Начало Книги Руската литература винаги поставя трагична диагноза
Книги

Руската литература винаги поставя трагична диагноза

Елена Скулска
28.03.2024
1305
Елена Скулска

Никакви „традиционни ценности“ освен ценността на истината и изповедността в руската литература няма и не е имало.

Разговор на Олга Тимофеева от „Новая газета“ с внимателния читател, филолог и писателка Елена Скулска за страстите в руската литература

Елена Скулска написа книгата „Любов след четвъртия сюжет“, в която разказва 24 любовни истории, случили се не с класиците на руската литература, а с техни герои. Самата тя е отличен разказвач, знае как да вложи нов смисъл в многократно прочетеното и познатото, да открие това, което другите не забелязват, и да промени познатия сюжет по непредсказуем начин. Във втората част на книгата тя дори влиза в полемика с Борхес, който смята, че в литературата има само четири сюжета. Използвайки двадесет и четири истории от двадесет и четири страни, Скулска доказва: тези, които създадоха петия сюжет в литературата, промениха историята на човечеството. Но нашият разговор не стигна до човечеството, а се потопи в превратностите на човешките чувства.

Днес много се говори, че трябва да спрем инерцията на сервилното отношение към руската класика, тъй като тя не предпази народа от 24 февруари. Има ли според вас причини да я упрекваме за това, че не предотврати нашите беди?

Да се обвинява руската литература, живяла почти винаги под гнета на забрани, цензура, преследвания, гонения, чиито автори са убивани на дуели, гнили са в лагери и затвори, в това, че е провокирала трагедията на 24 февруари, е меко казано глупаво. Кой предизвика случващото се? Гениалното момче, убито в „гълъбовите планини“ [1] само на двайсет и шест? Комедиографът, разкъсан на парчета от обезумяла тълпа и идентифициран само по пръстена на ръката? Страдалецът, осъден на смърт, заменена с тежък труд? Поетът, изяден от въшки в лагера? Създателката на новия руски стих, която се обеси на четирийсет и девет?

И все пак, препрочитайки Пушкин, Толстой, Достоевски, Гогол, открихте ли основания за подобни обвинения? Вашите колеги и властите в Талин изискват ли го от вас?

Аз съм руска писателка, гражданка на Естония, еврейка по кръв и православна по вяра. Част съм от руската реч и от руската литература. Освен това съм член на Съюза на естонските писатели и естонската литература е повлияла изключително много върху начина ми на писане. Моите естонски колеги ми дадоха възможност да живея и пиша, както каза Грибоедов, „свободно и свободно“. От много години превеждам естонска поезия, издавам том след том стихотворения от естонски поети на руски език, а фондът „Културен капитал“ ми отпуска стипендия всяка година. Кавалер съм на Ордена на Естония за принос към културата, получавала съм четири пъти наградата на фонд „Културен капитал“ и Министерството на културата за моите романи. Всяка година получавам материална подкрепа под една или друга форма, за да мога да пиша. И никой никога не ме е насърчавал или принуждавал да се откажа от определението „руски писател“. Не мога да си представя да живея извън Естония. Аз съм патриот на моята страна. Но не крия от никого в Естония принадлежността си към руската литература, водя предаване на руски по държавното радио заедно с моите студенти от театралното студио „Поетична общност“ . В естонските театри гледам пиеси на Чехов и Горки.

Не съм прекъсвала и не възнамерявам да прекъсвам връзката с моите приятели в Русия, с които имаме общи етически възгледи. Езикът и литературата не са виновни за нищо. Просто трябва да изтърпим, да преодолеем.

Чели сте на практика всички важни руски романи, разкази и повести. Срещали ли сте израза „традиционни ценности“, който проправителствените идеолози и пропагандисти използват в своя полза?

Отговаряйки на този въпрос, ще си позволя два цитата. Първият е от Чаадаев: „В домовете си сме като временно настанени, в семействата – като чужденци, в градовете изглеждаме като номади“. Вторият цитат е от Вяземски: „Изразът „квасен патриотизъм“ беше създаден на шега, но се утвърди. В този патриотизъм няма нищо страшно. Но има безумен патриотизъм, който е пагубен. Да ни пази Господ от него! Той помрачава разсъдъка и озлобява сърцето… Безумието може да бъде патриотично и литературно. Съществуват също политически и литературен алкохолен делириум“. Литературата ще преживее всички трагедии, всички ужаси, но ще продължи да съществува. И никакви „традиционни ценности“ освен ценността на истината и на изповедността в руската литература няма и не е имало.

