
Рут Вилхелмине Майер е певица, композиторка, музикална експериментаторка и преподавателка от Осло. Забележителна е основно с две неща. Първото е, че гласът ѝ почти не познава граници – слизайки много ниско в долния певчески регистър и качвайки се във висините на горния, тя доказано звукоизвлича в поне 5 октави. Второто е, че експериментаторският ѝ дух я води в изследване и възпроизвеждане на всякакви природни звуци и такива, идващи от традициите и ритуалите на позабравени или изчезнали етноси и племена като инуитите и викингите. Повечето от търсенията ѝ в тази посока сякаш са свързани с етнически групи, населявали географските зони около Северния полярен кръг.
С нея се запознахме на четвъртото издание на джазфестивала „Жълтите павета“ (6–7 ноември 2017 г.), организиран от Теодосий Спасов. Рут е в общ проект с него, заедно с полските музиканти Гжех Пьотровски – саксофон, Себастиян Випич – контрабас, Марсин Василевски – пиано и Кшищоф Граджик – ударни. Това е втората ѝ визита в България и първата в София.

Рут, това, което изпълнявате, наистина звучи почти отвъд границите на човешките възможности. На сцената изглеждате така фокусирана. Не изпитвате ли все пак сценична треска?
Понякога, когато имам сценична треска, подскачам, преди да изляза на сцената. Макар че аз пея от дете и дори ми и трудно да си спомня кога за пръв път съм пяла пред хора. Другият трик е да стъпиш стабилно на двата си крака на сцената и да се фокусираш изцяло върху собственото си тяло. Тогава няма да мислиш какво се случва наоколо и как ли те възприемат тези, които те гледат и слушат. Когато се свържеш с тялото си и се концентрираш навътре в себе си, няма да имаш време да мислиш за другите. Но също така е много важно да си наясно защо пееш, защо изпълняваш точно музиката, която си избрала. И да се запиташ: „Дали правя това за себе си, или го правя, за да кажа на останалите нещо, което смятам, че е важно и интересно?“ Помня, че когато за пръв път ми се случи да импровизирам, това беше извънземно усещане – все едно полетях, макар че преди това бях толкова нервна.
Като казахте, че пеете от дете, това ваш избор ли беше, или на вашите родители?
Със сигурност не беше избор на родителите ми. Те са ме питали дали искам да пея. Всъщност още като дете бях убедена, че искам да стана певица. После бях позабравила това. Бях на 18–19, когато започнах да уча социална антропология. Спечелих стипендия за Германия и отидох там. Тръгнах в напълно друга посока. Един ден обаче сякаш нещо ме удари по главата и аз си дадох сметка, че това изобщо не е моят път, и се върнах към музиката. Може би връзката между двете ми образования е в това, че много се вълнувах как се е развило човечеството благодарение на звука и как различните звуци въздействат върху човека. Беше ми интересно да изследвам какъв тип послания носи всеки звук.
Този интерес, предполагам, е причината да експериментирате със звуци от природата и от различни етнически групи?
Да, аз съм израснала с фолклорната музика на Норвегия. Може да се каже, че тя тече във вените ми. В същото време съм живяла сред природата, така че и природните звуци, и фолклорните песни са част от мен. Съзнателната ми работа в тази посока започна с използването на елементи от фолклора на канадските инуити и по-специално от пеенето на инуитските жени. Те пеят с много гърлени, сурови звуци. Техните традиции са се запазили много автентични и чисти. Звукоизвличането при тях е свързано с физическо усилие и докато го изучавах, разбрах какво всъщност означава да пееш. Още повече, че при тях всеки звук има конкретно послание. Оттук някак тръгна жаждата ми да търся, откривам, изследвам и експериментирам с езика на етническия звук. В северна Норвегия има племе, наречено саами, което е свързано с руските ескимоси, населяващи Сибир. Започнах да свързвам тяхната с норвежката традиция. Общото помежду им е тясната връзка с природата. Все пак трябва да уточня, че не съм фолкпевица, но фолклорните традиции на различните етноси много ме вълнуват. Познавам и българската. Звукът при вас е много чист – когато го чуеш, много добре разбираш, че това е автентична българска музика. Толкова е ясно, че няма и място за съмнение! Изследвайки различните фолклорни традиции, вече, когато ги чуя, мога да ги определя – тази е на инуитите, тази е украинска, онази е полска, другата българска, следващата – иракска. Всичко това е като пръстов отпечатък на човешката опитност. Тези певчески традиции са звукова фактология за условията и начина на живот на предците ни.
Много повече музиканти и артисти експериментират сякаш със звуците от по-южните части на света. Малцина изследват музикалното наследство по северната линия на планетата.
