Българската литература е притежавала значителен френскоезичен автор през ХХ век. Ролята, която Любомир Генчев е изиграл, въпреки цензурата, на която е бил подложен, предстои да бъде изследвана.
Откриването на ръкописите на Любомир Генчев стана под знака на случайността и непредвидимото. Прочее, този процес на откриване продължи повече от двадесет години. Всъщност неочакваното откритие на този автор не би могло да бъде обяснено по никакъв начин. Първото от събитията в тази връзка бе срещата ми във Франция, в Дижон, с Марта Савова. Второто се състоя през юли 1992 г., след падането на Берлинската стена, по покана от българска страна. Третото се дължеше на назначаването ми през 1993 г. в университета на Артоа. Последното събитие, напълно непредвидено, но решаващо, бе друга среща в София с Христина Гушева, племенница на Любомир Генчев. Без тази поредица от непредвидими случайности може би нищо нямаше да се случи. Това бе дълго приключение. Как ли това откритие е било подготвено от обстоятелствата, а след това преживяно и задълбочено?
Много случайни събития подготвиха това откритие. Поне с течение на времето те се оказаха такива. Първото се случи в началото на юли 1976 г., когато ми предложиха да заместя в кратък срок отсъстващ колега, за да участвам в ръководството на стаж, организиран по това време в университета на Дижон под егидата на френското Министерство на външните работи, за да посрещнем чуждестранни преподаватели по френски език от източноевропейските страни, включително и от България. При тези обстоятелства, съвсем случайно се запознах с една първа група български стажанти. Сред тях бе и млада преподавателка от Пловдив. Тя се казваше Марта Савова. Именно тя първа ми разказа за съществуването в Пловдив на български поет, който пишел на френски език и който някога преподавал във френския колеж „Свети Августин Блажени“ в този град. Не узнах нищо повече. Тя се въздържа да ми каже името му. Причините за това разбрах едва доста по-късно.
По това време Любомир Генчев бе все още жив. Той също е бил следен отблизо – споменавам го между другото, – както и тази група стажанти, които са били много строго и стриктно контролирани от български политически комисар, който не е криел функциите си. Това бе по време на Студената война. През 1978 г., след участието ми в ръководството на втори стаж в университета в Дижон, България напусна живота ми. Тя се появи отново, съвсем неочаквано, едва след падането на Берлинската стена през 1989 г.
Втората случайност дойде в началото на юли 1992 г. Току-що бях публикувал книгата Компютрите и литературата в Швейцария, по-точно в Женева, в издателство Slatkine. Книгата бе попаднала на известен брой читатели, сред които и българи. Така сдружение „Terra Antica Balcanica“ и Институтът по тракология към Българската академия на науките ме подтикнаха да участвам в създаването на мултимедиен CD-ROM за българския език и цивилизация през Ранното средновековие. Това бе дискът „Света София – Saint-Sophia – Sainte Sophie“, публикуван през 1995 г. в колекцията на ЮНЕСКО „Паметта на света“ – програма, създадена от тази организация през 1992 г., за да привлече вниманието на международната общност относно необходимостта от опазване на световното културно наследство с помощта на новите информационни технологии. Тази дейност ме доведе в България няколко пъти между 1992 и 1993 г. По време на тези командировки се запознах с Марта Савова, която междувременно беше избрана за член на Столичния общински съвет.
Третата случайност бе назначаването ми на 1 септември 1993 г. за професор по сравнителна литература в Университета на Артоа – висше учебно заведение, създадено във Франция в началото на 1992 г. Веднага след като пристигнах, Ален Лотен, неговият декан, ме помоли да установя връзки между този нов университет и изследователски центрове в източноевропейските страни. За България това беше направено още през 1995 г. със сключването на споразумения за партньорство със Софийския университет „Свети Климент Охридски“ и с Института по балканистика към Българската академия на науките. По този начин България навлезе още по-дълбоко в живота ми, на етапи, в зависимост от обстоятелствата. Нито едно от тези събития не бе съвсем подготвено. При все това те допринесоха за откриването на Любомир Ганчев и неговите ръкописи.
