Начало Идеи Ръкописът на Петър Богдан
Идеи

Ръкописът на Петър Богдан

3314
фотография В. Цветкова

През XVII в. „За древността на бащината земя и за българските дела“ на Петър Богдан поема към европейския елит, за да подсети, че една общност на Балканите има нужда от християнска помощ. Разговор с доц. д-р Цветан Василев

Препис на „възкръсналия“ ръкопис „За древността на бащината земя и за българските дела“ от XVII в. може да се види в Националния археологически институт с музей при БАН (НАИМ) на фона на две тематични изложби: едната, посветена на историята на трактата на Петър Богдан, и съпътстващата „Католиците в България XVII–XX век“. Автор на първата експозиция е преводачът на ръкописа, доц. д-р Цветан Василев, ръководител на катедра „Класическа филология“ в СУ „Св. Климент Охридски“, а заслугата за втората е на доц. д-р Радослав Спасов, историк и университетски преподавател, и на д-р Бояна Минчева от Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“.

Напълно оправдана е еуфорията на част от любознателната публика към дълго подготвяното събитие – знаем, че написаното от видния чипровски интелектуалец и католически духовен водач Петър Богдан е сред най-търсените от учените ръкописи. Истината обаче е, че познанието за него и неговото дело не е широко известно и емоциите по-скоро са събудени от факта, че трактатът му „За древността на бащината земя и за българските дела“ предхожда с близо век Паисиевата „История славянобългарска“.

Учените са категорични: не бива да правим съпоставки между двата труда, защото всеки от тях е различен по жанр и съдържание, а най-вече по своя адресат. Написан на латински език, текстът на Петър Богдан има за цел да представи българите пред висшите европейски политически и интелектуални кръгове с аргументи от исторически, географски, но главно от културен характер. Той изтъква принадлежността им към европейската християнска цивилизация с идеята да привлече вниманието към проблема на българската общност, попаднала в пределите на една нехристиянска държава. Тоест е косвеното средство, с което Петър Богдан като български католически архиепископ, интелектуалец и един от подбудителите на Чипровското въстание, се надява да събуди и насочи интереса на католическа Европа към страдащите събратя в завладените от османците земи. Затова вероятно и пише на латински с послание към образования европеец.

В свои интервюта през 2017 г. откривателката на ръкописа, проф. д-р Лилия Илиева от Югозападния университет „Неофит Рилски“, разказва интересна история за начина, по който се натъква на него. Случва се по време на мащабно проучване по специализирана програма на учени в Университетската библиотека в Модена, Италия, в което участва и тя. Проф. Илиева твърди, че издирва дълго този текст, без да знае нито заглавието, нито какво точно представлява – ръкопис или книга, докато един ден не попада на следа, преглеждайки онлайн опис на т.нар. колекция „Кампори“. Става дума за книгите, които през XIX век маркиз Джузепе Кампори дарява на библиотеката. Заглавието веднага ѝ прави впечатление и… останалото е добре известно.

Според проф. Илиева важна стъпка в дългогодишното ѝ проучване са редактираните страници, които историкът д-р Божидар Димитров открива във Ватиканската апостолическа библиотека през 1978 г. Те съдържат бележка на италиански, в която редакторът споменава, че не е имал възможност да завърши работата си по целия текст, както и че наследник на Петър Богдан го е отпечатал във Венеция „както беше“. Тоест през 1978 г. вече имаме ценно доказателство, че такъв исторически трактат изобщо е съществувал. Без тези страници, според проф. Илиева, никой не би могъл да бъде сигурен в това, тъй като учените са разполагали само с косвени данни, че Петър Богдан е писал „нещо с историческа тематика“.

Кой все пак е Петър Богдан? Той е български архиепископ, брат от Ордена на францисканците, най-видният ръководител на католическата общност по нашите земи от XVII век, както и апостолически викарий за Влашко и Молдова. Роден е през 1601 г. със светско име Богдан в семейство на чипровски занаятчии. Родителите му са католици, затова е естествено приемането на сина им за послушник в местния францискански манастир, където получава и ранното си образование. Скромен и трудолюбив, младежът е изпратен да продължи обучението си в Италия. С личната препоръка от епископ Илия Маринов той е приет в централата на Францисканския орден, „Санта Мария ин Арачели“ в Рим, „за да може да придобие наука, тъй като е добър граматик и има голяма воля да се учи, тъй като е с много добър живот, с добри и честни нрави, скромен и с малко се задоволява в живота“.

