Русия и руснаците, които „умом не понять“, според Николай Александрович Бердяев

Николай Александрович Бердяев (1874–1948) е руски мислител и философ, сред най-изявените имена на т.нар. „руска религиозна философия“, чийто разцвет бележи началните десетилетия на ХХ век. Изключително плодовит, библиографията му наброява над 30 книги и стотици статии. Един от големите критици на болшевизма, той е изгонен от Русия (сред първите) – натоварен е на печално известния „философски параход“, с който през есента на 1922 г. по лична заръка на Ленин са прокудени 70 от най-прочутите руски умове, противници на Октомврийския преврат. За трагедията, случила се в Русия, Николай Бердяев разсъждава в три свои книги: сборника статии „Духовни основи на руската революция“ (1917–1918), „Новото Средновековие (Размисли за съдбата на Русия)“ (1924), „Източници и смисъл на руския комунизъм“ (1938). А на събитията по време на Първата световна война руският философ откликва със „Съдбата на Русия (Опити по психология на войната и националностите). Сборник статии 1914–1917“ (1918) – книга, с която иска да придаде висш смисъл и духовно съдържание на участието на Северната империя в кървавата касапница. Бердяев вярва в особената мисия на Русия и на руския народ в световната история – също както Достоевски, за когото е написал специално изследване, „Мирогледът на Достоевски“ (1923). Покрай размислите за „войната и националностите“ Бердяев прави дълбок психологически и аналитичен разрез на руския народ, който разрез, струва ми се, дава отлично обяснение защо руските агресори, носители на т.нар. „Русский мир“ („Руски свят“), са така садистични и жестоки с мирното и свободно украинско население. От написаното добре се вижда къде се коренят отровните израстъци на национал-авторитаризма и на руския фашизъм (рашизма), изповядвани от днешната Путинска клика, узурпирала властта в Кремъл. Книгата съдържа великолепни прозрения и истинни твърдения, валидни дори днес, независимо от факта, че от излизането ѝ са отминали повече от 100 години. Тук привеждам избрани цитати от размислите на Бердяев, които според мен са важни не единствено за руснаците, но и за нас, българите, тъй като, оказва се, „Русский мир“ все по-агресивно, злоумишлено и покваряващо разяжда и „Българския свят“. Цитатите са по изданието „Судьба России“ на издателство АСТ, 2024 г., част 1, „Психология на руския народ“ (с. 8–102). Преводът е мой.

* * *

Руският народ не пожела да изпълни своята мисия в света, не намери сили в себе си да я изпълни и така извърши вътрешно предателство. Значи ли това, че идеята за Русия и мисията на Русия, както ги виждам в тази книга, се оказаха лъжа? Не, аз продължавам да мисля, че вярно разбрах тази мисия. Идеята за Русия си остава истинна и след като народът измени на тази идея, и след като падна толкова ниско. Русия като Божия мисъл си остава велика, в нея има неунищожимо онтологическо ядро, но народът извърши предателство, съблазни се от лъжата (6).

* * *

Ликът на Достоевски се раздвоява като лика на самата Русия и извиква противоположни чувства. Бездънната дълбочина и необятната височина се съчетават с някаква низост, неблагородство, липса на достойнство, робство. Безкрайната любов към хората, наистина Християнска любов, се съчетава с човеконенавистничество и жестокост (11).

* * *

Руският народ не иска да бъде мъжествен строител, неговата природа е женствена, пасивна и покорна; в държавните дела той винаги очаква жениха, мъжа, властелина. Русия е земя покорна, женствена. Пасивната, рецептивна женственост по отношение на държавната власт е характерна за руския народ и за руската история. Няма граници смиреното търпение на многострадалния руски народ (13).

* * *

Силите на народа, за който не без основания мислят, че е устремен към вътрешен духовен живот, се предоставят на колоса на държавата, който ги превръща в свое оръдие. Интересът по създаването, поддържането и запазването на огромната държава заема съвършено изключително и преобладаващо място в руската история. И почти не остават сили у руския народ за свободен творчески живот, тъй като цялата му кръв е отишла за създаването и за защита на държавата (14).

* * *

Личността е смачкана от огромните размери на държавата, предявяваща към нея непосилни изисквания. Бюрокрацията се е развила до чудовищни размери. Руската държавност е заела стражево и отбранително положение. Тя се изковава в борбата с татарщината, в Смутното време, с чуждоземните нашествия. И те са я превърнали в самодостатъчно отвлечено начало; тя живее свой собствен живот, по свой закон, който не ѝ позволява да бъде подчинена функция на народния живот. Тази особеност на руската история е наложила върху руския живот печат безрадостен и потиснически. Невъзможна е свободната игра на творческите сили на човека (14–15).

* * *

Русия е най-националистическата страна в света, страна на невиждани ексцесии на национализма, на угнетяване на подвластните националности с русификация, страна на национално самохвалство, страна, в която всичко е национализирано, включително до Църквата Христова, страна, самопочитаща се като единствено призваната, отхвърляща Европа като гнилоч и изчадие на дявола, обречена на гибел. Обратната страна на руското смирение се явява непомерното руско самомнение (17).

* * *

Владимир Соловьов се надсмиваше над руското национално убеждение, че всички светии били говорили на руски. Същият Достоевски, който проповядваше всечовека и призоваваше вселенския дух, проповядваше и най-първобитен национализъм, нападаше евреите и поляците, отричаше на Запада правото да се нарича християнски. Руското национално самомнение винаги се е изразявало в това да слави Русия не само като най-християнската, но и като единствено християнската страна в света. Католичеството изобщо не се признава за християнство (17).

