0
997

Ръкопис, намерен в Сарагоса

Портрет на Ян Потоцки (1761–1815)

Публикуваме откъс от романа, издаден от „Изток-Запад“, и част от студията на преводача Георги Цанков.

За първи път на български език се появява пълният текст на един от важните романи в историята на литературата. „Ръкопис, намерен в Сарагоса“ от полския граф Ян Потоцки е започнат през 1794 г., продължен, но незавършен през 1804 г., представен в окончателната му версия през 1810 г. Цветан Тодоров в „Увод във фантастичната литература“(1970) посочва ръкописа като пример за романите на фантастиката на чудноватото и странното и го цитира често.

Героят Алфонс ван Ворден прекарва шейсет дни в Испания, където се сблъсква с невероятни чудеса: събужда се под бесилка, двамата разбойници, висящи на нея, многократно възкръсват, среща се с прелестни принцеси от Изтока, магове, кабалисти, загадъчни благородници. Попада в катун и остава смаян от невероятните приключения на предводителя на циганите. В романа се появяват учени-енциклопедисти, чиито теории ще променят разбиранията на героите за произхода на живота и на религиите.

Омагьосан от въздействието на романа, Пушкин започва поема, вдъхновена от него, а Адам Мицкевич признава Потоцки за един от най-великите свои съвременници.

Българският превод на Георги Цанков с право може да се нарече академичен, тъй като отразява извършените от автора през годините промени и е придружен от 550 бележки, както и от аналитична студия за живота и творчеството на Ян Потоцки, по чието произведение режисьорът Войчех Хас създава знаменития си едноименен филм, получил награди от престижни световни кинофоруми и видян от милиони зрители.

Ян Непомуцен Потоцки е роден през 1761 г. в имението Пиково край Варшава, самоубива се в имението си край Бердичев на 2 декември 1815 г. Син е на граф Юзеф Потоцки.
Писателят прекарва младините си в Женева и Лозана, където получава много добро образование. Учи във Виена военно-инженерна академия, постъпва в Малтийския орден и участва в операции на малтийската флота в Средиземно море. В този период посещава Италия и Сицилия. Проявява интерес към езотериката и мистицизма и се предполага че е бил във връзка с масонските кръгове.
Участва в работата на революционния Четиригодишен сейм, свикан във Варшава в 1788 г., наречен още сейм на Жечпосполита; служи при Александър I в руското министерство на външните работи. Ян Потоцки е един от първите славяноведи, принадлежат му 24 големи труда.
Най-известното произведение на Потоцки „Ръкопис, намерен в Сарагоса“ е публикувано за първи път през 1847 г., оттогава е преиздавано и превеждано на много езици. От някои литературни критици и от сюрреалистите Ян Потоцки се счита за предшественик на естетиката на фантастичното в литература.

Ян Потоцки „Ръкопис, намерен в Сарагоса“, изд. „Изток-Запад“, 2018, превод, студия и бележки Георги Цанков, Петър Станимиров, художник на корицата.

Вълшебната книга с многото лица, която учи своя автор

Георги Цанков

Срещите ми с романа Ръкопис, намерен в Сарагоса от Ян Потоцки започнаха малко след като навърших шестнайсет години. Тъй като имах обичая всеки ден да се отбивам в руските книжарници и да обръщам особено внимание на зелените, обшити с кожа томове от поредицата „Литературни паметници“, бях страхотно развълнуван, когато се снабдих с доста обемистата книга, преведена от Александър Големба. По-късно научих, че това е псевдонимът на известния руски поет и преводач полиглот Александър Соломонович Рапопорт (1922–1979), представил текста според класическия полски превод на творбата, осъществен през 1847 г. в шест тома от една много интересна личност – Едмунд Хоецки (1822–1899). Известен във Франция като Шарл Едмон, Хоецки е близък на Адам Мицкевич, запознава го не само с романа, но и с множеството исторически съчинения на Потоцки, та затова в знаменитите си Парижки лекции бащата на полския романтизъм нарича странния граф „най-великия и най-дълбокия славянски историограф“. Хоецки редактира издавания на френски политически седмичник на Мицкевич „Народна трибуна“, по-късно става секретар на Наполеон III, основател е на „Льо Тан“ – предшественика на „Монд“. Преводачът несъмнено е разполагал с ръкописа на Потоцки, създаден на френски, но – оставайки верен на романтичните идеи – успял да внесе в текста много от себе си, свободно да обедини сюжетни линии от различните варианти, да съкращава прекалено волни за възпитанието му пасажи и да размества времеви пластове. Всъщност този, по-късно доуточняван от съвременни изследователи като Лешек Кукулски през 1968 г. превод, става основа и за преводите на чужди езици – по него са направени и двата руски превода, не само този на Големба, но и по-късния – на Дмитрий Горбов. През 1965 г. известният полски режисьор Войчех Хас създава своя филм шедьовър по романа със Збигнев Цибулски в главната роля, който имах редкия шанс, малко след като се сдобих с книгата, да видя в Дома на киното – Меката, където се прожектираха всички по-важни, недопускани от цензурата на широк екран кинотворби. По-късно, при едно от многото ми пренасяния от дом в дом, томът се изгуби и сега, когато подготвях моя превод, напразно се опитвах да я намеря.