Посвещава живота си на непрекъснати обиколки за уреждане на битови, духовни и църковни въпроси, на образователното дело в Чипровци, на литературна и издателска дейност. Съсредоточава се върху покръстването на павликяните в Южна България, около Пловдив. Непрекъснато е напът, а написването на историческия трактат е част от усилията му за запазване на католическото дело в България във времената на османския гнет. Към края на живота си пътува из Западна Европа, Влашко, Полша, Виена, за да търси средства за запазване на чипровската църква, защото „там е архиепископът, там е училището, чрез нея се умножава духовенството – липсва ли тя, Боже сохрани, католиците не ще могат да се задържат и католическото име полека-лека ще се изгуби“.

Петър Богдан умира през 1674 г. в Чипровци, а сертифицираното копие на най-значимата част от неговото писмено наследство вече е изложено в НАИМ. Подробности за работата по неговия превод и анализ разкри доц. д-р Цветан Василев в интервю за Портал Култура.

Имахте ли възможност да се докоснете до самия ръкопис, или превеждахте от негово копие, доц. Василев? И всъщност колко време ви отне работата по него?

Ще ви разкажа събитията накратко и хронологично. Тъй като съм латинист, проф. Лилия Илиева, която е откривателка или може би е по-коректно да кажем преоткривателка на този ръкопис, се свърза с мен през октомври 2017 г. и ме попита дали искам да се занимавам с него. Съгласих се. Беше малко след откриването му. Работих с дигитални копия. Все пак първо трябваше да се запозная с текста, да преценя трудността и какъв да бъде начинът за изследването му. Защото преводът е само малка част от това – разбира се, не е маловажна, но при един ръкопис са важни и други аспекти.

Например?

Например може да се изследва кога е събран целият ръкопис като физически носител, защото става дума за конволют, тоест сборник, който се състои от „За древността на бащината земя и за българските дела“ и други съчинения. Може да се изследва историята на ръкописа, кога и по какъв начин той е дошъл в Biblioteca Estense Universitaria в Модена, където се съхранява и днес, както и дали шрифтът, с който е написан, отговаря на шрифта на Петър Богдан. Това трябваше да направя със сравнителен анализ с почерци от лични документи, които доказано са негови.

И изводът ви какъв е? Всички глави в сборника ли са на Петър Богдан?

Всичко е негово. В хода на изследването обаче установих, че намереният ръкопис не е писан от ръката на Петър Богдан. Това е препис, изготвен от друго лице, най-вероятно италианец, който е имал специалната поръчка да го препише. За съжаление, не може да се каже нищо конкретно, защото там, където се съхранява ръкописът, няма данни по този въпрос. Затова след като вече бях работил две години и бях превел текста, след като вече имах много добра представа за личността на Петър Богдан, доколкото това може да се направи в България, през 2019 г. заминах за Модена и на място, в рамките на една седмица изследвах палеографски почерка му. Тоест едното изследване беше текстуално, а другото – палеографско. И всичко завърши през 2020 г. с двутомното ми издание „Петър Богдан. За древността на бащината земя и за българските дела/Petrus Deodatus. De Antiquitate Paterni Soli et de Rebus“ (УИ „Св. Климент Охридски“). Така цялостната работа по трактата ми отне три години.

Какво беше усещането, когато отидохте в Модена и се докоснахте физически до текст, писан преди близо четири века, който вече сте проучили и познавате добре? Какво е да си пред нещо толкова ценно, за чието съществуване доскоро знаеха малцина у нас?

Да, вярно е, почти никой не знаеше за това. Не само българи, но и италианци не знаеха. Аз попаднах в библиотека, в която се съхраняваха може би повече от 20 000 ръкописа и този беше просто един от тях. Тогава никой не предполагаше, че текст с такава стойност се пази там. А и учените, които през годините бяха работили с този сборник, бяха твърде малко. Петър Богдан, разбира се, е познат в България на специалисти, които се занимават с темата, но аз бях може би вторият или третият българин, който се докосваше до ръкописа. Естествено беше много вълнуващо. Библиотекарите ме оставиха да работя съвсем спокойно, да проведа моите проучвания, които, за жалост, в едно отношение не доведоха до очаквания от мен резултат.

Защо, какви бяха очакванията ви?