Срещата с Христинка Гушева бе изненадваща. Нищо не я беше подготвило. Обстоятелствата заслужават да бъдат разказани. Случката се състоя в София, в центъра на града, в конферентната зала на Българската академия на науките, на 4 май 1999 г., в късния следобед. Срещата бе съвсем кратка, но интервюто бе провокирано и предварително планирано от Марта Савова. Първият съвместен международен колоквиум между Института по балканистика и Университета в Артоа току-що бе приключил в това престижно помещение на Българската академия на науките. Това мероприятие бе продължило от 3 до 4 май 1999 г. То бе посветено на „Историческите, културните и литературните взаимодействия между Франция и страните от Централна и Източна Европа през XIX и XX век“ [1]. Този наслов вероятно бе знаков.
Докладите току-що бяха приключили. Заключенията бяха направени. Публиката беше започнала да се разотива, когато към мен се приближи Марта Савова, придружена от непозната дама. Това беше Христинка Гучева. И двете бяха слушали с особен интерес докладите на колоквиума през двата дни. Бях забелязал, че Христинка Гушева изслушваше с особено внимание всяко мое изказване. Запозна се с мен без заобикалки. Тя се изразяваше на съвършен френски. Марта Савова много ѝ бе говорила за мен. Беше решила да ми се довери. Тя искаше да ѝ помогна.
Така за първи път чух името Любомир Генчев. Христинка Гушева ми разкри, че това е бил чичо ѝ. Той бе починал през 1981 г. Беше ѝ оставил множество ръкописи, написани на френски. Тя се надяваше да се съглася да ги прочета. Искаше да знае дали стихосбирките, които ѝ е оставил, биха били подходящи за публикуване във Франция. Засрамен, не знаех какво да ѝ отговоря. Съгласих се да взема със себе си избрани стихотворения, които тя беше подбрала от тях. Прочетох ги в самолета на връщане към Франция. Три месеца по-късно, на 19 август 1999 г., бях отново в България, в София и Пловдив. Междувременно бях успял да намеря френско издателство, Rafael de Surtis, което бе проявило интерес към непознатия български поет, пишещ на френски. Получих първата серия ръкописи, включваща Пантеон, Поетичен мемориал, Съдби и Дреболии. Това беше началото на едно много дълго приключение.
Подробното проучване на това откритие отне повече от двадесет години. Случайността продължи да играе важна роля в това. Описването на около 76 ръкописа или върнати досиета продължи от 2000 до 2020 г. Събирането на тези документи бе извършено на няколко етапа, по време на различни командировки в България по различни поводи. Почти всеки път, когато имах възможност да дойда в Пловдив, се срещах с Христинка Гушева, винаги съвместно с Марта Савова. Един ден тя ми даде снимки на чичо си, а именно тези, с които са илюстрирани кориците на двата тома с есета, посветени на него, а именно – Любомир Гeнчев: забраненият поет през 2006 г. и Любомир Гeнчев: поетът дисидент през 2014 г. Христинка Гушева беше също така човекът, който ми подари свои рисунки, които послужиха, за да илюстрираме заглавните страници на всяка от Неиздадените творби, излезли между 2003 и 2007 г. Общото между всички тези рисунки е, че се отнасят до места и паметници в град Пловдив, които са били добре познати на Любомир Генчев. Техният стил също е в съответствие с ретроградната естетика на автора.