* * *

Руският дух търси свещената държава в абсолютното и е готов да се примирява със зверската държава в относителното. Той търси святост в живота на абсолютното и единствено светостта там го запленява, и затова е готов да се примирява с мръсотията и с низостта на живота в относителното. Поради това святата Рус винаги е имала като обратна страна зверската Рус. Русия сякаш винаги е искала само ангелското и зверското и недостатъчно е разкривала себе си в човешкото. Ангелска святост и зверска низост – това са вечните колебания на руския народ, непознати за по-средните западни народи. Руският човек е упоен от светостта, но той е упоен и от зверскостта (36).

* * *

Руската реакция в същността си е винаги враждебна на всяка култура, на всяко съзнание, на всяка духовност, зад нея винаги стои нещо тъмно-стихийно, хаотично, диво, пияно. Реакцията у нас е винаги оргия, само външно прикрита с европейски костюми и фракове. В Русия съществува трагически сблъсък на културата с тъмната стихия. В руската земя, в руския народ има тъмна, в лошия смисъл ирационална, непросветлена и неподдаваща се на просветление стихия (63).

* * *

Тази тъмна руска стихия е реакционна в най-дълбокия смисъл на думата. В нея има вечни мистически реакции против всяка култура, против личностното начало, против правата и достойнството на личността, против всякакви ценности (64).

* * *

Русия е страна културно изостанала. Това е неоспорим факт. В Русия има много варварски мрак, в нея бушува тъмната, хаотична стихия на Изтока (68).

* * *

Цялата външна дейност на руския човек е била в служба на държавата. И това е наложило безрадостен печат върху живота на руския човек. Руснаците почти не умеят да се радват. Няма я у руските хора творческата игра на енергиите. Руската душа е потисната от необятните руски поля и необятните руски снегове, тя потъва и се разтваря в тези необятности (73).

* * *

Държавното овладяване на необятните руски пространства е съпроводено от страшна централизация, подчиняваща целия живот на държавните интереси и потискаща свободните лични и обществени сили. У руснаците винаги е било слабо развито съзнанието за лични права и е останала напълно неразвита самостоятелната дейност на класите и прослойките (74).

* * *

Властта на простора над руската душа поражда цяла поредица руски качества и недостатъци. Руската леност, безгрижие, недостатъчна инициатива, слабо развитото чувство за отговорност оттук произлизат. Просторът на руската земя и просторът на руската душа са смачкали руската енергия, откривайки ѝ възможност единствено за екстензивно развитие. Тези простори не са изисквали от нея интензивна енергия и интензивна култура (75).

* * *

Незрелостта на глухата провинция и гнилостта на държавния център – това са двата полюса на руския живот. И руският обществен живот е твърде съотнесен към тези два полюса. Животът на напредничавите кръгове в Петроград и в Москва и животът на глухите ъгълчета на руската провинция принадлежат към различни исторически епохи (82).

* * *

Всеки човешки идеал за съвършенство, благородство, чест, честност, чистота, светлина се възприема от руския човек като малоценен, прекалено светски, среднокултурен. И поради това руският човек се колебае между началата зверски и ангелски, заобикаляйки началата човешки. За руския човек е характерно това люлеене между светостта и свинството (88).

* * *

По отношение на принципа „всичко или нищо“ в Русия обикновено победата бива спечелена от „нищото“ (89).

* * *

Всеки призив за лична дисциплина дразни руснаците. Духовната работа над формирането на собствената личност не се възприема от тях като необходима и запленяваща. Когато руският човек е религиозен, той вярва, че светиите или самият Бог ще сторят всичко вместо него, а когато е атеист, мисли, че за него всичко е длъжна да изпълни социалната среда (90).

* * *

Принуден съм с тъга да кажа, че святата Рус има своята корелация с мошеническа Русия (91).

* * *

У нас обичат единствено катехизисите, които лесно и просто се прилагат към всеки житейски случай. Но любовта към катехизисите е нелюбов към самостоятелното мислене. В Русия никога не е имало творческа прекомерност, никога не е имало нещо ренесансово, нещо от духа на Възраждането (93).      

* * *

Преклонението пред органическата народна мъдрост винаги е парализирало мисълта в Русия и е пресичало идейното творчество, което личността извършва на своя отговорност (95).

* * *

В Русия все още не се е състояла истинска еманципация на мисълта. Руският нихилизъм е заробване, а не освобождаване на мисълта (98).

Ще ми се да завърша тези извадки с „Без коментар“. Но няма да го направя, защото коментарът е важен, а също така е и единствено възможният. Защото никакво демонтиране на паметници не струва и грош пара като обяснение на печалната ситуация, в която българите изпаднахме, напротив – закъснялото премахване на руско-съветските паметници продължава да спъва суверенното развитие на българското общество. И затова носи (частична) вина и „Русский мир“. Той, оказва се, не е някакво сакрално пространство, съхраняващо висши стойности, а както се вижда от наблюденията на Николай Бердяев, е убого, окаяно и нищожно пространство, в което държавата е всичко, а личността – нищо. И тъкмо поради това тези, които възприемат „Русский мир“ за висша ценност, не ценят човешкия живот. И го отнемат без да се замислят – бездуховни, безчовечни, озверели… Поразени до оскотяване от този убийствен „Русский мир“…