Моята главна задача и лично очакване беше да разбера как ръкописът е попаднал в тази библиотека, да установя историята на ръкописа. Представете си един текст, който е завършен най-вероятно през 1667 г.: първо, имаме оригинал, написан от автор и очевидно изгубен – надеждата, че някога може да бъде намерен, не е изчезнала; второ, разполагаме с препис, който има отделна съдба – знаем кога е написан текстът, но не и кога е преписан, тоест хипотетично може да е десет години по-късно, може да е чак след смъртта на автора, към края на XVII век; трето, до ХХ век този препис вече има своя собствена съдба – каквато е традицията тогава, произведението започва да пътува из Европа, в една или друга държава, в един или друг манастир, в една или друга колекция, сменя собственика си…

В тази епоха е имало търговия с ръкописи. Самият маркиз Джузепе Кампори, който е дарител на Biblioteca Estense Universitaria в Модена, през XIX век е бил влиятелен аристократ в града. Бил е колекционер, тоест пътувайки из Европа, е можел да си позволи да отдели средства и да купува ръкописи за частната си колекция. Обикновено такива хора оставят записки за това как са се сдобили с конкретен материал, но… записките на маркиз Кампори бяха изгорели през Втората световна война и моята главна задача остана недовършена. Така, за съжаление, не знаем как се е появил ръкописът в колекцията на маркиза от Модена. Проф. Лилия Илиева, която е издирвач с тънък усет към такива неща, има теория, че вероятно става въпрос за семейни връзки на маркиз Кампори (майката на колекционера се е казвала Мариана Булгарини, б.р.). Имал е конкретен интерес към темата за България, по някакъв начин е насочил усилията си да търси такива текстове и така се е сдобил и с този трактат. Откъде го е взел – не знаем.

фотография НАИМ

Работата по толкова стар текст със сигурност е предизвикателство. Какво ви затрудняваше повече – езикът, на който е написан, или анализът на посланията на Петър Богдан? Натъкнахте ли се на интересни и непознати за вас факти?

Разбира се, за мен цялата тематика беше сравнително нова. Езикът не ме затрудняваше. Затрудняваха ме конкретни реалии – имена на градове, на хора, павликяни, които рядко се срещат в българската ономастика. Очевидно тук имаме работа с италиански преписвач, който не е знаел български и греши в предаването на български имена. Това обаче беше един от начините да установя, че наистина не е бил българин – един българин никога не би сгрешил някое българско име.

Ставаше дума не само за имена на хора, а и за топоними. Имаше грешки в изписването им, които ме измъчваха. Другото трудно нещо бяха цитатите. По традиция в подобни произведения от средновековната и ренесансовата литература се цитира много, било Свещеното писание, било исторически извори, било отци на Църквата и т.н. Авторът го прави, за да подкрепи своите тези с думи на някакви авторитети. Понякога цитатите се откриват лесно, защото авторът ги посочва много добре. В други случаи обаче той просто намеква или казва най-обобщено: „както казва св. Августин, най-добре човек се ориентира за това, с което се занимава, ако знае предходното и следходното“…

Но св. Августин е написал много голямо количество текстове, така че натъкването на такъв общ негов цитат е хем трудно, хем интересно. И в това е смисълът на текстологичното проучване – да се намерят източниците на подобни цитати, също много сложно, но то бе една от целите на изследването.

Знаем, че повод за написването на трактата е била католическата общност – възможно ли е това да е проблемът този труд да не бъде така популярен сред православните християни? И всъщност можем ли изобщо да говорим така?

Според мен не можем да говорим така, защото оставаме в парадигмите на нашето време. 

Споменавам го, защото такива гласове могат и да се появят отнякъде …

Да, може и да се чуят такива гласове, но има сведения, че Петър Богдан е бил обичан и от православни, и от католици. Той бил човек, достатъчно авторитетен със своите лични качества, най-вече със своята скромност и ерудираност, което е предразполагало и православните християни да се отнасят към него с уважение и пиетет. В Чипровци католиците и православните не са били във вражда помежду си, а напротив, живеели са задружно.