Признавам, влюбих се в тази, както ми се стори тогава, фантастична история, която напомняше магията на 1001 нощ и разхождаше въображението на читателя едва ли не по целия свят в смутните времена в края на XVIII – началото на XIX в. Малко по-късно разбрах, че историята на Алфонс ван Ворден е омагьосала и Пушкин, който дори започнал поема: „Альфонс садится на коня;/ ему хозяин держит стремя./ „Сеньор, послушайтесь меня/ пускаться в путь теперь не время,/ в горах опасно, ночь близка“ и т.н. Естествено, появява се бесилката и труповете-гиганти, които висят на нея. Само че Пушкин е чел не полския или първия немски превод на част от романа, публикуван в Лайпциг от Фридрих Аделунг (1768–1843) – почти сигурно е, че е държал в ръце петербургското издание от 1805 г. на първата десетдневка, осъществено под наблюдението на самия Потоцки, а може би и някое от френските издания на Теофил Етиен Жид, който през 1813 г. представя Авадоро, испанска история – четири томчета, в които са включени големи части от втората, третата и четвъртата десетдневка, а през 1814 г. пуска и Десет дни от живота на Алфонс ван Ворден – първата десетдневка от романа, събрана в три малки тома. Именно от тези издания започват и спекулациите, свързани с опити за плагиатство. Първият от тях е извършен от самия Шарл Нодие, организатора на прочутия парижки романтичен „Сенакъл“, който си позволява да включи в авторския си том с разкази за призраци Историята на Тибо дьо ла Жакиер. Подобни „заимствания“ по онова време са често срещана практика, но особено укорително е деянието на Морис Кузен, наричащ се граф Дьо Куршан, който издава Мемоарите на маркиз Дьо Креки, черпейки щедро от историята на Джулио Ромати, както и от одисеята на херцогиня Де Монте Салерно. Последвало съдебно дело, изгубено безславно от дръзкия преписвач, но това не попречило съчиненията му да продължават да се разпространяват десетилетия наред.

Разказах накратко тези първи срещи с романа, за да предупредя читателите, че всъщност доскоро нямаше ясна и окончателна представа за последната воля на автора и за истинското съдържание на Ръкопис, намерен в Сарагоса. Това, което е чел Пушкин, както и десетдневката, от която са преписвали Нодие и Кузен, всъщност няма много общо с текста, който е използвал за създаването на своя филм Войчех Хас, нито с онзи, преведен от полски на руски роман, смаял ме в годините на моята младост. Значително по-късно изследователите и читателите ще установят, че дори самият Ян Потоцки няма само една версия на творбата си, тъй като онзи шедьовър на фентъзито, наподобяващ Монахът на Матю Грегъри Луис, е всъщност подготовка за голямата книга, завършена някъде в началото на 1810 г., която – както ще се убедим по-късно, повече напомня за Дон Кихот на Сервантес и същевременно представлява енциклопедия на философската мисъл от епохата. На големите френски литературоведи Франсоа Росе и Доминик Триер дължим възможността най-сетне да се срещнем и с незавършения вариант от 1804 г., и с окончателния текст от 1810 г. Те се основават на вече споменатите френски издания на Теофил Етиен Жид, както и на откритите в Познан копия от оригинала, направени от потомък на Ян Потоцки – Бернар. Те окончателно доказват, че до този момент са съществували съвършено различни визии за романа. В полските и в руските преводи са правени интересни опити да се организира материалът и да се включи почти всичко ценно от различните достъпни ръкописи – но това се прави с цената на волни дописвания, с включване на изоставени в последния вариант истории (особено тази на „Скитникът Евреин“), няма го един от най-важните текстове – „Системата на Веласкес“, променя се и логиката на взаимоотношенията между героите, тъй като те се появяват в действието не по волята на Потоцки, а на преводачите. За съжаление, тъй като повечето преводи по света следват полския, така е известен романът навред по света. Българското издание ще поправи несправедливостта, но в известен смисъл то ще е уникално, понеже, следвайки стриктно последната воля на автора, а именно текста, завещан през 1810 г., то представя под линия и в специално Приложение всички отпаднали епизоди и връзки. Открива ни се възможност да прочетем една наистина вълшебна книга с много лица и да осмислим етапите на нейното възприемане през изминалите години. Няма съмнение, че за романтиците тя е била фантазия – неслучайно великият Ернст Теодор Амадеус Хофман признава пристрастието си към приключенията на Алфонс ван Ворден, а не са малко изследователите, които упорито поставят Ян Потоцки редом със съвременниците му Жак Казот, Ан Радклиф, Хорас Уолпоул и Матю Грегъри Луис. Когато преди години превеждах Влюбеният дявол на Казот и познавах само руския превод на Ръкопис, намерен в Сарагоса, се възхищавах от близостта между двамата диаболици, без дори да подозирам, че всъщност Потоцки е нещо много по-голямо, че е фигура, далеч изпреварила своето време.

По-късно научих странната история на неговото самоубийство. Прекарал практически последните четири години от живота си в доброволно усамотение, Потоцки усилено работи върху няколко важни за него трудове – подобно на своя герой от Ръкописа херцог Веласкес, подготвя Принципи на хронологията – труд, в който ще се опита да обобщи енциклопедичните си научни и исторически знания, завършва и Разсъждения за Азиатска Русия, но най-вече заляга трескаво над шестата десетдневка от приключенията на Ван Ворден. В началото на зимата отива при капелана на неговата енория и му носи куршум, отлят от дръжката на сребърна захарница, с молба да го освети. На 23 декември 1815 г. на бял лист хартия оставя карикатура, на която си представя как ще изглежда прострелян, после написва и нещо като насмешливо завещание, изповядва, че му е дошло до гуша от живота, ляга в леглото и си пръсва черепа. Така всъщност успява да запази легендата за себе си като за ексцентричен благородник, който знае немалко тайни, но има и напълно рационални обяснения за тях, винаги е готов да ги предложи на простосмъртните. Няма как да не ме измъчва въпросът – защо е сложил край на дните си?