Наистина ли Достоевски и Толстой са велики учители на живота или това е измислено в съветското училище?

Ако това бе измислено в съветското училище, тогава защо Кафка ще нарича Достоевски свой учител, да не говорим за Рюноске Акутагава, който също смята Достоевски за свой учител? Струва ми се, че ръчичките на съветското образование са били твърде късички, за да стигнат до тези двама гении. Всъщност и четиримата са гении. Защо американците и британците продължават да правят нови екранизации на Анна Каренина?! Нека продължа малко списъка: в света има само двама драматурзи, чиито имена няма нужда да се споменават, когато става дума за техните пиеси. Тоест необходимо е само да се каже, че актрисата играе Бланш Дюбоа или Нина Заречная… Това са Чехов и Тенеси Уилямс.

Романите, които поставят важни за обществото въпроси и насърчават хората да търсят техните отговори, се определят в цял свят с понятието „руски роман“. Но по какво се отличават руският национален роман, разказ и повест от произведенията на други национални литератури, на изучаването на които посветихте втората част от книгата си?

Руската литература набляга на необходимостта, важността и пречистващата сила на страданието. Тя се появява само там, където някой е болен, и винаги поставя трагична диагноза. Тя изисква от писателя „пълно самоунищожение“ и не вярва на авторите, които живеят в охолство. Нейната философия е: „Отрова, релси или олово – по избор“.

В руската литература почти няма хумор. За сметка на това има мощна сатира – препрочитайки първата част на „Бесове“, можеш да обезумееш от неудържим кикот. Същият ефект предизвикват монолозите на Стива Облонски за любовта, от която той няма никакво понятие.

А Алексей Константинович Толстой?! А Бабел? А Гогол? Но мекият, топъл хумор на О’Хенри например е невъзможен в руската литература.

Изборът ви на руски писатели е чиста класика, но как подбрахте чуждестранните писатели за изследването си?

Един приятел ми каза, че книгата ми за литературата – това са дълги стихове в проза за любимите писатели и герои. За Едип, който, провеждайки щателно разследване за убийството на царя, довежда търсенето до себе си и сам си избожда очите. За Андерсен, чиято жестокост е сравнима само с жестокостта на Маркиз дьо Сад: той забива остри ножове в краката на Малката русалка, лишава я от говор и ѝ отнема любовта. Любимият ми естонски писател Яан Крос, който е лежал и във фашистки, и в съветски лагери, веднъж ми разказа, подсмихвайки се: „Работих в лагерна мина. В мината прахът се набиваше плътно в порите. За да можем да работим, всеки ден ни водеха на баня. В същото време жена ми седеше у дома без топла вода и не смееше и да мечтае за такъв лукс, така че можете да откриете по нещо добро във всичко!“ Живеехме в една и съща къща. Крос беше номиниран пет пъти за Нобелова награда за историческите си романи, сега е завинаги пред очите ми, поставен като паметник под моите прозорци. За Хайнрих Бьол, чийто герой в романа „Възгледите на един клоун“ е заобиколен само от врагове… Предполагам, че съм предпочела тези, които са ми близки и които съм чела предимно на руски (разбира се, чета естонска литература на естонски, а Шекспир, за когото завършвам книга – в оригинал). Тоест за мен, както и за мнозина, цялата световна литература е в някакъв езиков смисъл руска литература.

Защо решихте да разкриете някои неща за авторите, които те явно са искали да скрият?

Писателят винаги казва много повече, отколкото може и иска да каже.

Все пак е любопитно това, че нашите нравствени авторитети, любимите ни писатели, са живели доста фриволно, докато от своите герои и героини са изисквали чистота, вярност и себеотрицание. Излиза, че и при тях, както е обичайно в Русия, думите и делата се разминават?

Писателят, слава Богу, не е проповедник. Проповедникът е длъжен да живее така, както учи да живее своето паство. Вътре в писателя се тълпят и спорят, седят на обща трапеза всичките му герои. Ако Пушкин и Достоевски не бяха играли и губили на карти, как биха се появили гениалните „Играчът на рулетка“ и „Дама пика“? Ако Пушкин не бе съблазнявал жени, включително тези на приятелите си, откъде би се появила у него мечтата за невероломната любов, идеята за Татяна Ларина и Маша Троекурова? Ако ги нямаше всички чудовищни провинения на Цветаева, които жалките и бездарни клюкари не престават сладострастно да преразказват, то как би се появила „Поема за края“. От ужаса на собствения ни живот, от неговото безумство и пиянство, от страшните житейски бездни се ражда това, което ни отвращава, ако сме способни дори не на съчувствие, а просто на размисъл, от крайностите, до които (тук можем да прибегнем до малко черен хумор) са стигали заради нас великите писатели, водени от таланта си.

