, където работи в областта на илюстрацията и графичния дизайн. Сътрудничи за списания като Vogue, Мах, Vanity и др. Връща се в България, където продължава да работи като графичен дизайнер и сценограф. Номиниран е многократно и печели някои от престижните театрални награди. Преподава графичен дизайн в НБУ. Има редица самостоятелни изложби у нас и в чужбина.