Онова, което трябва непременно да знаем за Ян Потоцки, ако искаме да разберем по-добре неговия Ръкопис, намерен в Сарагоса е, че той не е френски, а полски благородник, което е нещо доста различно, тъй както Полският романтизъм и полският характер се различават от френския и въобще от европейския. С други думи – най-добре ще е да дирим следите от сътвореното от него особено в лириката на Мицкевич и на Словацки, в музиката на Шопен, в стихията на Джоузеф Конрад, в абсурдизма на Виткевич и на Гомбрович… Полската аристокрация, както и полските велики писатели са ясно различими, в който и край на света да ги е отвеяла съдбата. Това се чувства много силно в екранизацията на Войчех Хас и в играта на Цибулски, тъй като те успяват по наистина вълшебен начин да смесят в едно мистиката, рационализма и абсурда – на пръв поглед несъвместими съчетания. Но точно такъв е романът на Потоцки – той е и първият в света роман за съдбата на гениалния учен, и мистерия, в която присъстват началата на Кабалата и тайните на Таро, разбира се, и масонската символика, както и виденията за бъдещия свят на философи от древността до XIX в. – от Платон и Хермес Триждивеликия, през Хобс, Декарт и Маркиз дьо Сад, до Кант и френските енциклопедисти. Както се казва – някъде тук е скрито кучето – но къде точно? …

Ръкопис, намерен в Сарагоса

Ян Потоцки

Кратко предисловие

Тъй като бях офицер от френската армия, участвах при обсадата на Сарагоса[1]. Няколко дни след завземането на града се озовах в един от крайните квартали и забелязах там къщичка с изящна архитектура, която отначало ми се стори недокосната от плячкосващите войници.
Воден от любопитството си, реших да вляза. Почуках на вратата, но забелязах, че тя не беше заключена; побутнах я и пристъпих вътре. Извиках, разтърсих се, но не намерих никого. Стори ми се, че всичко ценно вече е изнесено: по масите и по шкафовете се валяха само ненужни вехтории. На едно място в ъгъла обаче забелязах нахвърляни няколко изписани тетрадки; не се сдържах и ги разгледах. Представляваха ръкопис на испански; доста зле се справях с този език, но все пак помнех достатъчно думи, за да разбера, че книгата вероятно е интересна: ставаше дума за разбойници, за привидения, за кабалисти. Трудно можеше да има по-прекрасно средство, което да ме разсее от тежките изпитания по време на военната кампания от прочитането на толкова странен роман. Дълбоко уверен, че ръкописът завинаги е изгубил законния си собственик, без капка колебание го взех със себе си.
След известно време се наложи да напуснем Сарагоса. За съжаление, се оказах далече от главните сили на армията и заедно с отряда си бях заловен в плен от враговете; помислих си, че краят ми е близо. Когато стигнахме там, където ни отведоха, испанците започнаха да си присвояват имуществото ни; помолих ги да ми оставят само една вещ, която за тях не беше никаква ценност – намерената от мен книга. Отначало се запънаха, най-сетне се обърнаха за мнение към техния капитан, който, след като разгледа книгата, се приближи и ми благодари, че съм запазил произведение, което за него притежавало огромна стойност, тъй като съдържало историята на един от предците му. Разказах му как тетрадките са попаднали в ръцете ми, той ме отведе в квартирата си и по време на дългия ми престой там се отнасяше към мен много добре. Помолих го да ми преведе ръкописа на френски и записах онова, което ми продиктува.

Първа десетдневка

По онова време граф Оливидес[2] все още не беше довел чуждестранни колонисти в Сиера Морена; тази верига непристъпни планини, отделяща Андалусия от Ла Манча, тогава беше обитавана само от контрабандисти, от бандити и от немного цигани, за които се говореше, че изяждали труповете на убиваните от тях пътешественици; навярно по този начин можем да си обясним испанската поговорка: „Las gitanas de Sierra-Morena quieren carne de hombres.“[3]
Нещо повече. Носеха се слухове, че решилите се да пристъпят в тази дива местност пътешественици били преследвани от хиляди ужасии, способни да вледенят от страх дори най-смелите. Дочували се стенещи гласове, които се примесвали с грохота на бурите; подмамвали ги блуждаещи огньове, а невидими ръце ги тласкали към бездънните пропасти.
Всъщност по продължение на този чудовищен път се мяркали тук-там странноприемници, ала привиденията, по-дяволити от ханджиите, ги принуждавали да им отстъпят местата си и да се скрият далече-далече, където само нашепванията на съвестта смущавали покоя им; фантоми, които мъжете предпочитали пред ужасните духове. Ханджията от Андухара се кълнял в свети Яков Компостелски[4], че привидно неправдоподобните му разкази са самата истина. В заключение добавял, че бойците от Светата Хермандада[5] винаги отказвали походи из Сиера Морена, а пътешествениците предпочитали пътя през провинция Хаен или през Естра­мадура.
Отговорих му, че подобни предпочитания навярно са по вкуса на обикновените странници, ала щом дон Филип V[6] ме е удостоил със званието капитан от валонската гвардия, свещеният дълг на честта ми повелява да стигна до Мадрид по най-краткия път, независимо че той е много опасен[7].
– Млади ми господине – възрази ханджията, – надявам се, ваша милост ще ми позволи да ви обърна внимание, че щом кралят ви е удостоил със званието капитан, преди още годинките да благоволят да окосмят страните ви, би било уместно да докажете благоразумието си, още повече когато демоните се настанят някъде…
Щеше да ми наговори още какви ли не врели-некипели, но аз смушках коня си и спрях едва когато каканиженето на ханджията вече не достигаше до ушите ми. Тогава се обърнах и видях отдалече как продължава да ми сочи пътя към Естрамадура. Моят слуга Лопес и мулетарят Москито ме гледаха със състрадание, сякаш споделяха напълно съображенията на ханджията. Престорих се, че не съм ги разбрал и препуснах към поляната с изтравничета, където по-късно се появи колонията, наречена Ла Карлота.
Точно на мястото, където днес е пощенската станция, имаше добре известно на мулетарите убежище, те го наричаха Лос Алкорнокес, което ще рече „Зелените дъбове“, тъй като две красиви дървета надвесваха сенките си над обрамчен с бял мрамор буен извор. Това беше единственото място за водопой и единствената сянка, които можеха да бъдат намерени от Андухара до странноприемницата „Вента Кемада“, голяма и удобна, макар да се намираше в пустинна местност. Всъщност това беше старинен мавритански замък, някога опожарен и възстановен по нареждане на маркиз Кемада, откъдето идваше и названието му. По-късно маркизът го предоставил на някакъв гражданин от Мурсия, който го превърнал в голяма странноприемница. Пътешествениците тръгваха рано сутринта от Андухара, похапваха каквито провизии носеха със себе си в Лос Алкорнокес и отиваха да преспят във „Вента Кемада“. Много често оставаха там през целия следващ ден, за да се подготвят за преминаването през планините и да се запасят с нови провизии; такъв беше и планът за моето пътуване.
Но когато се приближихме към зелените дъбове и споменах на Лопес, че е време да закусим, внезапно забелязах, че Москито го няма, а също и натовареното с нашите провизии муле. Лопес отговори, че спътникът ни е изостанал няколко­стотин крачки, за да оправи товара на гърба на животното, почакахме го известно време, после продължихме напред, пак спряхме, за да му дадем възможност да ни настигне, започнахме да го викаме, върнахме се да го дирим: напразно. Москито беше изчезнал и беше отнесъл със себе си най-свидните ни надежди, иначе казано – всичката ни храна. Не бях хапнал нито залък от вечерта, докато Лопес през цялото време по пътя дъвчеше парче сирене от Тобоско, въпреки това не изглеждаше по-весел от мен и си мърмореше под носа, че андухарският ханджия без съмнение е бил прав и явно демоните са отнесли клетия Москито.