„Вярност без любов“ – това е заглавието на главата за „Дубровски“ на Пушкин, но така можем да озаглавим много други сюжети от руската проза. Защо подчинението и смирението, дългът и забраната са главни герои в нашите любовни истории?

Защото е невъзможно да се понесе страданието без смирение. Да вземем за пример веселите проститутки във френската литература. Там човек без предразсъдъци може да се ожени за проститутка, а тя да се окаже по-достойна от порядъчните дами. Естествено, в тези истории има страдание, но то не е с мащабите на руското. Сонечка Мармеладова сама смирено носи своите страдания, като се опитва да научи на това и Расколников.

Но какво освен смирение могат да предложат каторгата, затворът, бракът с омразен, отвратителен старец? Какво може да предложи на едно дете насилникът, освен да го принуди на смирение? Или да го тласне към самоубийство (изповедта на Ставрогин).

Но ако насочим разговора към щастието и приемем, че Кити и Левин, Наташа Ростова и Пиер Безухов създават семейства, то трябва да кажем, че те и захвърлят много неща зад гърба си. Кити отначало отказва на Левин, защото е безумно влюбена във Вронски, който я е зарязал заради Каренина. Каренина, от своя страна, при посещенията си, я дразни и обяснява как тя самата е отхвърлила Левин, както вече е отхвърлила и Вронски. Левин е знаел, че не е обичан, но е изстрадал, понесъл, отгледал своето щастие… Нима всички те не са стигнали до смирение пред живота. Нима Наташа не е била невеста на Андрей Болконски, нима не го предава, готвейки се да избяга с Курагин, нима по-късно не се разкайва, ридаейки и проклинайки себе си. В крайна сметка се смирява, омъжва се и отглежда деца.

Защо писателите водят героите си към смирение, а влюбените към смърт?

В това отношение руската литература не е новатор. Това се случва навсякъде в добрата световна литература – „Ромео и Жулиета“, „Натали“ (на Бунин), „Трима другари“, „За кого бие камбаната“ – избирам ги произволно. Възможно е, както виждаме, единият или двамата влюбени да умрат, а дори да не умрат, биват принудени да се разделят. Ако Язон не беше изневерил на Медея, ако Иполит беше отвърнал с взаимност на Федра, ако Кармен искаше тих и спокоен живот, ако Манон Леско беше предана на кавалер де Грие – откъде щеше да дойде нашата животворна традиция да проливаме сълзи над измислени сюжети.

В цитата на Велимир Хлебников, който казва замислено: „Може би трябваше да напиша по-добра поезия“, след като получава отказ от жената, която обича, се усеща и вашата насмешка. Мислите ли, че литературният талант е смехотворна причина да се влюбиш?

Не, не изключвам любовта към таланта, преминаваща във физическо привличане. Но това е рядкост. Изключение. Талантливият човек е нарушение на нормата, той е чудовище, което дава най-доброто от себе си на своето изкуство. Трябва напълно да изоставите личния си живот и свободата си, за да го последвате. Предполагам, че някоя жена може да тръгне след такъв човек, но не вярвам, че е възможно да бъде толкова съблазнена от талант, който мирише на алкохол, тютюн, истерия, безсънни нощи, лудост… Но някои имат късмет…

Твърдите, че когато е писал своя „Дубровски“, Пушкин е поглеждал към Шекспир, точно както и Лермонтов, пишейки „Маскарад“. Смятате ли, че Шекспир е бил толкова важен за руските писатели, че едва ли не една четвърт от руската класика може да бъде изведена от неговото творчество?

Сигурна съм в това. Графинята в „Дама пика“ е изумена да разбере, че съществуват руски романи. Тя смята, че руска литература изобщо не съществува. По това време Шекспир вече е боготворен в целия свят. Пушкин го е чел в слаб превод на френски и бил удивен от бездната, която се разкрива пред него.

По онова време руската литература е все още твърде млада, но съзрявайки, тя взема най-доброто от всичко, което вече е създадено в Европа. Шекспир, преди всичко.

