0
711

Руският комплекс за малоценност

познер999

Телевизионният водещ Владимир Познер пред Новая газета

Владимир Владимирович, преди време казахте: „В нашия случай става дума не просто за държавна телевизия, а за телевизия, която е лично на президента на СССР, защото ръководството се назначава от президента“. Сега усещате ли, че работите в телевизията на президента Путин? Защото Ернст [1] е назначен от Путин.

Ернст, Добродеев, Лисенко, ръководители на т.нар. обществена телевизия и пр. – да, тях ги назначава президентът и ги уволнява президентът. В този смисъл това, разбира се, е президентска телевизия. Друга работа е, че ако направим сравнение с ранната съветска телевизия, то естествено сегашната е все пак по-свободна. И, разбира се, много по-несвободна, отколкото телевизията по времето на президента на СССР Горбачов или на президента на Русия Елцин.

Има хора, които са без съмнение нюзмейкъри, но не се появяват по държавната телевизия. Нямам списък, в който да е записано: тези хора не могат да се появяват в ефир, но въпреки това виждам, че тях просто ги няма. И тях ги няма независимо от това, че аз нееднократно съм призовавал за това. Не защото съм симпатизант на тези хора, моята гледна точка няма никакво значение. Като журналист съм длъжен да дам максимално широка, честна и обективна информация. Дали на мен ми харесва Навални или не – това не засяга никого. Когато обаче тези хора станат нюзмейкъри, аз искам да ги поканя в предаването. Но разбирам, че това е невъзможно.

Когато през февруари 2011 г. в „Останкино“ дойде тогавашният министър-председател Путин, вие го попитахте дали е възможно да поканите в Първи канал някой от опозицията. Тогава той каза: „Абсолютно е възможно“. Вие заявихте, че най-напред ще поканите Немцов: „Имам намерение да поканя Борис Немцов, намирам го за един от най-интересните и ярки представители на опозицията“. Това беше през февруари 2011 г. През май 2012 г. казахте, че „Немцов е вече отработена пара, че всичко е свършило. Това е като при кокошката, когато й отрежат главата – тя продължава да бяга, но вече е без глава“. Защо отношението ви към Немцов се промени така диаметрално?

Трудно е да го обясня логически. През 2011 г. имах твърдото убеждение, че той е най-интересният и най-ярък представител на несистемната опозиция, че него го слушат. Ходил съм и на „Болотная“, и на „Сахаров“. Постепенно започнах да усещам, че говори неща, които вече съм слушал. Че това е все същият кух барабан: бум-бум, бум-бум. Помислих си, че ако преди време (това не беше толкова отдавна) мнозина биха тръгнали след Борис Немцов, днес навярно никой не би го направил. Той изгуби нещо. Затова използвах това доста жестоко сравнение, но наистина е така – когато кокошката още не знае, че са й отрязали главата, тя продължава да бяга, макар че главата вече я няма. Нямах желание да го обидя, просто наблюдавам реалността.

Остана само Навални, но и той… Разбира се, той е опасен за властта, защото прави съвсем конкретни разкрития. Доколко обаче е трибун и дали вдъхновява хората – това не знам. Казвал съм му, че изпитвам недоверие към хората, които се стремят към властта. Те имат само две причини за това – първо, искат властта сама по себе си, а това е винаги неприятно; и второ – те са някакви месии, които разбират как трябва да живеят всички останали. И аз му казах: „Мисля, че вие сте от втората категория. Но никак не ми се иска да определяте как трябва да живея аз“. На което той, гледайки ме в лицето със своите доста студени очи, отговори: „Не, ще ви хареса“.

Как мислите, премината ли е вече границата в отношенията между несистемната опозиция и ръководството на страната – онази граница, отвъд която няма връщане назад?

А какво означава граница, отвъд която няма връщане назад“? И къде е тази несистемна опозиция? Разбирате, че казвам това без каквото и да е задоволство, но подобна опозиция няма. Какво виждаме? Та тя няма поддръжници. Това не е обществена сила.

Нали излязоха 100 хиляди…

Да забравим това. Това няма да се повтори. Всъщност не, може да се повтори при определени обстоятелства. Хората излизат на улицата поради някакви причини, а не защото им казват: „Излезте!“.  Така че в действителност те се изчерпаха, там няма нищо. Нищо няма. Това е изумително: те не могат да се споразумеят помежду си.