Когато пристигнахме в Лос Алкорнокес, видях край извора кошница, покрита с лозови листа; вероятно съдържаше плодове, забравени от някой от преминалите оттук. Бръкнах в нея с любопитство и открих там четири чудесни смокини и портокал. Опитах се да дам две от смокините на Лопес, но той ми благодари и отказа; заяви, че може да почака до вечерта. Изядох всичко сам и след това ми се допи вода от извора. Обаче Лопес ми попречи, заяви, че след плодовете е вредно да се пие вода и ми подаде останалото у него неголямо количество вино от Аликанте. Приех, ала щом виното се озова в стомаха ми, изведнъж сърцето ми се разтупка. Небето и земята се завъртяха пред очите ми и навярно щях да изгубя съзнание, ако Лопес не ми се беше притекъл на помощ. Благодарение на него се съвзех; рече ми, че не бива да се учудвам и че ми е станало лошо от глад и от умора. Всъщност той не само успя да ми възвърне силите, но дори почувствах и необикновена възбуда. Полетата наоколо сякаш се обляха в хиляди ярки цветове; предметите заблестяха като звезди в лятна нощ и усетих как кръвта прииждаше във вените ми, най-вече в слепоочията и в гърлото.
Лопес видя, че дойдох на себе си, и възобнови своите жалби:
– Ех, защо не послушах брат Херонимо от Тринидад, монаха, проповедника, духовника и оракула на нашето семейство; той е шурей на зетя на балдъзата на пастрока на мащехата ми, така че е нашият най-близък роднина и нищо в дома ни не се извършва, без да се посъветваме с него. Аз обаче не се съобразих с него и ето че съм справедливо наказан; правилно ми рече, че офицерите от валонската гвардия до един са еретици – това веднага се познава по русите им коси, по сините им очи и по румените им бузи, докато цветът на лицата на християните е като на Света Богородица от Аточа, изваяна от ръката на свети Лука[8].
Прекъснах този поток от дръзки слова, заповядах на Лопес да ми даде двуцевката и да иде при конете, докато аз имах намерение да се изкатеря на една от скалите наоколо с надеждата да открия заблудилия се Москито или поне някаква следа от него. Като чу това, Лопес се разрида, хвърли се в нозете ми и започна да ме заклева в името на всички светии да не го зарязвам сам на толкова опасно място. Тогава реших аз самият да остана при конете, а да изпратя Лопес да дири Москито, но това мое намерение го изплаши още повече. В края на краищата обаче успях да го засипя с толкова убедителни доводи, че той ми позволи да се отдалеча. Извади от джоба си голяма броеница и започна усърдно да се моли край извора.
Планинските възвишения, на които реших да се изкача, се оказаха доста по-далеч, отколкото ми се беше сторило на пръв поглед и за да се добера до тях, изгубих не по-малко от час. Когато се озовах горе, видях под себе си само дива и пустинна равнина, без каквато и да било следа от човек, звяр или някакво убежище, от път, освен онзи, по който бях стигнал дотук; наоколо цареше дълбока тишина. Наруших я с виковете си, които ехото разнасяше надалече. След напразни усилия се върнах при извора, където намерих коня си, но Лопес… Лопес беше изчезнал безследно.
Пред мен се откриваха два пътя: или обратно в Андухара, или да продължа по-нататък, напред. Дори не ми мина през ума да избера първия; яхнах коня и препускайки възможно най-стремително, след два часа се озовах на брега на Гуадалкивир, която тук не се разлива нашироко с такова великолепно спокойствие, както се плиска край стените на Севиля. Изскачайки от планината, реката е сякаш без дъно и без брегове, бучи и стремглаво се разбива в скалите, които на всяка крачка се опитват да смутят хода ѝ.
Долината Лос Херманос[9] започва оттам, където Гуадалкивир поема през долината; наречена е така, тъй като трима братя, свързани не толкова от роднинството, колкото от бандитските набези, се подвизавали тук. Двама от тях били заловени и на мястото, откъдето започва долината, можеше да бъдат видени труповете им, полюшващи се на бесилката; третият, чието име беше Зото, избягал от затвора в Кордоба и се носеха слухове, че се крие в планинската верига Алпухара.
Удивителни неща разказваха за двамата обесени братя; не просто ги наричаха привидения, но твърдяха, че често нощем телата им, съживявани от нечиста сила, се смъквали от бесилката и преследвали живите. Тази история се възприемаше като толкова достоверна, че един богослов от Саламанка беше написал обширен трактат, в който доказваше, че обесените са нещо подобно на вампири и това се потвърждавало от многочислени примери, които можели да убедят дори и най-недоверчивите. Носеха се също така слухове, че тези двамата са били осъдени без вина, затова, измъчвайки пътниците и местните жители, отмъщават за себе си с позволение на Небето. Много бях слушал за всичко това в Кордоба; ето защо, подтикван от любопитство, се приближих към бесилката. Зрелището беше толкова по-отблъскващо, тъй като докато вятърът брулеше ужасните трупове, свирепи лешояди разкъсваха техните вътрешности и отмъкваха цели парчета разлагаща се плът; от ужас отвърнах взор и поех по пътя към планината.
Трябва да се признае, че долината Лос Херманос сякаш беше създадена за разбойнически нападения и предоставяше на престъпниците всевъзможни укрития. На всяка крачка пътникът срещаше препятствия във вид на откъснали се от върховете скали или на прекършени от бурите дървета. На много места пътят пресичаше коритото на потока или преминаваше край дълбоки пещери, чийто зловещ вид никак не вдъхваше доверие.
След като пресякох тази долина, се озовах насред друга и видях странноприемница, където трябваше да намеря приют; обаче гледайки я отдалече, не ми се струваше никак уютна. Забелязах, че нямаше нито прозорци, нито капандури; комините не димяха; наоколо не зърнах движение, а пристигането ми не беше съпроводено от кучешки лай. Затова заключих, че това място е от онези, които, както спомена ханджията от Андухара, са завинаги изоставени.