Доказвате, че в „Маскарад“ на Лермонтов движеща сила в сюжета е отмъщението, а не любовта, че мисълта за смъртта у Анна Каренина е предизвикана само от мъчителното желание да отмъсти на Вронски. Тайните пороци и болезнените страсти са по-интересни за писателя и читателя от добродетелта?

Добродетелите не се нуждаят от литературата. Те са самодоволни и самодостатъчни.

Между другото, възможно ли е увлечението на Анна Каренина по морфина да стане причина романът на Толстой да бъде премахнат от рафтовете на  библиотеките?

Каренина е използвала не само морфин, а и други наркотични вещества, но смятам, че не всеки, който би могъл да забрани романа със заповед, ще се заеме да чете Толстой.

Знаем, че Гогол не е поправял грешките си дори когато са му били посочвани, защото вярвал в непогрешимостта на своя гений. Рядко чувство за руски писател.

Всеки писател е убеден в своята гениалност. Само геният е прав във всичко, дори в грешките, графоманът не е прав дори когато пише безупречно грамотно. С граматически грешки са писали мнозина, но Ахматова, която не поставяла запетаи, молела например Лидия Чуковска да стори това, слушайки интонацията ѝ. Маяковски се подчинявал на Брик, който поправял грешките му; понякога в книгите има бележка под линия, да речем, запазваме правописа и пунктуацията на автора. И в това има особена прелест: „Как уст румяных без улыбки, / Без грамматической ошибки / Я русской речи не люблю“. Това е да живееш с гений.

Правилно ли е изследователят, навлязъл в полето на биографичните догадки и смутил читателя с въпроса дали Гогол се е подчинил на забраните, или е извършил престъпленията, които му приписват други изследователи, да остави въпросния читател в недоумение, хвърляйки на финала фразата: „Не е наша работа!“

Според мен не всяка тайна трябва да бъде огласявана. Важно е какво дава тази тайна на творчеството. А за творчеството няма значение дали Гогол е бил некрофил, или не, важно е какво е произлязло от страдалческия му интерес към мъртвите тела.

Според вашето точно наблюдение Островски е отглеждал живи същества от думите, но защо неговите герои, несравними по яркост, не могат да съществуват без печалба? Навлиза ли новата капиталистическа ера в литературата чрез Островски?

Наричаха Островски руския Шекспир и това е общоприето. Но ако внимателно препрочетете „Венецианският търговец“ на Шекспир, това високопарно сравнение ще придобие специфични черти. Обърнете внимание: венецианският търговец Антонио решава да вземе заем за приятеля си от Шейлок, рискувайки живота си. Той обещава, че ако просрочи сметката, ще отреже един фунт месо от тялото си. (Той толкова много обича приятеля си Басанио – Шекспир многократно повтаря „обича“, че е готов да рискува не само цялото си състояние за него, но и живота си… Няма да задълбаваме в темата за тази любов, въпреки че тя ни помага да разберем много от по-нататъшните трикове и сделки (но тази линия е безполезна за Островски). А Басанио се нуждае от пари, за да ухажва богатата Порция. Той е беден, потънал в дългове, и изгодният брак е единственият път към предишния му живот. След това Джесика, дъщерята на Шейлок, бяга от дома си в обятията на християнина Лоренцо, вземайки сериозен дял от имуществото на евреина. А дали не само заради парите просякът Лоренцо толкова копнее за нейната любов? Нима тук няма взаимна гаранция, изгода и игра на този, който умее да сключва както честни, така и „почти“ честни сделки? Що се отнася до Шейлок, той не крие факта, че професионално е насочен към парична изгода, но когато става въпрос за честта му, е готов да се откаже от печалбата и парите – в името на отмъщението и триумфа на справедливостта.

Но това, което така или иначе здраво се е вкоренило и процъфтява в световната литература, руската литература не желае да приеме. Тя не се нуждае от честен търговец, от благороден богаташ. Островски, гениално усещайки това, въвежда в почти всяко свое произведение едно истински любящо същество – чисто момиче, наивно, гибелно противопоставено на света на сделките и печалбата. Що се отнася до търговците, колкото и класикът да се опитва да извлече нещо човешко от тях, те биват отхвърлени като „положителни герои“ от руския читател и зрител, който ги отстъпва на западната литература.

Друг писател, който безпогрешно улавя духа на времето – Чехов, пише много за това, че „нещата трябва да се правят“. Дали това е декларация на негов персонаж, или е девиз на самия Чехов?

