0
3883

Руслан Райчев: историята на един живот

Разговор с Петър Райчев, син на прочутия диригент 

Руслан Райчев, 1972 г., източник wikipedia

Сто години от рождението на Руслан Райчев (1919–2006) и историята на един живот, пресъздаден в спомени на режисьори, певци и инструменталисти, в снимки, рецензии от българската и чуждата преса, интервюта. Съставянето на книгата, която бе издадена от „Гея Либрис“ през 2019 г., отнема почти тринайсет години, а с тази задача се заемат проф. Румяна Каракостова и Петър Райчев, син на прочутия диригент. Двамата срещат подкрепа от всички музикални институции, в които е творил диригентът – у нас и в чужбина.

„Когато събрахме материалите, бях изумен и все се питах как е възможно толкова много работа да е свършил този човек, толкова партитури да са минали през ръцете му, колко спектакли е издирижирал с тях. Да припомня, че баща ми не е бил само оперен диригент. Оказа се, че е дирижирал повече концерти. Бил е оперен и оперетен диригент, симфоничен, хоров диригент – бил е начело на хор „Гусла“, дирижирал е балетни спектакли, камерни концерти. Открих невероятни неща, за които или бях забравил, или никога не съм знаел, че са се случили. Например от времето, когато е бил в Пловдив. Какъв активен концертен живот е имало, какви солисти са гостували! След като открих всички тези материали, вече гледам на баща ми със съвсем други очи. Макар че винаги съм се гордеел с постиженията му на сцената. Той е първият българин, кавалер на Ордена за изкуство и литература на Франция.“

Един от разделите във вашата книга е наречен „Артистичната вселена на Руслан Райчев“. Тя е най-видимата за всички, но какъв беше човекът Руслан Райчев?

Бяхме артистично семейство. Татко музикант, сестра ми музикант (арфистка), аз певец и кинорежисьор. Само мама не беше артистка и се грижеше за нас, но и тя се заразяваше от всички. От сутрин до вечер беше весело и интересно. Правихме си номера, смеехме се, шегувахме се. Той имаше невероятно чувство за хумор. Разигравахме сценки за майка ни. Играли сме на карти, на зарчета, и то до късни години за мен, вече 20-годишен. Разбира се говорехме и за сериозни неща.

Консултирахте ли се с него по творчески проблеми – вие и сестра ви?

Разбира се. Аз съм научил много от него. Когато пропях, вече бях завършил кинорежисура и бях работил в Киноцентъра. Бях втори режисьор на Иванка Гръбчева, бях работил с Христо Христов, но все си мечтаех да пея. Като дете съм казвал, че искам да пея като дядо (тенора Петър Райчев) и да си купя бял мерцедес като чичо Кольо (тенора Никола Николов). Много съм пял пред баща ми, но не непременно с него, защото той казваше, че може да ми акомпанира, да ми покаже много неща, но му беше трудно да работи с мен. Затова ме заведе при свои колеги, които преподаваха – Благовеста Карнобатлова, Асен Селимски, Чавдар Хаджиев. И когато напреднах, той ми показваше много важни неща. Обичахме да слушаме записи и коментирахме много. Освен това той ми препредаваше това, което е научил от баща си. Там връзката е била много силна. Татко е дирижирал, а баща му все още е пеел. Той се качва на диригентския пулт през 1942 г. във Виена, като две години е бил корепетитор и асистент на Карл Бьом във Виенската държавна опера. Връща се 1944 г. в България, отива на фронта, дори е раняван. През 1945 г. става корепетитор в Софийската опера, а след това е изпратен като диригент на новосъздадения симфоничен оркестър във Варна. През 1947 г. заедно с баща си основават Варненската опера – баща ми – главен диригент, дядо ми – главен художествен ръководител. Завесата се вдига на 7 септември 1947 г. с „Продадена невеста“ на Сметана. На пулта е баща ми, а режисьор – дядо ми. Същото нещо се повтаря след шест години в Пловдив. Там главен художествен ръководител и главен диригент е Руслан Райчев, а Петър Райчев е режисьор. И отново „Продадена невеста“ е първият спектакъл на новия театър, с премиера на 15 ноември 1953 г. Бяха страхотен тандем. Имах щастието да науча всички подробности от много хора, които бяха така любезни да напишат спомени и да ги разкажат: Благовеста Карнобатлова, Михаил Светлев, Райна Кабаиванска, Анна Томова-Синтова, Павел Герджиков, Калуди Калудов, Дарина Такова, Минчо Минчев, Людмил Ангелов.

Известна е страстта на Руслан Райчев към футбола. Като градска легенда се разказва как той и Борис Хинчев даваха по-бързи темпа в спектаклите, когато има мач, за да свършат навреме.

Това съм го чувал от баща ми, но и аз го приемах като легенда. До това лято. Отидохме във Варна да представим книгата и там се запознах с една балерина от опера – Елисавета Маринова. Тя ми разказа за една „Спяща красавица“, в която според нея щели да си изпочупят краката от бързане, за да смогнат за мача. Така получих потвърждение на разказите на татко.

А ходехте ли заедно на мач?