Колкото повече се приближавах до странноприемницата, толкова тишината сякаш се сгъстяваше. Накрая пристигнах и видях пред входа кутия за милостиня с надпис на нея: „Господа пътешественици, помолете се за душата на Гонсалес от Мурсия, бившия стопанин на „Вента Кемада“. И най-важното: продължете по пътя си, под никакъв предлог не оставайте тук да пренощувате.“
Реших смело да посрещна опасностите, за които ме предупреждаваше надписът. Причината съвсем не беше, че не вярвах в привидения, но както ще се убедите от повествованието по-нататък, бях възпитан най-вече да държа на честта си, а това означаваше никога да не проявявам ни следа от страх.
Слънцето все още не беше залязло напълно и аз се възползвах от последните му лъчи, за да огледам това обиталище, но право да си кажа, не толкова за да се предпазя от дяволските сили, колкото да подиря нещо за хапване, тъй като с трохите, намерени в Лос Алкорнокес, едва бях успял да залъжа стомаха си, но в никакъв случай не утолих измъчващия ме глад. Преминах през няколко стаи и просторни зали. Повечето от тях бяха украсени с мозайки на височината на човешки ръст, а таваните бяха покрити с великолепна резба, с каквато навремето с право са се гордеели маврите. Разгледах кухните, терасите и погребите; последните бяха изсечени в скалите, а някои от тях се свързваха с подземни проходи, отвеждащи очевидно далече в дълбините на планината, ала никъде не открих нищо за ядене. Накрая, когато вече започна да притъмнява, се върнах при коня си, който през цялото време остана завързан в двора, отведох го в конюшнята, където зърнах малко сено, а пък аз се настаних в стая, обзаведена с жалък креват, единственото ложе, останало в цялата странноприемница. Подирих светлинка, но безуспешно; всъщност това му беше хубавото на глада, че не ми позволяваше да склопя очи.
Колкото по-гъст ставаше мракът, толкова по-черни се оказваха и моите мисли. Разсъждавах ту за внезапното изчезване на двамата ми слуги, ту се чудех как да укрепя силите си. Предполагах, че ненадейно изскочили от храстите или от някое подземно скривалище похитители са заловили Лопес и Москито, а мен не са посмели да нападнат, тъй като са видели, че аз съм воин и няма да им е лесно да ме победят. Най-много ме занимаваше грижата как да утоля глада си; сред планината бях забелязал кози, естествено, с тях трябваше да има и пастир, трудно ми беше да си представя, че при него нямаше да намеря мляко и хляб. Освен това разчитах на оръжието си. За нищо на света нямах намерение да се върна в Андухара, тъй като се опасявах от насмешливите въпроси на ханджията. Бях твърдо решил, без въобще да се колебая, да продължа пътя си.
Когато сложих край на тези размишления, нямаше как да не си припомня известната история за фалшификаторите на пари и много други от подобен род, с които ме приспиваха в детството ми. Сетих се и за надписа на кутията за милостиня. Не допусках дяволът да е прекършил врата на ханджията, но и не можех да намеря никакво обяснение за печалната му кончина.
И така, часовете се нижеха в мъртвешка тишина, когато внезапно потреперих от камбанен звън. Преброих дванайсет удара, а – както е известно – злите духове имат власт само от полунощ до първото кукуригане на петела. Признах си, че бях изумен, и нямаше как да е иначе, тъй като до този момент камбаната въобще не се беше обадила; във внезапната ѝ поява открих нещо особено зловещо. Скоро след това вратата на стаята се отвори и съзрях на прага черна, но съвсем не страшна фигура; това беше красива полугола негърка с две факли в ръце.
Негърката се приближи, поклони ми се дълбоко и се обърна към мен на чист испански със следните слова:
– Сеньор кавалер, две дами от чужбина, които останаха да нощуват в странноприемницата, ви канят да вечеряте заедно. Ще благоволите ли да ме последвате?
Тръгнах подир негърката, преминахме през няколко коридора и се озовахме в ярко осветена зала, насред която имаше маса с три куверта, чинии от японски порцелан и гарафи от планински кристал. В дъното на залата забелязах великолепно легло. Няколко негърки сновяха насам-натам, бързаха да сервират, ала внезапно почтително се отдръпнаха, тъй като влязоха две дами; кожите им с цвят на роза и на лилия прекрасно контрастираха с абаносовия тен на прислужниците. Младите жени се държаха за ръце; бяха облечени доста странно, или поне на мен ми се стори така, макар че впоследствие при странстванията ми се убедих, че всъщност това бяха обичайни тоалети за берберийското крайбрежие. Ето какво представляваха одеждите им: всъщност те се състояха само от ризи и корсети. До колана ризата беше платнена, а по-надолу – от марокански мекнески[10] воал, материя, която би била съвършено прозрачна, ако широките копринени ленти, разположени плътно една до друга, не прикриваха прелестите, намиращи се под леката тъкан. Корсетът, богато обшит с перли и украсен с диаманти, покриваше гърдите, а ръкавите на ризата, също воалени, бяха пристегнати високо при раменете. Голите им ръце бяха покрити с гривни от китките, та чак над лактите. Крачетата на девойките бяха обути в бродирани пантофки, едва скриващи малките им пръстчета, а на глезените им блестяха брилянтни гривни.
Непознатите дами се приближиха към мен и се усмихваха приветливо. И двете бяха несравними красавици, всяка от тях – с различна хубост. Едната беше висока, стройна, сияйна, а другата – нежна и срамежлива. Фигурата и чертите на по-възрастната поразяваха със своята правилност. По-младата беше пълничка, имаше пухкави устни, полупритворени клепачи, а очите ѝ оставаха скрити под невероятно дълги мигли. Първата се обърна към мен на чист испански с думите:
– Сеньор кавалер, благодарим ви за любезността да приемете поканата за скромната вечеря; предполагам, че тя ще ви се услади…