Струва ми се, че това е болестта на демократите – всеки дърпа одеялото към себе си.

Това е по-скоро болестта на интелигенцията, а не на демократите. Демократите умеят да работят заедно и в много страни те работят заедно. Но тук особено място заема тщеславието: кой е най-важен – този, който е казал: „Мяу“.  И ето, че се получи това, което се получи. Няма лидер, няма такъв, който е успял да намери отзвук в мислите и сърцата на редовите руснаци. Това е зле за здравето на страната. Нужна е реална опозиция, това е нещо много полезно, много полезно. Тя трябва да съществува, трябва да притеснява властта, трябва да насочва вниманието на хората, трябва да се бори за властта. Всичко това трябва да съществува. За съжаление го няма.

Нямате ли усещането, че Путин ще остане на власт, докато е жив? Той не би се отказал от властта просто така.

Когато през март 1985 г. за генерален секретар на ЦК на КПСС бе избран Михаил Сергеевич Горбачов, аз не познавах нито един човек, който би казал, че след шест години въобще няма да съществува СССР. Затова предсказанията и гадаенето – това, с което се занимават футурологията и политологията – винаги предизвикват най-малко моята усмивка. Смятам, че Путин не може да каже колко дълго ще продължи това, което е в момента.

Първият президент на САЩ – Вашингтон – е бил избран единодушно. После минали четири години и него пак го избрали единодушно. След това поискали от него да приеме трети мандат, но той казал: „Не сме се освободили от английската корона, за да създаваме собствени крале. Няма да приема трети мандат“. Можете ли да си представите, това е станало през 1797 г.! И до 1942 г. нито един американец, нито един американски президент не се опитал да се кандидатира за трети мандат, макар че подобна забрана не е съществувала. Това е един пример. После, след Рузвелт, въвели забрана. Макар че Рейгън се опита да я отмени. Той казваше: „Защо да не може трети мандат, ако народът иска? Това е недемократично. Та народът ме иска“. Но в крайна сметка кой друг освен някой като Хавел например, би си тръгнал сам? Няма такъв. Хавел е друг човек, той е драматург, художник. Това са съвършено различни неща. Така че защо се очаква Путин да си тръгне сам? Когато преди време той не се кандидатира за трети мандат, аз си помислих: нима това е примерът на Вашингтон?

Излъгахте се?!

Излъгах се, да. Сгреших.

Владимир Владимирович, тази година казахте: „Руското общество е разделено 50 на 50. Една част са западняци без оттенък на русофобство; друга част са твърди, неотстъпчиви, донякъде шовинистично и изцяло антизападно настроени хора с проблеми от психологически характер, хора, които ненавиждат Запада“. Какви психологически проблеми имат тези хора?

Комплекс за малоценност. Всъщност едно много страшно съчетание: от една страна ние сме велика нация…

С какво сме велика?

Е, велика нация сме. Литературата ни е една от най великите в света, с това никой не би спорил. Нашата музика е една от най-великите в света – и с това никой не би спорил. Водещи руски учени са направили потресаващи открития – и Тимирязев, и Павлов, и който поискате. Ние първи сме полетели в космоса. В края на краищата не е важно по какъв начин, но тъкмо ние сме победили Хитлер, не някой друг. Именно върху нас легна тази невероятно огромна тежест. И ние направихме това. Но в края на краищата вижте в какво се е превърнала Русия в края на XX век? Да, тук ужасното и страшното са твърде много и то в съответствие с нашия мащаб. Нямам предвид само това, че, разбира се, Русия е много голяма страна. Това е само едната посока.

От друга страна – усещането, че през цялото време отстъпваме: това не е както трябва, онова не е както трябва, от нас някой се бои, нас някой не ни признава. В Русия има съчетание от идолопоклонство от една страна и нагло чувство за превъзходство от друга. Това е цял комплекс от подобни настроения. Впрочем навярно трябва да търсим корените за всичко това в далечното минало.