Много пъти. Обикновено мачовете бяха на Герена и ходехме с кола. Веднъж ме заведе на стадион „Васил Левски“ и тъй като не се качихме на колата, аз попитах как ще стигнем. „С пешака“ – каза татко, а аз попитах „А той къде спира?“. На един мач пък петнадесет минути преди началото по уредбата съобщиха: „Моля, диригентът Руслан Райчев спешно да се яви в Софийската опера“. Оказа се, че колегата му се разболял и той трябваше да го замести. Бяхме голяма агитка – Асен Селимски, Емил Бошнаков и още оперни хора. Освен това баща ми беше близък с Георги Аспарухов и си спомням първия път, когато Гунди дойде у нас. Голямо вълнение! В архивите намерих и снимки, едната беше с автограф за мен. Има и случка в операта. Баща ми поканил Гунди на спектакъл и го настанил на първия ред, точно зад себе си. След паузата татко излиза за второ действие, Гунди се навел към него и казал: „Бате Руслане, голяма си деветка на пулта!“
А татко обичаше да се шегува и разказваше как, когато се вдигнала завесата, всички от сцената и оркестъра се вторачили в него и не отклонявали поглед. „Оказа се, че Гунди седи зад мен!“
Да, мога спокойно да кажа, че беше земен човек. Интересуваше се от всичко. Четеше много – книги, романи. Не минаваше ден да не прочете вестника. Бяхме абонирани и за „Стършел“, и за „Народен спорт“.

Казвал ли ви е защо са се върнали в България. Той е роден в Милано, баща му е имал много успешна кариера, учил е в Милано и във Виена.

Тогава не е стоял такъв въпрос, както днес. Връщат се през 1932 г., защото искали детето им да учи български, а дядо пътувал оттук. След 1936 г. се залавя с изграждането на Софийската опера. Татко учи в Дойче шуле и пиано с Панка Палишек и Андрей Стоянов. Кандидатства право в Софийския университет и дирижиране, но не е приет в музикалната академия. Записва право и учи две години. Там се запознал с изключителни хора и дори разказваше как с един от професорите са свирили на четири ръце. След това, през 1938 г., заминава да учи в консерваторията във Виена, а дядо пее в Софийската опера. И двамата винаги са искали да работят за България. Това е обяснението. Не се блазнеше от награди и признания. Казваше, че за него са важни публиката и колегите. Дори когато на шестдесет и две години получи званието „Народен артист“, все се шегуваше: „Сега ме понижиха. Бях международен артист, сега съм народен“.

Дълги години той беше в Германия. И това са непознати моменти от биографията му.
Два знакови периода. Първият е от 1974 до 1979 г. Тогава се основава един нов драматично-оперен театър в провинция Шлезвиг-Холщайн. Той се явява на конкурс за главен диригент и става съосновател. Това е прецедент. Музикант от Източна Европа да оглави западен театър. Тези факти ги научих благодарение на издирванията за книгата. Аз си спомням спектаклите, но фактите ги нямаше. Следващият период е от 1990 до 1992 г. в Шверин. И двата пъти се върна, защото му предложиха да стане директор на Софийската опера и той веднага напусна една добре платена и уредена позиция. За да получа необходимата информация, успях да се свържа с настоящите ръководства на театрите. Оказа се, че директорът от Шлезвиг-Холщайн е още жив и дори е издал книга, като ми позволи да ползвам откъси от нея. И пак на въпроса – баща ми се върна, защото казваше: „Аз съм патриот и за мен е невероятна радост, удовлетворение и гордост на оглавя театъра, в който е работил баща ми“.
И двата пъти беше разочарован, защото имаше много обещания и след това нищо изпълнено. Това са обратите на съдбата- Както и когато го пенсионираха насила през 1989 г., никой не се съобразяваше с това какво си направил и какво можеш. Той постоя една година в къщи и прие поканата за Шверин.

Руслан Райчев е роден на 5 май 1919 г. в Милано. Дебютира като диригент на 22 март 1944 г. с „Бохеми“ на Пучини в Кьонигсберг. Освен диригент в Софийската опера и гост-диригент на най-престижни сцени Руслан Райчев е бил: основател и главен диригент на Държавния симфоничен оркестър, Варна – 1.03.1946; основател и главен диригент на Варненската народна опера – 1947; съосновател и главен диригент на Държавния музикален театър – 1.04.1948; главен диригент на Държавния симфоничен оркестър, Пловдив – 1.04.1951; основател и главен диригент на Пловдивската народна опера – 1953; главен диригент на Държавния симфоничен оркестър в Русе – 1.09.1956; главен диригент на Старозагорската народна опера – 1959; диригент на Симфоничния оркестър в Перник; диригент на мъжки хор „Гусла“ – 1960; генералмузик директор в град Фленсбург, ГФР, 01.08.1974 – 31.05.1979; главен художествен ръководител на Софийската опера, 1.12.1978; директор и главен диригент на Бургаската опера и Бургаската филхармония, 1985–87; генералмузикдиректор на държавния театър в Шверин, 01.08.1990–30.06.1992; главен художествен ръководител на Софийската опера, 1.02.1992; главен диригент на СО на БНР, 1993–94; главен диригент на Държавния музикален театър „Стефан Македонски“ – 01.08.1996. Умира на 9.01.2006 г.

Светлана Димитрова е завършила Френската езикова гимназия в София и Българската държавна консерватория, специалност „Оперно пеене“. От 1986 г. е музикален редактор в Българското национално радио. Била е в екипа на няколко музикални предавания, сред които „Алегро виваче“, „Метроном“, както и автор и водещ на „Неделен следобед“, „На опера в събота“, „Музикални легенди“ и др. Създателка на стрийма „Класика“ на интернет радио „Бинар“ на БНР. В момента е заместник-главен редактор на екип „Музика“ на програма „Христо Ботев“.
Предишна статияЗа Любен Зидаров и „Хари Потър“ след „цунамито“
Следваща статияМитовете, преразказани от Стивън Фрай