Произнесе това с толкова коварна усмивка, че я заподозрях в отвличането на моето муле с провизиите, обаче нямах основание да ѝ се сърдя, тъй като загубата ми беше щедро възмездена.
Седнахме около масата, същата дама ми поднесе блюдо от японски порцелан и рече:
– Господин кавалер, предлагам ви оля подрида[11], тя е приготвена от най-различни видове месо, освен от едно, тъй като ние сме верни души, или с други думи – мюсюлманки.
– О, красива непозната – отговорих, – не се съмнявам, колко добре се изразихте! Вие сте верни души, понеже вашата религия е религия на любовта. Но благоволете да задоволите моето любопитство преди апетита ми: кажете ми кои сте?
– Все пак похапвайте, сеньор кавалер – подкани ме красивата мавританка. – Нямаме никакви тайни от вас. Моето име е Емина, а сестра ми е Зибелда. Живеем в Тунис, но семейството ни е от Гранада и някои наши роднини останаха в Испания, където тайно изповядват вярата на предците си. Преди седмица напуснахме Тунис; слязохме на пустинен плаж край Малага. След това преминахме през планините между Сока и Антекера, спряхме в това диво място, за да се преоблечем и да се погрижим за своята сигурност. Сеньор кавалер, както виждате, нашето пътуване е голяма тайна, която разкриваме пред вас, тъй като не се съмняваме в порядъчността ви.
Уверих прекрасните пътешественички, че не бива да очакват недискретност от моя страна, а след това започнах да засищам апетита си доста енергично, обаче и със задължителното изящество, което младият мъж не бива да забравя в обществото на жени.
След като забеляза, че вълчият ми глад е заситен и съм готов да премина към онова, което в Испания наричат las dolces[12], красивата Емина се разпореди на негърките да ми покажат как танцуват по родните им места. Едва ли друга заповед би им се сторила по-приятна. Те я изпълниха с увлечение, което почти граничеше с разпуснатост. Навярно не бих могъл да сложа края на този танц, но запитах дамите дали те понякога също се отдават на ритъма. В отговор и двете станаха, наредиха да им дадат кастанети. Техният танц наподобяваше болеро от Мурсия и фофа, характерна за Алгарвес. Онези, които са посещавали тези провинции, могат да си представят за какво говоря. Ала никога няма да изпитат очарованието, което се криеше в движенията на двете африканки, обгърнати от прозрачните материи, очертаващи стройните им тела.
Известно време ги наблюдавах хладнокръвно; постепенно извивките им, все по-стремителни, оглушителният звук на мавританската музика, чувствата, възбудени от обилната храна – всичко това накуп ме изпълни с непознато до момента вълнение. Вече нямах представа дали това са жени, или коварни призраци. Не смеех да гледам, не исках да слушам, прикрих очите си с длани и в този миг почувствах, че губя съзнание.
Двете сестри се приближиха към мен и всяка от тях грабна по една от ръцете ми. Емина запита тревожно дали не ми е зле: опитах се да я успокоя. А Зибелда се заинтересува какъв е този медальон на гърдите ми, дали не е портрет на моята любовница.
– Това е – отвърнах – талисман, който получих от майка ми. Обещах ѝ никога да не го свалям; в него е скрита частица от Светия Кръст.
Когато произнесох тези думи, Зибелда отстъпи назад и побледня.
– Изплашихте се – рекох, – но от тази реликва се боят само злите сили.
Емина отговори вместо сестра си:
– Сеньор кавалер, нали знаете, че сме мюсюлманки, затова не бива да се учудвате, че неволно причинихте на сестра ми огорчение. Признавам, че и аз го споделям. Много ни е неприятно, че толкова близък наш роднина е християнин. Тези ми думи ще ви изумят, ала вашата майка е от рода Гомелес. И ние принадлежим към него, а общият ни произход е от Абенсеражите[13]. Но нека седнем, ще ви разкажа повече подробности.
Негърките се оттеглиха. Емина ме настани в ъгъла на дивана и седна до мен, като присви нозете си. Зибелда се излегна от другата страна, облегна се на моята възглавница и стояхме толкова близо един до друг, че диханието ни се смесваше. Емина сякаш се замисли за миг; след това ме погледна с огромно съпричастие, взе ръката ми и каза:
– Скъпи Алфонс, не искам да крия от вас: не случайността ви доведе тук. Очаквахме ви; ако страхът ви беше накарал да тръгнете по друг път, завинаги щяхте да изгубите нашето уважение.
– Ласкаете ме, прекрасна Емина – възразих. – Не разбирам какъв интерес може да представлява за вас моята храброст.
– Вашата особа извънредно много ни интересува – поде отново красивата мавританка, – но може наистина да осъзнаете какво значи ласкателство, когато разберете, че всъщност вие сте първият мъж, когото виждаме в своя живот. Словата ми ще ви удивят и вероятно ще се усъмните в тяхната правдивост. Обещах да ви разкажа историята на предците ни, но вероятно преди това трябва да научите нашата, на двете девойки.
Ние сме дъщери на Газир Гомелес, чичо по майчина линия на дея, който сега властва в Тунис[14]. Никога не сме имали брат, не познавахме баща си и, затворени между стените на харема, нямахме никаква представа за вашия пол. Тъй като обаче и двете сме родени с неистова страст за нежност, се обикнахме една друга до самозабрава. Това привличане започна още от ранното ни детство. Плачехме, когато се опитваха да ни разделят дори и за минути. Ако се караха на едната, другата тутакси избухваше в ридания. По цели дни играехме край масата и спяхме в общо легло.