Друга изненада бе откриването през 2001 г. на поредица от различни сатирични и критични сонети, вмъкнати в ръкопис, съдържащ превод на повечето от стихотворенията от сборника Цариградски сонети на Константин Величков. [Преводът на] тези сонети бе публикуван през 2003 г. в първия том на Български поети: антология, преведена на френски език от Любомир Генчев. Очевидно това е било уловка, използвана от автора, за да скрие съществуването на [поредицата от сатирични и критични сонети] и да предотврати все някогашното им унищожаване по нареждане на властите. Друг метод, използван, за да се избегне възможното пълно унищожаване на тези ръкописи, е Любомир Гeнчев да ги препише всички в няколко екземпляра на ръка или на листове индиго с помощта на пишеща машина с френски букви, предоставена му от един от приятелите му, отец Храбър Марков. След това тези копия са разпръснати сред няколко членове на семейството на писателя. Ловкият похват е успешен. Всички оригинални екземпляри на творбите на Любомир Генчев са унищожени през 1981 г. по нареждане на българските власти. Намерени са само ръкописни или печатни копия.
През 2001 г. бяхме свидетели на невероятен обрат, когато най-накрая е отворено копие от полицейското досие на Любомир Генчев, което се съхранява в архивите на българското Министерство на вътрешните работи, които най-после бяха отворени. То бе намерено от моя колега и приятел, българския историк Александър Костов, член на Института по балканистика към Българската академия на науките. Това досие бе преведено на френски език от Елена Георгиева, друга приятелка на Марта Савова. То съдържа всички доклади, които са били изготвени за Любомир Гeнчев в началото на 1973 г., протокола от претърсването на дома му в Пловдив на 18 октомври 1973 г., протокола от разпита му на 17 ноември 1973 г. и предложението, отправено му на 16 май 1973 г., за архивиране на досието без предприемане на по-нататъшни действия. Този документ съдържаше и политическите и критични сонети, които Любомир Гeнчев бе написал преди това на френски, а в някои случаи и на български език. Тези стихотворения, които са били скрити в ръкописа, посветен на Константин Величков, и тези, които са били конфискувани през 1973 г., бяха публикувани през 2005 г. в том IV от Неиздадени творби, озаглавен Забранени сонети.
Последната изненада дойде от разглеждането на списъка на иззетите документи в протокола от обиска през октомври 1973 г. В този списък се споменава съществуването на четири „машинописни книги […] a) Пролог в театъра; б) Перспектива на театъра; в) Неразделни; г) Дарът на съдбата и Гласът на съдбата [2]. Нито едно от тези заглавия не фигурираше в списъка на поетичните творби, които Любомир Генчев беше въвел в различни ръкописи, с които вече се бях запознал. Тези четири книги са намерени от Христинка Гушева през 2002 г. в забравена кутия сред архивите ѝ. През 2006 г. те са включени в Лирическите драми на Любомир Ганчев, както и Теургия – лирическа драма, която тя бе изнамерила в двете ѝ оригинални езикови версии на френски и на български.
Ролята на хората също беше важна в хода на това дълго начинание – посредством срещи и случайности. По стечение на напълно непредвидени обстоятелства се запознах с Марта Савова във Франция през 1976 г. Чрез нея се запознах с Христинка Гушева, с нейния братовчед Николай Абаджиев и дъщеря му Милена Абаджиева. Без инициативите на Христинка Гушева и помощта на различни членове на нейното семейство публикуването на ръкописите на Любомир Генчев щеше да остане непълно или недовършено. Тяхната солидарност беше решаваща. Издателствата Rafel de Surtis и Éditinter и техните директори Пол Санда и Робер Дадийон веднага проявиха интерес, както и общината на градчето Корд-сюр-Сиел в Тарн и в частност Габриел Жонен, един от членовете на общинския съвет, през 2001 г. Същото важи и за френския алианс „Алфонс дьо Ламартин“ в Пловдив, България, и неговия генерален представител Матийо Роайе. Подкрепата на AMOPA [3] между 2003 и 2008 г. и на нейния национален председател Жак Трефел, който прозря интереса на това откритие за влиянието на действията на тази асоциация в полза на разпространяването на френския език в България, бе решаваща. Първите седем тома от неиздадените творби на Любомир Генчев бяха публикувани с помощта на AMOPA и на нейната българска секция, основана през 1997 г. През 2007 г. специална награда бе връчена във връзка с публикуването на всички Неиздадени творби от името на Асоциацията на френскоезичните писатели в рамките на нейната голяма европейска литературна награда. Качеството на творбите на Любомир Генчев на френски език получи признание чрез това престижно отличие.