Защо в Русия не е имало Ренесанс, не е имало Възраждане? Защото е имало татарско иго. А в Западна Европа е имало Ренесанс – това е създаването на нови нации, това е нов възглед за всичко, това е избавление от тъмните векове. А какво става в Русия по това време? В продължение на 250-300 години – изцяло неевропейско влияние. След това постепенно страната излиза от това състояние, започват да идват всякакви търговци, започват да търгуват тук, но те не разбират това, което виждат. Тях веднага ги отвеждат някъде по-надалеч, построяват им специално място – Немецкая слобода [2] – не дай Боже да заразят руския народ. Защо немска? Защото са немци. Какво означава немци? Те са неми, неми са, защото не говорят руски. Щом не говориш руски, значи си ням. На тях не им позволяват да напускат тези места, освен ако не са съпроводени от стража, а при тях не пускат руснаци. Що за страна е това? Още тогава възниква всичко това.

Плюс православието. Агресивно православие, трети Рим, четвърти не може да има. И отново чувството за специална мисия. Народ-богоносец! С особен път! Представете си всичко това взето заедно. Ние сме различни! Какво, французите нямат ли свой път? Или финландците? Кой е този, който няма свой уникален път? Но ето че нямат! Това прилича почти на Израил. Народ, така да се каже, от божии избраници. Също комплекси, между другото.

Но има и преследавни хора.

Разбира се, има преследвани. Но отново някакво обособяване – като уникален, избран от Бога народ. Както и да е, да ги оставим на мира. Всичко това е явно, това са някакви странни комплекси. Често се натъкваме на голяма неприязън към себе си. Чуйте например следния разговор: „Това лято почивахме на много шикозно място, там нямаше нито един руснак, представяте ли си колко яко“. Представям си как един американец казва на своите американски приятели: „Знаете ли, отдъхвахме на много шикозно място, там нямаше никакви американци“. Това е невъзможно да се случи. Ето ви го комплексът. Това си е направо за психиатър, то трябва да бъде анализирано.

Хомофобията в Русия е непоносима. Въпреки това на всеки свой гост вие задавате въпросите от въпросника на хомосексуалиста Пруст, който създал публичен дом за хомосексуални срещи и сам посещавал този дом…; в Русия има страшен клерикализъм. А вие казвате, че приемането на православието е грешката на Русия. Тоест съществуват някакви приоритети, които властта се опитва да превърне в идейно-нравствени опори на страната. А вие открито не се съгласявате с това. Не се ли страхувате да говорите това?

Не се страхувам. Говоря така, не за да се харесам, нито пък да покажа колко съм твърд. Та нали самият аз не съм безразличен към съдбата на Русия. Много пъти съм казвал, че не съм руснак, имайки предвид не етническия произход, а вътрешното състояние. Това обаче не означава, че съм безразличен към Русия, напротив, аз съм изключително загрижен, притеснен съм за Русия, понякога дори страдам. Много по-лесно ми е да се отнеса пренебрежително към всичко това. Да, нека загине, нека затъне в своята хомофобия, нека ги изгорят на кладата. И няма да има никакви проблеми. И въобще бих могъл да замина и да си живея чудесно в своя любим Париж или в Ню Йорк. Но не, всъщност не бих могъл. Мисля че съм длъжен да остана, именно защото не ми е безразлично какво става в Русия. Мен ме слуша някой. Не бих искал хората да бъдат лъгани. Казвате че има някакъв риск… Какъв риск? Някой да ме удари по главата с палка? Да ме удари. А съм на 79 години. Живях прекрасно и имам намерение да живея още дълго, но в края на краищата… Всъщност аз живея за днешния ден, в този смисъл съм екзистенциалист.

Винаги ли е било така?

Не, но от доста време насам е така. Разбирам, че може да няма утрешен ден, наистина разбира това. В това няма трагизъм. Може някоя тухла да ми падне на главата, а може да получа инфаркт. Затова ми е важно всеки ден да получа максималното. Защо да се притеснявам?

Що се отнася до религията… Разбирам, че православието е едно от разклоненията на християнската религия. Оказва се, че в страните, които са православни, положението е най-тежко. Тук не става дума само за Русия. Става дума за Гърция, за България, за Румъния. Разбира се, че католическите страни са по-напреднали, за протестантските изобщо не говоря. Това са очевидни неща.

Само преди няколко години нямаше такова налагане на православието в страната. Това предизвиква реакция на отхвърляне.