Може би да. Не съм го мислила така. Мой добър приятел швед, който почина преди пет години, когато беше на 87, сподели с мен наистина интригуващо откритие. Той беше певец и концертираше из цяла Европа. Освен това беше вокален педагог. Той казваше: „Когато помоля певец да импровизира, обикновено са достатъчни 10 секунди, за да разбера какви са неговите корени. При импровизацията разкриваш истинската си природа, тогава е много трудно да излъжеш откъде идваш. Дори и много да си работил с музика и да си шлифован глас, това пак се проявява, както и при необработените гласове“.
А как се събрахте с Теодосий и поляците? Все пак сте от три различни точки на Европа, носите различно музикално наследство.
Аз бих искала да кажа по този повод нещо за Гжех Пьотровски. Той е толкова любопитна личност и е толкова мащабен и отворен в мисленето си. Способен е да събира няколко неща на едно място, за които дори не подозираш, че биха могли да си паснат. Няма много такива хора като него. Ние се събрахме с Теодосий през проекта на Гжех World Orchestra. Норвежките традиционни звуци, идващите от централната част на Европа, откъдето е Гжех, както и автентичните звуци на българския фолклор са напълно различни сами по себе си. Но те са като пръстови отпечатъци, когато ги насложиш едни върху други, ненадейно се оказва, че си пасват. Може би, защото ние като хора си пасваме.
Пеете в 5 октави. Това дар от Бога ли е, или по някакъв начин с течение на времето сте разработили този вокален диапазон?
Това е въпрос на любознателност и усилена работа. То е провокация и към тялото, и към начина на мислене. Аз развивам гласа си, като изследвам различни негови нюанси. Вслушвам се във всякакви звуци и после се опитвам да ги имитирам. И когато наистина ми се получи, ги добавям към вокалната палитра от тонове, с които боравя. Понякога се получава съвсем случайно. Друг път се налага да се потрудя сериозно, за да наместя и шлифовам някой нов звук. Аз живея в къща и в градината имаме още една постройка, която съм превърнала в студио. Там мога да репетирам, когато си пожелая, дори през нощта. Трябва да отбележа, че понякога минавам и през изчистването на някои доста грозни звуци. Интересен ми е именно този процес – да хвана нещо грозно и така да го излъскам, докато не се покаже златото под замърсената повърхност. Е, понякога не се получава да открия злато, но рискът си заслужава, защото и най-зле звучащите тонове могат да ми дадат усещане за това как се изгражда структурата на естествения звук.
В крайна сметка, какво е вашето мнение – дали стигането до трудни височини или низини в пеенето е повече въпрос на чисто физическо ограничение, или е по-скоро ментална бариера?
По-скоро ментална, но също така и физическа. Откакто се занимавам с китайското изкуство ци-гун, гласът ми се покачи с половин октава нагоре – кондицията на тялото има значение. Освен това работя с един професор от Залцбург и фокусът ни е върху формата на тялото. След една година занимания с него, гласът ми се разшири с няколко тона в ниския регистър и с няколко във високия. Има много врати към пространството на разширяване капацитета на гласа – ментални, физиологични, анатомични.
През първата половина на октомври бе премиерата на новия ви албум. Заглавието му е интригуващо: Klangbiotoper. Как се дешифрира то?
„Кланг“ е ехтящ металически звук, „биотоп“ е, когато хора и животни живеят при еднородни условия в едно пространство. Пея за промените в климата и какво ние причиняваме на околната среда. Аз лично живея много близо до природата и наистина наблюдавам промените, които се случват. На мен поне ми пука за това и се питам какво ще се случи с нашия свят от тук нататък? Всичко това го облякох в аудиовариант. В този проект съм се позовала на типичните за различни животни характеристики.

Изразявате тези възгледи само чрез вашия глас в този албум, така ли?
Гжех Пьотровски участва със своя саксофон. Ларс Андреас Хауг е на тубата, Терже Исунгсат свири на перкусии, на традиционни ударни норвежки инструменти, както и на различни предмети, взети от природата, които могат да произвеждат ритмика. В този албум звуците наистина потапят слушателя в дълбоката природна среда, сякаш той влиза навътре в гората или надълбоко във водата. Аз смятам, или поне се надявам, че музиката може да породи спомен за дълбоката връзка на човека с природата. Дори може би музиката е един от най-силните инструменти, който може да докосне човешката душа.
Създавате музика за театралната сцена и за киното.
Да, а също и за изложби – звуковата среда, която тече по време на дадена експозиция. Когато пея или създавам музика, аз свързвам този процес с множество вътрешни картини, така че за мен не е трудно да творя за визуални изкуства.
Работите и като вокален преподавател. Какво е най-ценното, което държите да предадете на вашите студенти?
Съществуват много пътища и начини да овладееш техничността на извличането на звука, но основната причина, поради която аз преподавам, е, че ми доставя изключително удоволствие да видя как някой е себе си в онова, което изпълнява. И е важно какво искаш да кажеш, а не само колко чисто и брилянтно ще изпълниш една или друга музикална фраза. Това винаги е интересно и никога няма да излезе от мода. Понеже всеки от нас е уникален и защо да не покаже тази своя уникалност на света.