Неоценимо беше съдействието на множество български и френски колеги, сред които Румяна Л. Станчева, ръководител на изследвания в Института по балканистика, която посвети много време върху преводите на Любомир Генчев, Александър Костов, историк в същия институт, и Стоян Атанасов, професор в университета „Св. Климент Охридски“ в София. Две български преводачки, Румяна Младенова Станчева и Радосвета Гетова, участваха в превода на пиесите на Любомир Генчев на френски език. Набирането на текстовете беше поето наравно между Пловдив, благодарение на Борис Сапунджиев, и Париж, чрез Доминик Люно. Корекциите бяха извършени от Марта Савова, Ася Сократова, Елена Георгиева и Недка Капралова за българските текстове, от Даниела Ристеручи-Рудницки за немските текстове и от Вероник Лаворел за френските текстове. В много отношения подготовката и публикуването на тези ръкописи бе колективно начинание. Бихме искали да благодарим на всички за приноса им към това критическо издание.
Това бяха основните перипетии при откриването на ръкописите на Любомир Гeнчев. Може би нищо нямаше да се случи без случайната среща с Марта Савова във Франция през 1976 г., без падането на Берлинската стена през 1989 г., което отвори България за западноевропейските изследвания, и без създаването, в сътрудничество със Стоян Атанасов между 1995 и 1999 г., на Описа на българската литература на френски език между 1841 и 1995 г. [4], който несъмнено изкристализира едно скрито очакване. Други обстоятелства направиха така, щото „тази работа да [може да започне да се] изтръгва от нищото“ [5], от мълчанието и забравата, на които беше обречена, от 1999 г. насам. Работата по съставянето, публикуването и критическото редактиране продължи близо двадесет години, с помощта на множество френски и български институции и сдружения. Задачата беше трудна поради големия брой намерени ръкописи. Резултатът разкри, че българската литература е притежавала значителен френскоезичен автор през ХХ век. Ролята, която Любомир Генчев е искал да изиграе между Франция и България, въпреки цензурата, на която е бил подложен, предстои и занапред да бъде изследвана.
Ален Вюймен е почетен професор по сравнителна литература.
Превод от френски Атанас Попов
–––––––––––––––––––––––––––––––––
[1] Вж. Interférences historiques, culturelles et littéraires entre la France, l’Europe et les pays d’Europe centrale et orientale (XIX° et XX° siècles) [Actes du colloque international, 3–4 mai 1999, под патронажа на Френския институт в София], (с Румяна Л. Станчева, Огняна Хрисимова и Александър Костов), София (България), Академично издателство „Проф. Марин Дринов”, 2000, 274 стр., и Études Balkaniques, 1999, n°3–4, списание, достъпно на адрес: https://www.ceeol.com/search/journal-detail?id=8&issue=1901.
[2] Guentchev, Lubomir, Sonnets Interdits. Écrits Inédits, tome 4 (texte établi par Alain Vuillemin), Cordes-Paris, Rafael de Surtis-Editinter, 2005, с. 141.
[3] „AMOPA“: Association des Membres de l’Ordre des Palmes Académiques, сдружение, създадено във Франция през 1962 г. и поставено под патронажа на Президента на Републиката, на Министерството на образованието и на великия пазител на Почетния Легион.
[4] Вж. Libul, Inventaire de la littérature bulgare d’expression française (1841–1995) (в сътрудничество със Стоян Атанасов и др.), Arras, CERTEL-Université d’Artois, 2004, 430 p. + компактидиск.
[5] Луи Форестие, „Предговор“, in: Guentchev, Lubomir, Poésies Lyriques. Écrits Inédits, tome 6 (текст, съставен от Ален Вюймен), Cordes-Paris, Rafael de Surtis-Editinter, 2006, стр.18.