Донякъде на вашия въпрос не може и да се отговори, защото оригиналният ръкопис всъщност изчезва. Петър Богдан иска да го отпечата – написва го с много усилия към края на живота си, отнася го в Италия, където пробва да го публикува в частна печатарска къща, но не успява поради липса на средства. Той все пак е духовно лице, не разполага с големи суми пари, накрая го предава в Рим, на Католическата църква. Има сведения, че един книжовник – Джовани Пастричо или Иван Пастрич, започва да преглежда и редактира този текст, защото Римокатолическата църква никога няма да си позволи да издаде ръкопис, без да го прегледа за правилната му догматическа насоченост. И при този преглед по някакви причини Пастричо прекъсва редакцията, оставя един списък с въпроси, на които иска да си отговори по-късно, и спира. Това са първите няколко страници на една редакторска, да я наречем, версия, която се пази във Ватикана и която историкът д-р Божидар Димитров намира през 1978 г. Така че, за съжаление, ние не знаем как би реагирала православната общност, ако тази книга беше отпечатана. Това са спекулации, които аз не смея да направя.

Споменахте д-р Божидар Димитров, който си отиде внезапно месеци след откриването на ръкописа от проф. Илиева – успяхте ли да разговаряте и с него? Той имаше особена почит към Петър Богдан Бакшев…

Не, не успях. По стечение на обстоятелствата той почина в хода на моята работа. Имах намерение да разговаряме, но срещата така и не се осъществи. Съжалявам за това, разбира се, но разполагах с достатъчно данни от самия текст за едно изследване, което в крайна сметка излезе, и може би щеше да е хубаво тогава да говорим с него по различните аспекти.

Бих искал обаче да ви поправя. Казахте Бакшев, а това е побългаряване на неговата фамилия, която би трябвало да е Бакшич, защото самият той така се подписва в своите преводни книги. Бакшич, както Парчевич и други чипровски родове от онази епоха. Бакшев е наложено, но днес трябва да поправим тази парадигма и от още една гледна точка. Петър Богдан е духовно лице, а ние не би следвало да наричаме духовните лица с техните светски фамилии, както не бихме посмели да използваме светското име на отец Паисий. Можем да кажем Хилендарски, защото той е Хилендарски монах, а в случая с Петър Богдан дори само отец Петър би било достатъчно. Богдан е светското му име, но той го харесва, защото има християнска насоченост. Така че можем да използваме Петър Богдан, но другата добавка – не.

Благодаря за уточнението, важно е и за читателите. Иска ми се обаче да поговорим и за друго: на един от постерите в изложбата в НАИМ прочетох, че текстът на Петър Богдан е насочен не само към миналото, а и към бъдещето – какво означава това?

В текста си Петър Богдан съзнателно пише за наследниците на Чипровската католическа община такава, каквато е – християни и покръстени павликяни, които са голям фокус в тази история. От една страна, това е аудиторията, но от друга, е европейският читател. Петър Богдан казва, че тази католическа община трябва да се запази в бъдещето и в името на това той се опитва да насочи своето послание. А по стечение на обстоятелствата сега ние сме първите читатели на тази история. Малко са ръкописите с подобна съдба, издирвани дълго, ненамерени… попадаме на преписа на този текст 350 години след смъртта на Петър Богдан. Докато го превеждах, аз виждах как той си е представял, че трактатът му ще остане във времето и че трябва да бъде актуален за всички, които ще го прочетат в бъдеще. И това е уникалното. Още повече че е написан на латински, който е универсален език, не се променя във времето и затова неговите послания звучат много актуално и до днес.

***
Ръкописът, чието сертифицирано копие може да се види в НАИМ до 22 септември, съдържа 200 страници. Според изследователите му по съдържание текстът не е точно история на България, а е комплексно представяне на българите – езика им, живота и бита им, в една от главите се очертават границите на Царство България, споменават се владетели и т.н. Описвайки всичко това през XVII век, Петър Богдан казва, че сънародниците му са си запазили имотите и къщите по време на османското владичество, но задава и риторичен въпрос: „Какво сме загубили – загубили сме нашата чест“. Именно чувството за чест и собствено достойнство подтикват Петър Богдан към написването на „За древността на бащината земя и за българските дела“ и заедно с други будни негови съграждани да станат подбудители на последвалото по-късно Чипровско въстание.

Виолета Цветкова е дългогодишен журналист в сферата на културата. Завършила е славянска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Работила е като редактор и отговорен редактор във вестниците „Труд“, „Новинар“ и „Континент“ и в сп. „Паралели“, както и като експерт „Връзки с обществеността“ на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“. Сценарист е на документалния филм на БНТ „Всичко от нула“ за българската култура по време на прехода, редактор е на албума „Съкровищница: 140 г. Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“. Носител е на награди за журналистика в областта на киното и опазването на културното наследство.

Свързани статии