В случая това е реплика на един бездарен професор, недолюбван от автора, който паразитира върху безропотните си близки. Самият Чехов обаче, за разлика от своите герои, вършел работата си с вдъхновение – работел неуморно, лекувал хора, бил е талантлив лекар. Писателят считал своя лекарски дълг за най-важното нещо в живота, а литературата наричал своя любовница. Но неговите прекрасни герои не правят нищо. Те безкрайно призовават към труд сами себе си и твърдят, без да вярват в това, че единствено в работата могат да намерят своето щастие. Ако пък имат работа, тя е скучна, безрадостна, безнадеждна, някакъв доброволно понесен кръст, защото в живота няма радост и любов. Героите на неговите пиеси са фактически мъртви (самият той е умирал, докато пишел най-добрите си пиеси), и само треската на любовта им дава възможност да се събудят за известно време. Маша полита, влюбвайки се във Вершинин. Раневская, чувайки зова на страстта, се втурва към Париж. Нина Заречная се възпламенява, когато вижда Тригорин. Трепльов се застрелва, изгубил надежда да си върне Нина. Всичко е безсмислено без любов, а щом тя е невъзможна, тогава работата трябва да се свърши, господа…

Самият Чехов обичал ли е някого?

Разбира се, че не! За него любовта е била Москва на трите сестри, където те мечтаят да отидат, но това никога няма да се случи. Той мечтае за любов и я описва гениално. Бунин си спомня как веднъж Книпер-Чехова, връщайки се след представление, седнала да яде яребица, а Чехов, обръщайки се към Бунин, тихо казал: когато една посредствена актриса мъчи яребица, тогава ми е жал за яребицата… Тази ирония дори не е отправена към жена му, а към самия него, който теоретично знае точно как изглежда любовта (писал е много за това на братята си и ги е наставлявал), но така и не я изпитал.

Кое качество на прозата на Куприн, който нарича себе си най-добър сред второстепенните писатели, му осигурява успеха, на който Бунин завижда?

Бунин принадлежи към онзи рядък, необикновен тип писатели, които ИЗМИСЛЯТ. Неговите „Тъмни алеи“, пълни с тягостна еротика, са написани в напреднала възраст и са напълно измислени – от най-малките детайли до важните герои. Той никога не се е нуждаел от реалния живот, неговото чисто стилистично дихание е от Бога. Поетическата му интуиция невинаги е нужна на прозата, но за него е необходима, той е непонятен, каквато е обикновено поезията, различаваща се от разговорната реч и изискваща определени ритмически навици у читателя. А Куприн е привързан към реалния живот. Той никога не пише за това, което не знае, избира събития, подробности от живота, слуша и гледа хората, не измисля нищо. Разбира се, той не пише очерци или документални произведения. Това, което се превръща в художествени образи, идва от неговите преживявания. И читателите моментално го приемат. Той е техен, скъп, разбираем, народен…

По какво се отличава любовта, описана от писателите на XIX век, от любовта на писателите, преживели революцията, кървавия терор и краха на предишния живот?

Ако това е точно любов, тогава, мисля, по нищо.

Но любовта при Платонов, Бабел, Булгаков не напомня златния век на литературата.

Осмелявам се да възразя. Маргарита не крие ли дълго време връзката си с Майстора от съпруга си? Тя не се решава да унищожи своето семейство, повтаряйки си, че съпругът ѝ не е направил нищо лошо – така би било и в „златния век“. Нима Никита от „Река Потудан” не смята, че не е достоен за своята Люба, защото тя е умна, образована, от съвсем друга социална среда? Нежната и трогателна история на Бабел в разказа „Еля Исакович и Маргарита Прокофиевна“ може да се случи във всяко време и пространство.

Какви произведения за любовта биха ви заинтересували в съвременната литература?

Любовта без преодоляване на препятствия е безсмислена за литературата, а сега няма такива препятствия (ако нямаме предвид страстите, свързани с един или друг член от Наказателния кодекс). До Еврипид любовта не се е приемала за тема, достойна за трагедия. И вероятно няма да се приема още известно време.

Превод от руски Александър Бакалов

[1] Става дума за М. Ю. Лермонтов, убит на дуел в Пятигорск, Северен Кавказ. Елена Скулска цитира Йосиф Бродски: „Да не будет дано / умереть мне вдали от тебя, / в голубиных горах, / кривоногому мальчику вторя…“ Б.ред.

Елена Скулска
28.03.2024

Свързани статии