Съгласен съм. Ако това предизвиква реакция на отхвърляне, значи политиката е контрапродуктивна. Та нали религията представлява определен светоглед, определено светоусещане, нещо, което е нужно на толкова много хора. И тъй като страната е разединена и няма какво да я обедини, очевидно ръководството (може би Путин, а може би не е Путин, не знам) е дошло до извода, че Православната църква е единственото, което може да обедини Русия. Ако е така, мисля, че това е грешка. Защото според мен църквата се прояви изключително агресивно. От това няма да излезе нищо добро. Хората се нуждаят от вяра, защото има смърт, и това е страшно, страшно е да си помислиш, че след смъртта няма нищо.

За вас смъртта също ли е нещо страшно?

Ни най-малко, ни най-малко. Жалко е, но не повече от това. Иска ти се да мислиш, че ако си бил праведник, те чака някаква награда.

Измислици?

За някои хора това е важно, то им е нужно. Нека живеят с подобни приказки. В това няма нищо лошо. Съвсем друго е, когато църквата започне да се меси в светския живот – какво да се учи в училище, как да се учи. Искате да учите биологията по Дарвин, тогава нека да има и православна биология…

Неотдавна казахте, че на Запад отношението към Русия се е влошило рязко. Това се дължи на Путин, защото в страната има авторитарен режим…

Да. Струва ми се, че Путин прекрасно разбира това, че в днешния глобален свят Русия няма как да мине без другите страни и в частност без САЩ. Струва ми се, че (тук думата струва ми се е особено важна) че Владимир Владимирович не обича Америка и американците, защото все пак му се налага да признае, че те са по-силни от нас. Икономически те са по-силни, във военно отношение също са по-силни. Изобщо те са по-успешни.

Струва ми се, че това е очевидно.

Да. Но е много неприятно. Някога Русия (или Съветският съюз) беше – без да го извъртаме – свръхдържава. Половината свят й се подчиняваше. Както се казва на английски: щом Русия се простуди, цял свят киха. Всичко това свърши. Сега Русия е сама по себе си, светът не й се подчинява, тя няма сателити. Тя е съвсем различна. Тя обаче не се доближи до Америка, напротив, изостана още повече. От това не ни става добре. Не ни става никак добре. И после, когато американците ни показват това (а понякога те обичат да го правят), то предизвиква нашия гняв.

Както навярно знаете, аз обичам Америка много. В много по-голяма степен съм американец, отколкото руснак, но…

А в още по-голяма степен французин.

Да. Но заедно с това съм длъжен да кажа, че Америка изпусна Русия.

В какъв смисъл?

Когато тук започна всичко при Горбачов, американците имаха възможност да приложат един нов план „Маршал“. Това означава план за икономическа помощ, при който парите, подобно на лазарен лъч, се насочват в съвсем конкретна посока, като се контролират онези, на които те се дават. Както са направили във Франция, Италия, Германия и др. след войната. Тогава Русия би приела тази помощ. И сега това щеше да е една съвсем различна страна. Но те си казаха: „Ние се страхувахме от вас толкова години, е, сега ще ви покажем какво и как“. Така че нямаше американска помощ, а имаше реален опит да се откъсне всичко, което може да се откъсне: Украйна, Средна Азия, всичко. Аз казвам – те изпуснаха Русия. Днес тя можеше да е съвършено различна страна с изцяло западна ориентация – страна, която е партньор на Америка. Партньор, а е не съюзник.

Владимир Познер е роден през 1934 г. в Париж. Майка му е французойка, а баща му  – син на емигранти, напуснали Съветска Русия през 1922 г. През 1940 г., след окупацията на Франция, семейството заминава за САЩ. През 1949 г. се премества в ГДР, а през 1952 г. – в СССР. През 1958 г. Владимир Познер завършва биология в МГУ. До края на 1985 г. води радиопредаване на английски език. Като телевизонен водещ става известен след 1985 г. От 1991 г. до 1997 г. живее в САЩ, но лети всяка седмица до Москва, където записва телевизионните предавания Ние и Човекът с маска. През този период е водещ и в американския телевизионен канал CNBC. Сега Познер води авторско предаване по Първи канал на ОРТ. Има руско, американско и френско гражданство. Автор е на няколко книги на руски и на английски език. Публикуваме със съкращения разговора на Владимир Познер с Елена Масюк от Новая газета. Заглавието е на Портал Култура.

Превод: Димитрина Чернева



[1] Константин Ернст е генерален директор на Първи канал на ОРТ.

[2] Място, където били заселвани чужденците в Москва и други градове в Русия през XVI-XVIII в.