Това тъй силно чувство като че ли растеше заедно с нас и особено се усили благодарение на едно обстоятелство, за което ще ви разкажа. Тогава бях шестнайсетгодишна, а сестра ми навърши четиринайсет. Отдавна бяхме забелязали някакви книги, които майка ни грижливо криеше от нас. Отначало не обръщахме особено внимание на това, тъй като ужасно ни бяха омръзнали онези книги, по които ни учеха да четем. Но със съзряването любопитството ни се усили. Издебнахме момент, когато забраненият шкаф се оказа отворен и бързо измъкнахме оттам малко томче, което се оказа Любовта между Меджнун и Лейла, в превод от персийски, направен от Бен Омри[15]. Тази божествена творба, изобразяваща с пламенни слова любовните наслаждения, възбуди въображението ни. Не бяхме в състояние да го разберем съвсем добре, тъй като никога не бяхме виждали същества от вашия пол, но повтаряхме новите за нас изрази, разговаряхме на езика на любовниците, най-сетне щеше ни се да се обичаме също като тях. Аз се превъплътих в ролята на Меджнун, а сестра ми – в ролята на Лейла. Първо ѝ разкрих своята страст, поднесох ѝ прекрасен букет – този начин за обяснение в любов се прилага в цяла Азия. След това ѝ заговорих с жарки погледи, коленичех пред нея, целувах следите от стъпките ѝ, умолявах ветреца да ѝ предаде негата ми и с огъня от моите въздишки нежно галех дъха ѝ.
Следвайки указанията на поета, Зибелда ми определи среща. Хвърлих се в скута ѝ, целувах нейните ръце, обливах със сълзи нозете ѝ; моята възлюбена отначало оказа лека съпротива, но скоро ми позволи да открадна няколко целувки и най-сетне изцяло сподели пламенните ми чувства. Нашите души сякаш се сливаха в една и не мога да си представя какво би ни доставило по-пълно щастие от това, което изпитахме тогава.
Не съм в състояние да кажа колко дълго продължиха тези страстни сцени, но постепенно на тяхно място се възцариха по-спокойни чувства. У нас се събуди интересът към определени науки, най-вече към опознаването на растенията – изучавахме ги благодарение на трудовете на знаменития Авероес[16].
Майка ми, дълбоко убедена, че не бива да се пренебрегват никакви средства, които да разпръскват скуката от затварянето в харема, с удоволствие наблюдаваше как се ражда желанието ни да учим. Тя доведе от Мека свята личност, наречена Хазерета[17], или „Пресвята“. Хазерета ни преподаваше закона на Пророка; говореше ни на такъв чист и мелодичен език, какъвто владеят само потомците на корейшите[18]. Не се изморявахме да я слушаме и вече знаехме наизуст почти целия Коран. По-късно майка ни лично ни разказа историята на нашия род и ни затрупа с много­бройни съчинения, една част от които бяха на арабски, а друга – на испански.
О, скъпи Алфонс, колко противна ни се стори вашата религия; как жестоко намразихме нейните служители. От друга страна обаче, превратностите и нещастията, преследващи онези, чиято кръв течеше в нашите вени, живо ни заинтригуваха. Възхищавахме се от Саид Гомелес, който бил жестоко измъчван в затворите на Инквизицията, както и от племенника му Леис, дълги години живял в планините като дивак, а битието му почти не се отличавало от всекидневието на зверовете. Подобни характери ни накараха да се възхитим от мъжете; щеше ни се да ги видим и нерядко излизахме на терасата, за да наблюдаваме отдалече онези, които слизаха от корабите на езерото Голета[19], или пък отиващите на бани в Хамам Неф[20]. Макар да не бяхме забравили напълно уроците на влюбения Меджнун, от този момент нататък вече не ги следвахме. Струваше ми се дори, че моята нежност към сестра ми престана да бъде изпълнена със страст, ала внезапно се случи събитие, което ми доказа, че се заблуждавам.
Един ден майка ни доведе някаква принцеса от Тафилет, жена на зряла възраст; ние я посрещнахме възможно най-любезно. Когато си замина, мама ми каза, че принцесата искала да ме омъжи за своя син, докато сестра ми ще мине под венчило с един момък от рода Гомелес. За нас двете тази новина беше като гръм от ясно небе. Отначало бяхме толкова слисани, че изгубихме и ума, и дума; след това трагедията да живеем една без друга тъй силно се изписа в погледите ни, че се отдадохме на ужасяващо отчаяние. Скубехме косите си, целият харем пропищя от виковете ни. Най-сетне проявленията на нашата скръб достигнаха границите на безумието. Страхотно изплашена, майка ни се съгласи да не ни венчава насила; обеща, че ще разреши да си останем моми или да се омъжим за един и същи мъж. Тази уверения малко ни поуспокоиха.
Мина известно време, майка ни дойде и заяви, че е говорила с главата на нашия род, той се съгласил да се омъжим за един и същи мъж, стига във вените му да тече кръвта на Гомелес.
Отначало нищо не отговорихме, но с всеки изминал ден мисълта да имаме един и същи мъж ни се струваше все по-привлекателна. Никога не бяхме виждали мъж, нито млад, нито стар, освен от много далече, но тъй като младите жени ни изглеждаха по-привлекателни от възрастните, пожелахме женихът ни да бъде млад. Надявахме се също така той да ни обясни някои пасажи от превода на Бен Омри, чийто смисъл не разбирахме добре…
Тук Зибелда прекъсна сестра си и като ме притисна в обятията си, рече:
– Скъпи Алфонс, защо не сте мюсюлманин! Колко щастлива бих била да ви видя в ръцете на Емина и да споделя вашата наслада, да взема участие във вашите ласки. В крайна сметка, скъпи Алфонс, в нашето семейство, както и в семейството на Пророка, потомците по женска линия имат същите права като онези по мъжка[21]. От вас зависи да станете глава на нашия род, който клони към упадък. За да се случи това, е необходимо единствено да отворите сърцето си за светите истини на нашата вяра.
Тези думи до такава степен ми се видяха подходящи за изкушение от страна на Сатаната, та дори ми се стори, че вече съзирах рогата на красивото чело на Зибелда. Промърморих няколко молитвени слова. Сестрите леко се отдръпнаха от мен. Лицето на Емина стана изключително сериозно и тя продължи по следния начин:
– Сеньор Алфонс, прекалено много неща ви разказах за себе си и за сестра ми. Нямах такова намерение: седнах до вас, за да споделя подробности от историята на рода Гомелес, от който вие произхождате по майчина линия. Ето какво имам да ви разкрия.

 

[1] Това е един от най-значителните епизоди в борбата на испанците срещу армията на Наполеон, командвана от маршал Жан Лан (1769–1809), която след продължителна обсада успява да завладее града на 19 февруари 1809 г. Предисловието се появява в парижкото издание на романа от 1814 г., съществуват съмнения дали е излязло изпод перото на Потоцки, но е безспорно, че заглавието на книгата фигурира още във версията от 1804 г. (Всички бележки под линия, освен изрично упоменатите, са на преводача.)
[2] Пабло Антонио Хосе Оливидес (1725–1803) е испански държавник; бидейки генерал-губернатор на Андалусия от 1767 до 1776 г., заселва Сиера Морена с германски и с швейцарски селяни.
[3] Тази поговорка може да се разбира двусмислено: „Циганките от Сиера Морена обичат човешко месо“, но и: „Циганките от Сиера Морена си падат по мъжката плът.“
[4] Свети Яков Компостелски е един от най-известните светии в Испания, възприеман като покровител на страната. С името му на уста войните загивали в битките с маврите – погребан е в Компостело, популярен център на поклонничество.
[5] Светата Хермандада (на испански Хермандада ще рече братство) е създаден през 1476 г. боен съюз на градските и селските общности в Кастилия, Астурия, по-късно и в Арагона, поддържащ кралската власт в борбата с бунтуващите се феодали; след обединението на Испания през 1498 г. дейността му е сведена до функциите на селска полиция, подчинена на краля и на инквизицията.
[6] Филип V е внук на Луи XIV, крал е на Испания от 1700 до 1746 г.
[7] Валонската гвардия е създадена през 1596 г.; макар Испания да изгубва териториите си във Фландрия, Филип V запазва отряда като елитна част от испанската национална гвардия.
[8] На 500 метра от гара Аточа в Мадрид се издига базиликата „Нуестра Сеньора де Аточа“, която крие зад стените си безброй легенди за чудотворната фигура от дърво на Света Богородица. Според преданието тази фигура е издялана в Антакия, Турция, от самия апостол Лука, а апостолите Петър и Павел я полагат в малкия параклис, съществувал на мястото на сегашната базилика. Фигурата е черна, испанците я смятат за чудотворна – в света съществуват около 400 подобни черни изображения на Богородица, като повечето от тях са в Средиземноморската зона.
[9] „Лос Херманос“ ще рече „Братята“; това е първият намек за масонската линия, която ще бъде развита по-нататък.
[10] Мекнес е един от четирите имперски града на Мароко и негова столица в периода 1672–1727 г.
[11] Става дума за ястие, което се състои от различни видове месо, то се среща и в „Дон Кихот“ на Сервантес.
[12] Сладкишите, десертът.
[13] Едно от петте племена маври, на които Шатобриан посвещава повестта си „Последният Абенсераж“; могъщ мавритански род в Гранада.
[14] Бидейки отоманска провинция от 1574, от 1590 г. в Тунис властва военно лице, наречено дей, а негов пръв помощник е беят, който отговаря за административните проблеми. През 1739 г. обаче вече бейовете са сменили дейовете и основателят на династията, управляваща страната, е Хюсеин ибн Али (1705–1740). Несъмнено Потоцки и тук, и по-нататък не е особено верен на историческата истина.
[15] Става дума за романа в стихове Лейла и Меджнун от великия персийски поет Низами Ганджеви (1141–1209), в която се разказва за нещастната любов на юношата Кайса, наречен Меджнун („Безумец“) към красавицата Лейла; що се отнася до превода на Бен Омри, той едва ли съществува, тъй като поемата не е превеждана на арабски; вярно е по-скоро обратното – първоизточникът на историята е арабски, а интерпретацията му от Низами е най-известната.
[16] Името, с което е известен в Европа Абдул Валд Мухаммад ибн Ахмед ибн Мухаммад ибн Ахмед ибн Ахмед, наричан още Ибн Рушд (1126–1198) – прочут арабски философ, лекар, юрист и математик.
[17] Преподобна.
[18] Арабско племе от Мека, от което произлиза Мохамед.
[19] Става дума за пристанището на Тунис.
[20] Хамам Неф или Хамам Лиф е минерален извор, известен още през Античността като лечебен курорт.
[21] Тъй като остава живо само едно от децата на Мухаммад – дъщеря му Фатима, – потомците по женска линия са пълноправни при мюсюлманите.